5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 97
гр. София, 01.02.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 2633 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.2 вр. ал.1, т.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Фонд за гарантиране на влоговете в банките, представляван от адв. Д. Л., срещу определение № 2470 от 02.08.2018г. по ч.гр.д. № 2468/2018г. на Софийски апелативен съд, 4 състав, с което е оставена без разглеждане частната му жалба срещу определение от 28.10.2017г. по гр.д. № 1527/2016г. на СГС, ГЖ, 8 състав, с което е оставено без уважение искането му за конституиране като страна в производството по делото на А. М. М. по реда на чл.224 ГПК.
Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради противоречие с процесуалния закон и необоснованост. Поддържа, че изводът на въззивния съд за необжалваемост на определението по чл.224 ГПК е неправилен предвид систематичното място на посочената разпоредба, тълкувана във връзка с чл.220 ГПК. Излага съображения, че нормата на чл.224 ГПК се намира в раздел ІІ от глава 16 на ГПК, озаглавен „Трети лица”, поради което процесуалният закон разглежда хипотезата на привличане на лице със самостоятелни права по чл.224 ГПК като вид привличане на трето лице по делото, в какъвто смисъл е и разбирането на ВС, изразено в Тълкувателно решение № 109 от 16.04.1985г. ОСГК. Счита, че ако в чл.224 ГПК се урежда особен случай на привличане на трето лице в делото, то на основание чл.220 ГПК определението, с което не се допуска това трето лице, подлежи на обжалване. Сочи, че в текста на чл.220 ГПК се обхващат всички хипотези на допускане на трети лица, регламентирани в раздел ІІ от глава 16, а не само тези на допускане на трето лице-помагач по чл.218 и чл.219 ГПК, тъй като, от една страна, в чл.220 ГПК няма указание в противния смисъл, а от друга страна, при съпоставката на правните последици на двете процесуални действия /по чл.219 вр. чл.223, ал.2 ГПК и по чл.224 ГПК/ е очевидно, че в случаите по чл.224 ГПК ответникът има много по-голям интерес от привличане и съответно, с отказа на съда за такова привличане, правната сфера на ответника се засяга в много по-силна степен. Излага и съображения за основателност на искането му по чл.224 ГПК и за незаконосъобразност на отказа на първоинстанционния съд да допусне трето лице. Моли обжалваното определение да бъде отменено и делото да бъда върнато на въззивния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по частната жалба.
Ответницата М. А. А., представлявана от адв. М. Д., оспорва частната жалба. Релевира възражение за недопустимост на частната жалба поради необжалваемост на въззивното определение. Излага и съображения за неоснователност на частната жалба, като поддържа, че разпоредбата на чл.220 ГПК се отнася само и единствено до недопускане на трето лице в качеството му на подпомагаща страна. Счита, че по отношение на другите две хипотези, при които третото лице придобива качеството на главна страна в процеса /чл.224 и чл.225 ГПК/, обжалваемостта на акта на съда се определя от наличието или липсата на преграждащ характер на същия. В тази връзка счита, че преграждащ характер има отказът за допускане на главно встъпване по чл.225, ал.1 ГПК, тъй като се преграждат предявените от лицето със самостоятелни права искове срещу първоначалните страни по делото, докато в случая на чл.224 ГПК обжалваемият акт ще е определението на съда, с което се допуска заместването на първоначалния ответник и се прекратява производството спрямо него, т.е. прегражда се производството срещу първоначалния длъжник. Поддържа, че възможността за обжалване по чл.220 ГПК произтича от обстоятелството, че с обжалвания съдебен акт е отказано уреденото и предвидено от процесуалния закон средство за защита за осигуряване на благоприятно решение в полза на главна страна в процеса. Поради това счита за неоснователни съображенията на частния жалбоподател, свързани с обосноваване на правния интерес от достъп до обжалване по чл.220 ГПК с възможността да се освободи от разноски по силата на чл.224, ал.3 ГПК. Излага и подробни съображения за неоснователност на направеното от ответника искане по чл.224 ГПК. По изложените съображения моли обжалваното определение да бъде потвърдено.
Третото лице-помагач КТБ АД /в несъстоятелност/ не изразява становище по частната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, намира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал.2 вр. чл.274, ал.1, т.1 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
Въззивният съд, за да остави без разглеждане подадената частна жалба, е приел, че в хипотезата на чл.224, ал.1 ГПК се касае за особен случай на привличане на трето лице като главна страна, като привличането е свързано с освобождаване на ответника /производството спрямо него се прекратява/ и превръщането на осъдителния процес в установителен между двамата претенденти за вземането, чиито претенции могат да се изключват и само частично. Посочил е, че на обжалване съгласно чл.274, ал.1 ГПК подлежат само тези определения на съда, които или прекратяват производството, така че правят невъзможно да се постанови решение по него /преграждащи по-нататъшното развитие на делото/, или са без значение за порочността на решението, постановено по делото и обжалването им е изрично предвидено в закона. Приел е, че в случая не е налице нито една от посочените хипотези- определението, с което е оставено без уважение искането на ответника по чл.224 ГПК няма преграждащ производството характер /в това число не прегражда производството по отношение на исковете, каквато е хипотезата при отказ да се допусне главно встъпване по чл.225 ГПК/ и в процесуалния закон не е предвидена възможност за самостоятелното му обжалване, каквато е налице при недопускане на встъпване или привличане на трето лице-помагач. Посочил е, че при замяна на ответника като страна по делото, в това число и по реда на чл.224 ГПК /чл.180 ГПК отм./, производството фактически се прекратява по отношение на първоначалния иск, поради което това преграждащо производството по този иск определение вече подлежи на обжалване от зантересуваната страна /т.5 от ТР № 1/2001г. от 18.07.2001г. по гр.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС/.
Обжалваното определение е правилно.
Въззивното производство е образувано по подадена от Фонд за гарантиране на влоговете в банките частна жалба срещу определение на първоинстанционния съд, с което е оставено без уважение искането му с правно основание чл.224 ГПК за конституиране като страна в производството по делото на А. М. М.. Така постановеното първоинстанционно определение не е от категорията на посочените в чл.274, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не прегражда развитието на производството. Не е налице преграждане на производството по предявения против ответника иск – такъв ефект би имало определението, с което искането на ответника по чл.224, ал.1 ГПК е уважено и производството по отношение на него е прекратено. Не е налице и преграждане на производството по искове на третото лице, какъвто характер има определението, с което е оставено без уважение искането по чл.225 ГПК на главно встъпващото лице, доколкото в хипотезата на чл.224 ГПК искането изхожда не от третото лице, а от ответника, и до встъпване на третото лице иск за правата му не се предявява. В тази връзка следва да се отбележи, че спорът между кредитори, свързан с отказ на длъжника да плати, е основание за главно встъпване на третото лице, заявяващо самостоятелни права, в делото, заведено срещу длъжника /чл.225 ГПК/, в който случай отказът на съда да допусне главно встъпване има преграждащ характер и подлежи на обжалване. В този смисъл е и т.5 от ТР № 1/2001г. от 18.07.2001г. по гр.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, което следва да намери приложение с оглед идентичността на правната уредба на чл.224 ГПК с чл. 180 ГПК /отм./
Обжалваното определение не е и от категорията на посочените в чл.274, ал.1, т.2 ГПК, тъй като обжалваемостта му не е изрично предвидена в закона. Неоснователен е доводът на частния жалбоподател, че възможността за обжалване на определението, с което е оставено без уважение искането по чл.224 ГПК, е изрично предвидена в чл.220 ГПК. Последната урежда обжалването на определението, с което не се допуска трето лице като подпомагаща страна – чл.218 и чл.219 ГПК. Обстоятелството, че разпоредбата на чл.224 ГПК се намира в същия раздел ІІ на глава 16 „Трети лица”, не обосновава противния извод. В този раздел са уредени различни хипотези на конституиране на трети лица, които имат специфични предпоставки и правни последици. Разпоредбите на чл.218 и чл.219 ГПК уреждат привличането или встъпването на трето лице като подпомагаща страна с цел да се издейства благоприятно решение за една от главните страни, на която третото лице помага. Отказът да бъде допуснато встъпване или привличане на трето лице няма преграждащ характер, но възможността за въззивното му обжалване е изрично предвидена в разпоредбата на чл.220 ГПК. При привличането на трето лице по чл.224 ГПК в случай на спор между кредитори, третото лице, ако встъпи по делото, не става подпомагаща, а главна страна, като привличащият ответник се освобождава от делото. Тази хипотеза на привличане на трето лице се различава съществено по правните си последици от хипотезите на чл.218 и чл.219 ГПК, поради което не може да се възприеме доводът на частния жалбоподател, че по отношение на нея също следва да намери приложение разпоредбата на чл.220 ГПК. В случая на чл.224 ГПК привличането на третото лице е обусловено от твърдението, че то има претенция, която изцяло или отчасти изключва претенцията на ищеца, т.е. е самостоятелно право спрямо иска на ищеца, каквато хипотеза се урежда и в чл.225 ГПК. С оглед на това обжалваемостта на определението на съда по искането по чл.224 ГПК е предпоставена от преценката дали има преграждащ характер, както в хипотезата на чл.225 ГПК. Неоснователно е позоваването на Тълкувателно решение № 109 от 16.04.1985г. ОСГК, тъй като то не дава отговор на процесуалноправния въпрос по делото.
По изложените съображения обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. На ответника не следва да се присъждат разноски, тъй като по дължимостта им следва да се произнесе съдът, разглеждащ спора по същество, с оглед изхода на делото.
Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 2470 от 02.08.2018г. по ч.гр.д. № 2468/2018г. на Софийски апелативен съд, 4 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: