ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 529
Гр. София, 16.11.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия,
Първо отделение в закрито заседание на деветнадесети октомври през две хиляди.и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.д. № 1570 по описа на ВКС
за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Г. Н. от [населено място] против Решение № 523 от 22.12.2016 г. по в. гр. д. № 697/2016 г. на Великотърновския окръжен съд, в частта с която е потвърдено първоинстанционното Решение № 404/09.06.2016 г. по гр. д. № 65/2016 г. на Великотърновския районен съд, с което е допусната съдебна делба между съделителите В. Х. К. и Н. Г. Н. по отношение на съсобствения на страните недвижим имот, представляващ апартамент № 4, намиращ се в [населено място], [улица], на втори жилищен етаж от юг, а от север, попадащ на трети жилищен етаж, вход „Б“, от жилищен блок, построен върху държавна (сега общинска) земя, квартал 205 по П. на [населено място], който апартамент се състои от: три стаи, кухня, клозет, баня, коридор и две тераси, със застроена площ от 83.50 кв.м., при граници: от изток – улица, от запад – улица, север – стълбище, юг – ап. № 3, отдолу – ап. 2, отгоре – таван № 4 – собствени тавани и таван № 3, заедно с прилежащото избено помещение № 32, при граници: изток – стена, запад- коридор, север – стълбище, юг – изба № 33, отдолу и отгоре – входно пространство и таван № 4 от 37.30 кв.м., при граници: изток – външна стена, запад – външна стена, север – коридор, юг – таван № 3, отдолу – ап. № 4, отгоре – покрив, ведно със съответните на застроената площ на имота идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху земята, като по Схема № 15-561614/23.12.2015 г. имотът представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 10447.510.123.4.6 по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-86/19.09.2008Г. на ИД на АГКК, с адрес: [населено място], п.к. 5000, [улица], вх. Б, ет. 4, ап. 4, при равни делбени квоти или по 1/2 ид.ч. за всеки от съделителите. В касационната жалба се поддържа, че така постановеното решение е неправилно поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което правата на съделителите в общността бъдат определени на 3/4 ид.ч. за Н. Г. Н. и 1/4 ид.ч. за В. Х. К., като се признае частична трансформация в полза на касатора чрез влагане на лични средства в придобиване на процесния имот в размер на 10 000 евро.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практиката на ВКС по материалноправния въпрос: „възможна ли е частична трансформация на лично имущество при придобиването на недвижим имот по време на брака чрез договор за покупко-продажба, чрез влагане на лични средства от единия съпруг, придобити от него чрез договор за заем“, като се поддържа, че по този въпрос е налице противоречие с ТР № 5/29.12.2014 г. по т.д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Формулиран е и процесуалноправен въпрос, който според касатора е обуславящ за правилността на обжалваното въззивно решение и за който твърди, че произнасянето по него на ВКС с решение по реда на чл. 290 ГПК би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: „Следва ли, след като не е извършено надлежно оспорване на документ по чл. 193 ГПК от ответната страна, съдът да вменява в задължение на ищеца да доказва достоверността на датата на документ, и с какви доказателствени средства следва да се оспори достоверност на дата на документ“.
Ответницата по касация- В. Х. К. е депозирала по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано поради липсата на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставки за ангажиране компетентността на касационната инстанция по спора. Претендира присъждане на направените в производството разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, възприемайки изцяло фактическите и правни изводи изложени в първоинстанционното решение и препращайки към тях, е приел, че правото на собственост по отношение на процесния имот е придобито възмездно по време на брака на страните – на 19.10.2005 г. в режим на съпружеска имуществена общност, по смисъла на действащия тогава СК от 1985 г., като общността е прекратена с допуснатия развод между страните с решение от 11.03.2009 г. Обобщено е, че с прекратяване на брака съпружеската имуществена общност е трансформирана в обикновена съсобственост при равни дялове на страните – чл. 27 СК от 1985 г. (отм.), като на това основание процесният имот е допуснат до делба между страните при равни права. Възражението на касатора за притежаване на по-голям дял в съсобствеността, а именно -3/4 ид.ч., тъй като последният е получил в заем сумата от 10 000 евро с цел сключването на предварителен договор за покупко-продажба на недвижимия имот, и изготвяне на документи за отпускане на ипотечен кредит за прехвърляне на имота, който заем впоследствие е изплатил, е отхвърлено като неоснователно. Изложени са мотиви, че не е установено да са били налице лични средства на ответника в размер на 10 000 евро, които да са трансформирани в собственост върху съответната част от придобитото жилище, тъй като средствата, получени по договор за заем от един от съпрузите, не са лични, а съпрузите отговарят за връщането им солидарно. Формиран е решаващ правен извод, че не е проведено пълно и главно доказване, с което да бъде оборена законовата презумпция на чл. 20 СК (отм.), с оглед на което страните имат равни квоти в съсобствеността върху недвижимия имот. Изложени са съпътстващи мотиви, че договорът за заем от 14.09.2005 г. между И. И. и Н. Н. за сумата 10 000 евро, изрично оспорен от ищцата в- първото по делото съдебно заседание, няма достоверна дата, по правната си природа същият е частен свидетелстващ документ и като такъв не се ползва с материална доказателствена сила, когато удостоверява изгодни за издателя си факти, поради което не може да бъде противопоставен на страната, която не го е подписала- ищцата. Прието е, че доказателствената тежест за установяване на факта на датата на сключване на договора, като частен документ, принадлежи на страната, която го представя, като в конкретния случай касаторът не е ангажирал доказателства в тази насока.
Допускането на касационното обжалване на така постановеното въззивно решение на Великотърновския окръжен съд е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР №
1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – правният въпрос трябва да е решен в отклонение от задължителната практика на ВС или ВКС, респ. в противоречие с друго влязло в сила съдебно решение или произнасянето на касационната инстанция по него да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
Произнасянето на въззивния съд по първия поставен от касатора правен въпрос не е в противоречие, а е изцяло съобразено с ТР № 5/29.12.2014 г. по т.д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите към т. 4 на тълкувателното решение е прието, че независимо от това на чие име са придобити възмездно по време на брака вещите и вещните права, може да се установява лично за всеки от съпрузите имущество, като се докаже, че в придобиването му са били вложени лични средства на единия съпруг. При плащане на цената със заемни средства между съпрузите възникват облигационни отношения, като не настъпва трансформация на лични средства по смисъла на чл. 23 СК. Задължението за връщането на заема е поето солидарно от двамата съпрузи за нуждите на семейството – чл. 32, ал. 2 СК, чл. 25, ал. 2 СК (отм.). В този случай изплащането на заема с лични на единия съпруг средства не променя възниквалото в съпружеска имуществена общност право. По приложението на чл. 19, ал. 1 СК от 1985 г.(отм.), чл. 21 СК от 1985 г. (отм.) и чл. 25, ал. 2 СК от 1985 г. (отм.) е
формирана константна и безпротиворечива съдебна практика, съгласно
която обстоятелството, дали имотът е придобит в режим на съпружеска
имуществена общност или представлява лично- имущество на единия
съпруг, се преценява към момента на придобиване на собствеността с
оглед произхода на вложените при това средства. В случаите, когато
необходимите за заплащането на цената средства са били получени по
договор за заем (респ. – кредит), заемополучател (кредитополучател) по
който е само единият бивш съпруг, това обстоятелство не би могло да
обуслови извод, че влагането на тези средства обуславя наличието на
трансформация по смисъла на чл. 21 СК от 1985 г. (отм.). Средствата,
получени по договор за заем, не са лични, тъй като за задължението за
тяхното връщане двамата съпрузи отговарят солидарно съгласно чл. 25, ал.
2 СК от 1985 г. (отм.) и съответно тези средства са общи по смисъла на чл.
19, ал. 3 СК. Последващите разплащания, вкл. връщането на взетите в заем
средства от единия от бившите съпрузи, не рефлектират върху
принадлежността на придобитото право на собственост и не обуславят
промяна на правата в съсобствеността, а пораждат само облигационни
задължения между бившите съпрузи. В този смисъл са както постановките
на т. 4 от ТР № 5/29.12.2014 г. по т.д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, така и
постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 36 от 31.03.2015 г. по гр.д.№ 3386/2014 г. на ВКС, II г.о., което настоящият съдебен състав изцяло
споделя.
Доколкото решаващите изводи, поставени в основата на обжалваното въззивно решение, са именно в посочения смисъл, то същото е съобразено със задължителната съдебна практика по обуславящия изхода
на делото правен въпрос, с оглед на което не се обосновава наличието на предпоставката за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По отношение на втория формулиран от касатора процесуалноправен въпрос следва да се посочи, че същият не е в състояние да мотивира исканото допускане на касационното обжалване, тъй като въпросът не е от каквото и да е значение за изхода на спора. Независимо дали представеният по делото договор за заем от 14.09.2005 г. има достоверна дата, противопоставима на ищцата, по изложените по-горе съображения същият не може да обуслови твърдяната от ответника- касатор трансформация на лични средства, тъй като заплащането на цената с получени в заем парични средства поражда само облигационни отношения между съпрузите, без да се отразява на възникналата по силата на императивната законова уредба съпружеска имуществена общност.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за ангажиране на ВКС с инстанционното разглеждане на спора.
Предвид изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касация направените от последния разноски, а именно сумата от 300 лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 523 от 22.12.2016 г. по в. гр. д. № 697/2016 г. на Великотърновския окръжен съд, по касационната жалба на Н. Г. Н. от [населено място].
ОСЪЖДА Н. Г. Н. от [населено място] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на В. Х. К. сумата 300 лв. разноски в касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: