4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 399
гр. София,17.06.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч.т.д. N 918 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано по частна касационна жалба на Ц. Р. Р., [населено място], срещу определение № 15 от 04.01.2019г., постановено по в.ч.гр.д. № 6396 / 2018г. от Апелативен съд – София, с което е след отмяна на определение от 18.12.2018г. по гр.д. № 16898/2018г. на СГС, ІІ-Д състав, е допуснато обезпечение на бъдещ иск, който ще бъде предявен от „Ей Ес Си” ЕООД срещу Ц. Р. Р. за заплащане на сумата от 250 000 лева (като част от обща сума в размер на 1 115 000 лева), дължима като обезщетение за неизпълнени задължения по договор от 10.06.2011г., сключен между Ц. Р. и „ИНТЕГРИРАНИ ПЪТНИ СИСТЕМИ АСФАЛТИ” ЕООД и във връзка с договор за цесия от 15.01.2015г., сключен между „ИНТЕГРИРАНИ ПЪТНИ СИСТЕМИ АСФАЛТИ” ЕООД и „Ей Ес Си” ЕООД, чрез запор на 2500 дружествени дяла (всеки на стойност от 50 лева) от капитала на „Ню Естейтс” ООД и 247 дружествени дяла (всеки на стойност от 1000 лева), от капитала на „Киа Моторс България –София” ООД, собственост на Ц. Р., при внасяне на гаранция в размер на 15 000 лева по сметка на Апелативен съд – София.
Жалбоподателят твърди, че съдът е допуснал обезпечение на бъдещ иск, основавайки се на представен от молителя неистински документ – договор за продажба на акции от 10.06.2011г., който бил подправен. Същевременно намира, че обезпечението е допуснато при вероятна неоснователност на бъдещия иск, тъй като бъдещият ищец не разполага с потестативното право да развали договора за продажба на акции, т.е. не е страна по този договор, а само е придобил правото да получи чрез джиро описания в договора пакет от акции от капитала на едно търговско дружество. Също така счита, че не са налице условията на чл. 82 ЗЗД, а именно липсва причинна връзка между настъпването на твърдяната от бъдещия ищец вреда (заплащането на цената по договора за цесия) и неизпълнението на задължението по договора за продажба на акции (джиросване на временното удостоверение). Посочва, че длъжникът не е бил редовно уведомен за цесията по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Нотариалната покана е връчена на 9.06.2017г. с положен подпис на уведомлението за цедента „Интегрирани пътни системи асфалти” ЕООД на Н. Т., който към тази дата вече не е бил управляващ и представляващ дружеството. От друга страна намира определената от съда гаранция в размер на 15 000 лева за значително занижена, с оглед материалния интерес по делото – 1 155 000 лева, докато видимите запори на дружествените дялове в посочените две дружества – „Ню Естейтс” ООД и „Киа Моторс България –София” ООД сериозна накърнява интересите и имиджа на съдружника Ц. Р. и търговската му репутация.
Ответникът по жалбата, „Ей Ес Си” ЕООД, счита, че не са налице сочените основания за допускане на касационен контрол, а при евентуалност се позовава и на неоснователност на жалбата.
Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.396, ал.1 ГПК от заинтересована легитимирана страна срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд, с което е допуснато обезпечение, поради което се явява процесуално допустима.
За да постанови отменително-уважителното си определение, решаващият въззивен състав е приел, че са налице достатъчно доказателства, от които да се направи обосновано предположение, че молителят е придобил правото да стане собственик на определените акции, без обаче да получи собствеността върху същите, тъй като те са били отчуждени от ответника –длъжник, Ц. Р., в полза на трето лице. В мотивната част на атакуваното определение са изложени съображения, че длъжникът Р. макар и да е получил цената на акциите (част от нея платена от „Интегрирани пътни системи асфалти” ЕООД, а останалата част от – молителя „Ей Ес Си” ЕООД), не е изпълнил задължението си да престира на новия кредитор, въпреки че е бил уведомен за цедирането на правата. Приел е, че за спазването на условието на чл. 99, ал. 3 ЗЗД (за уведомяване на длъжника от цедента за извършената цесия) са налични достатъчно убедителни доказателства с оглед естеството на производството, предвид факта, че уведомлението е връчено на адреса на Ц. Р., на лице с имена М. П. Р..
В приложеното изложение на касационните основания по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните въпроси, като значими за изхода на делото: 1.1/ Следва ли съдът да допусне обезпечение на бъдещ иск, когато твърдението на молителя за съществуването на претендираното право е основано на неистински документ?; 1.2/ Длъжен ли е въззивният съд, съобразно възможността, която има според чл. 278, ал. 1, предл. второ от ГПК, да разгледа частната жалба в открито съдебно заседание, когато от доказателствата по делото може да възникне съмнение относно истинността на представен като писмено доказателство документ, за да се произнесе по този въпрос в мотивите на определението си и евентуално да отхвърли частната жалба?; 1.3/ Как следва да се защити в производството пред ВКС частен жалбоподател, срещу когото е допуснато обезпечение на бъдещ иск от въззивната инстанция, ако определението на последната е основано върху неистински документ, но въпросът за истинността на документа, предвид характера на обезпечителното производство, няма как да е обусловил решаващите изводи на съда, допуснал обезпечението?; 2.1/ Разполага ли цесионерът, в случай че не получи изпълнение, с потестативното право да развали договора, от който прехвърленото му вземане произтича?; 2.2/ Разполага ли цесионерът с право на иск за обезщетение от неизпълнение на основния договор, по който той не е страна, след като договорът не е развален и правото за претендиране на обезщетение не му е прехвърлено?; Твърди се, че е налице произнасяне по въпроси 2.1 и 2.2 в противоречие с решение № 484/11.04.1984г. по гр.д. № 3859/1983г. на І г.о. на ВС; 3/ От кого следва да бъде извършено съобщаването на цесията на длъжника?; Твърдяно противоречие с: решение № 204/25.01.2018г. по т.д. № 2230/2016г. на І т.о. на ВКС, решение № 698/23.10.2008г. по т.д. № 306/2008г. на ІІ т.о. на ВКС, решение от 5.03.2007г. по т.д. № 889/2006г. на ІІ т.о. на ВКС.; 4.1/ Следва ли да има причинна връзка между настъпването на вредите и неизпълнението на договора?; Твърдяно противоречие с решение № 73/27.07.2010г. по т.д. № 897/2009г. на І т.о. на ВКС.; 4.2/ Следва ли настъпването на вредите от неизпълнението на договора да е могло да бъде предвидено към момента на пораждане на задължението? Твърдяно противоречие с решение № 173/06.12.2012г. по т.д. № 1156/2011г. на ІІ т.о. на ВКС.; 5/ Как следва да се определи размерът на гаранцията при допускате на обезпечение на иска?; Твърдяно противоречие с определение № 892/16.12.2011г. по ч.т.д. № 812/2011г. на І т.о. на ВКС. Касаторът се позовава на наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал. 2, предл. последно ГПК.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато поради следните съображения:
Формулираните в т.1.1, т.1.2 и т.1.3 въпроси, свързани с твърдение на касатора, че договорът за продажба на акциите е неистински документ /в частта за цената/, не отговарят на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като липсва произнасяне по тях от решаващия състав, поради което тези въпроси не са обусловили правните изводи на въззивната инстанция.
Останалите формулирани въпроси от т.2.1 до т.4.2 касаят основателността на бъдещия иск, преценката за която може да бъде направена само при условията на пълно и главно доказване в развило се исково производство, поради което същите не могат да бъдат предмет на разглеждане в производство по чл. 390 и сл. ГПК. В обезпечителното производство от значение е само евентуалната основателност на иска, като в случая обезпечението е допуснато при гаранция.
Последният правен въпрос по т. 5, макар обуславящ изхода на спора, не покрива допълнителната предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като определението не е постановено в противоречие с цитираната съдебна практика на ВКС. В нея е прието, че преценката за необходимостта за представяне на гаранцията е винаги конкретна и е съобразена с размера на евентуалните преките и непосредствените вреди, които ответникът би претърпял при един неоснователен иск. Посочено е, че като критерий се използва обема на претендираните от ищеца права или процент от цената на иска /обичайно 10%/. В конкретния случай определената гаранция е от 15 000 лева при цена на иска от 250 000 лева, а не както се твърди от касатора – 1 115 000 лева, като изрично е посочено, че бъдещият иск ще се предяви при условията на частичност. Гаранцията се явява 6% от цената на иска, при представени писмени доказателства за неизпълнение на задължението към молителя в обезпечителното производство и специфика на обезпечителната мярка – запор на дружествени дялове. С оглед разликата в обстоятелствата, при които са определени гаранциите, даденото разрешение в определение № 892/16.12.2011г. по ч.т.д. № 812/2011г. на І т.о. на ВКС относно конкретния размера на гаранцията в относителна стойност – в проценти, не е относимо за настоящото дело и не обуславя проявлението на селективния критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното определение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното определение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 15 от 04.01.2019г., постановено по в.ч.гр.д. № 6396 / 2018г. от Апелативен съд – София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.