4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 411
гр. София, 19.06.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 1008 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищците Г. Ж. И., Н. Я. Я. и П. В. П. срещу определение № 167 от 15.03.2019г., постановено по в.ч.т.д. № 41/2019г. от Апелативен съд – Варна, с което се потвърждава определение № 4288 / 30.11.2018г. по т.д. № 207/2018г. на Окръжен съд – Варна за прекратяване на производството по част от предявените от тях срещу „Бентли” ООД искове: за прогласяване на нищожността на решения на общо събрание на съдружниците на „Бентли“ ООД, обективирани в протоколи от 25.03.2008г., 27.03.2008г., 11.12.2008г., 15.04.2013г. и 07.05.2013г., за установяване на нищожност на устройствени актове дружеството от 25.03.2008г., 12.12.2008г. и 17.04.2013г. и иск за установяване по отношение на дружеството, че ищците са собственици на капитала на ответното дружество.
Частните жалбоподатели поддържат, че определението е неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон, с оглед на което искат отмяната му.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното определение, в частта относно прекратяване на предявени срещу дружеството искове за установяване нищожност на решения на общи събрания на дружеството и на устройствени актове, въззивната инстанция е изходила от факта, че въз основа на тях са извършени вписвания на промени в търговския регистър преди завеждане на делото. С оглед на това и предвид предмета на производството по делото – иск по чл.124 ал.1 от ГПК за установяване на нищожност на решения на общо събрание и устройствени актове на дружеството, за които законът не предвижда аналогична на уредената в чл.30 от ЗТР последица по отношение на тези решения, е прието, че предявяването на такъв иск е самоцелно и лишено от правен интерес, защото няма да доведе, нито до заличаване на вписаното обстоятелство, нито до ефективна защита на твърдените от ищеца права. Недопустимо е предявяване на самостоятелен установителен иск било по чл.124 ал.1 от ГПК, било по чл.124 ал.4 от ГПК, ако това не би довело до промяна досежно вписани обстоятелства. При преценката на правния интерес съдът е изходил и от разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002г. по тълк.д. № 1/2002г. на ОСГК на ВКС, според което защитата срещу нищожните решения на органи на търговско дружество, които подлежат на вписване в търговския регистър, се реализира чрез установителен иск по чл.97 ал.1 от ГПК /отм./, съответно чл.124 ал.1 от ГПК, ако решението не е вписано, а ако решението е вписано – с иск по чл.431 ал.2 от ГПК /отм./, сега чл.29 от ЗТРРЮЛНЦ. Разграничението на исковете е продиктувано от целената от ищеца защита – чрез установяване нищожност на решението /съобразно изяснените в т.1 на тълкувателното решение критерии/ да се заличи вписаното въз основа на него обстоятелство, което по причина на нищожността не е могло да възникне валидно.
Относно исковете за установяване по отношение на „Бентли“ ООД, че ищците са собственици на капитала на ответното дружество, въззивният съд е приел, че защитата, която ищците – частни жалбоподатели претендират в настоящето производство е идентична с търсената с иска по чл.29 ЗТРРЮЛНЦ, която е предмет на иска им по търг.дело № 1960/15г. по описа на ВОС, за признаване за установено по отношение на дружеството вписване в търговския регистър на несъществуващи обстоятелства: прехвърляне на дружествени дялове от Д. С. А. на С. Б. С., заличаване на Д. С. А. като управител и едноличен собственик, вписване на нов управител и едноличен собственик на капитала С. Б. С.; прехвърляне на дружествени дялове от С. Б. С. на А. И. М. и вписване на нов съдружник; заличаването на съдружниците С. Б. С. и А. И. М. и вписване на тяхно място като съдружници в дружеството на П. Д. М. и на Д. Г. Д., прехвърляне на дялов капитал от С. Б. С. на П. Д. М. и от А. И. М. на Д. Г. Д., вписването на П. Д. М. и Д. Г. Д. като управители на дружеството. Правната последица от уважаване на иска по чл.29 от ЗТРРЮЛНЦ е заличаването на вписаните обстоятелства, от което ще следва легитимацията на ищците като собственици на капитала, съгласно вписването, предхождащо заличените вписвания. Собствениците на капитала на търговското дружество са установими от вписванията в търговския регистър – чл.2 ал.1 от ЗТРРЮЛНЦ и тези обстоятелства са публични – чл.11 от ЗТРРЮЛНЦ. Поради което и установяването по съдебен ред на принадлежността на капитала по отношение на дружеството е безпредметно, лишено от правен смисъл, което обуславя пряко липсата на правен интерес като предпоставка за допустимост на установителните искове.
Решаващият състав е приел, че при постановяване на определението от 30.11.2018г. първоинстанционният съд не е нарушил нормата на чл.278 ал.3 от ГПК. Изложени са съображения, че в инстанционното производство по обжалването на определение № 1457 от 25.04.2018г. предмет на проверка е била само допустимостта на предявените установителни искове срещу ответниците – физически лица, а не и допустимостта на исковете спрямо търговското дружество, поради което и задължително за долустоящия съд е само постановеното определение по частната жалба, а не и мотивите на съда по други искове, невключени в предметния обсег на производството по частната жалба.
Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК вр. чл.274, ал.3 ГПК с твърдението, че атакуваното определение съдържа произнасяне по следните значими за изхода на спора процесуалноправни въпроси: „1/ Имат ли ищците правен интерес от предявяване на установителните искове по чл. 124 ГПК за прогласяване на нищожността на решенията на ОСС, устава и дружествените договори, които са представени в търговския регистър и въз основа на които е извършено вписване на несъществуващи обстоятелства по партидата на дружеството?; 2/ Кои са пасивно легитимираните ответници по тези искове, когато се оспорват актове и правни сделки, вписани и представени по партидата на дружеството в търговския регистър?; 3/ относно приложението на чл. 278, ал. 3 ГПК. Поддържа се, че по отношение на първите два въпроса е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, тъй като въззивният съд се е произнесъл по тези въпроси в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002г. по тълк.д. № 1/2002г. на ОСГК на ВКС, като се поддържа и наличието на допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК спрямо всички въпроси. Касаторите се позовават и на основанието по чл.280, ал.2, пр. последно ГПК.
Настоящият състав на ВКС, ТК, Второ отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Първият въпрос е предпоставил изхода на спора по установителните искове по чл. 124 ГПК, но независимо от проявлението на общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК, въз основа на така формулирания въпрос касационният контрол не може да бъде допуснат, поради неосъществяването на наведените допълнителни селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Не е налице поддържаното от касаторите противоречие на даденото от апелативния съд разрешение с Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002г. по тълк.д. № 1/2002г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 8/27.11.2013г. по тълк.д. № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС. Във второто тълкувателно решение няма произнасяне, дали от значение за правния интерес от предявяване на исковете за нищожност на решения на ОС на дружества е предявяване на иск за несъществуване на вписаните въз основа на тях обстоятелства в търговския регистър. Въззивният акт е в пълно съответствие с първото посочено тълкувателно решение, в което исковата защита срещу нищожни решение на ОС е диференцирана именно с оглед на това, дали обстоятелствата, за които се отнасят решенията са вписани в регистъра. Доколкото в случая, обжалваният акт не е постановен в несъответствие със задължителната практика на ВКС и не е налице законодателна промяна или изменение на обществените условия, налагащи ново тълкуване, липсват сочените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касация на обжалваното определение.
Вторият въпрос не е обусловил произнасянето на въззивния съд, който е формирал извода си за недопустимост на исковете по чл.124 ГПК за нищожност на решенията на ОС и на устройствените актове на дружеството единствено на плоскостта на липсата на правен интерес от същите, предвид невъзможността при уважаване на исковете вписаните въз основа на тях обстоятелства в търговския регистър да бъдат заличени. Ето защо, по отношение на този въпрос не е налице общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК. То не е осъществено и спрямо третия процесуалноправен въпрос, който е общо зададен, без в него да се обхващат конкретните съображения на въззивния съд, въз основа на които той е приел, че липсва нарушение на правилото на чл. 278, ал.3 ГПК.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Очевидно неправилно би било определение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Формалното твърдение за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК не е основание за допускане на касационно обжалване, като въззивното определение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Предвид изложеното, настоящият състав приема, че в случая не са налице изискванията на закона за достъп до касационен контрол.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 167 от 15.03.2019г., постановено по в.ч.т. д. № 41/2019г. от Апелативен съд – Варна.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.