3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 405
гр. София, 18.06.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 1244 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.2 вр. ал.1, т.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на „Д.Д.Д-1” ООД, представлявано от адв. А. Й., срещу разпореждане от 10.04.2019г. по ч.т.д. № 1150/2019г. на СГС, ТО, 5 състав, с което е върната подадената от дружеството частна касационна жалба срещу постановеното по това дело определение № 1025 от 22.03.2019г. в частта, в която е потвърдено определение № 972 от 15.02.2019г. по т.д. № 183/2019г. на СГС, ТО, VІ-23 състав за недопустимост на иск по чл.108 от ЗС за собственост на обикновени поименни акции срещу лице, в чието държане се намират.
Частният жалбоподател поддържа, че с подадената от него частна касационна жалба не е обжалвано определението в частта, в която е отхвърлена молбата за обезпечение, както е посочено в разпореждането на въззивния съд, а е обжалвано определението в частта, с която е върнат като недопустим искът по чл.108 ЗС. Поради това моли обжалваното разпореждане да бъде отменено и съдът да се произнесе по същество на подадената частна касационна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, намира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал.2 вр. чл.274, ал.1, т.1 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
Производството пред САС е образувано по частна жалба на „Д.Д.Д-1” ООД срещу определение на първоинстанционния съд, с което е отхвърлена молбата на дружеството по чл.389 и сл. ГПК за допускане на обезпечение на предявените искове чрез запор на банковите сметки на ответника до размер на претендираното вземане в общ размер на 186 416 лева.
Въззивният съд е потвърдил обжалваното определение, като е приел, че съвкупният анализ на представените по делото доказателства не обосновава извод за допустимост на иска по чл.108 ЗС и вероятна основателност на евентуалния иск и иска по чл.79, ал.1 вр. чл.82 ЗЗД. Изложил е съображения, че искът по чл.108 ЗС за осъждане на ответника да предаде владението на 784 броя поименни акции с право на глас е недопустим, а предявеният евентуален иск – за осъждане на ответника да заплати обезщетение в размер на 136 416 лева /сумата, която ищецът би получил при продажбата на акциите/, не е вероятно основателен предвид възможността по реда на чл.560 ГПК ищецът да реализира правата си.
Срещу постановеното въззивно определение е подадена частна касационна жалба, която е върната като недопустима с обжалваното разпореждане.
Разпореждането е правилно.
Съгласно разпоредбата на чл.396, ал.2, изр.3 ГПК на обжалване пред ВКС подлежи определението, с което въззивният съд, произнасяйки се по частна жалба срещу определение за оставяне без уважение на искане за допускане на обезпечение, за първи път допусне исканото обезпечение. С тази разпоредба е създаден ред за защита на ответника по молбата, комуто в описаната хипотеза не се връчва препис от частната жалба на насрещната страна срещу първоинстанционния акт, тъй като с оглед приетото в ТР № 1 от 21.07.2010г. на ОСГТК на ВКС ответникът не би разполагал с право на обжалване на въззивния акт /в този смисъл са Определение № 32 от 03.01.2013г. на ВКС по ч.т.д. № 785/2012г., І т.о., Определение № 115 от 19.02.2014г. на ВКС по ч.т.д. № 347/2014г., ІІ т.о., определение № 248 от 03.05.2018г. по т.д. № 1060/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 597 от 02.11.2018г. по ч.т.д. № 2372/2018г. на ВКС, ТК, II т.о. и др./. Защитата на молителя, поискал допускане на обезпечение, се изчерпва с постановяване на въззивния съдебен акт по подадената от него частна жалба. Извън хипотезата на чл.396, ал.2, изр.3 ГПК, осигуряваща защита на ответника по молбата при допускане на обезпечение от въззивния съд, производството по допускане на обезпечение подлежи на двуинстанционно разглеждане, тъй като определението на въззивния съд не е от категорията на посочените в чл.274, ал.3 ГПК, в какъвто смисъл са разясненията, дадени с ТР № 1 от 21.07.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2010г.
Доводът на частния жалбоподател, че с частната касационна жалба се обжалва въззивното определение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното определение за недопустимост на иска по чл.108 ЗС, се явява неоснователен с оглед предмета на въззивното производство и на постановеното по него определение. Първоинстанционният, а впоследствие и въззивният съд, са изложили съображения за недопустимост на предявения иск по чл.108 ЗС при обсъждане на предпоставките за допускане на обезпечение на този иск, но не е налице произнасяне по допустимостта на иска в диспозитива на постановените актове. Мотивите на въззивния съд в частта, в която е прието, че предявеният иск по чл.108 ЗС е недопустим, не подлежат на самостоятелно обжалване.
По изложените съображения обжалваното разпореждане е правилно и следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане от 10.04.2019г. по ч.т.д. № 1150/2019г. на СГС, ТО, 5 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: