2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 404
гр. София, 21.08.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети август през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ДИМИТЪР ДИМИТРОВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 3316 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на С. И. М. срещу определение № 1585/19.01.2017 г., постановено по частно гр. дело № 15639/2016 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частната жалба на жалбоподателя срещу определение от 03.11.2016 г. по гр. дело № 58110/2016 г. на Софийския районен съд (СРС), с което е прекратено производството пред последния по същото първоинстанционно гр. дело, образувано по искова молба на жалбоподателя срещу [фирма], с която са предявени искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, и делото е изпратено по подсъдност на Варненския районен съд (В.).
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение.
Ответното [фирма] в отговора си излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на частната касационна жалба.
Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, от който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който е налице и някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК.
Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК определение № 548/17.07.2012 г. по частно гр. дело № 474/2012 г. на IV-то гр. отд. ВКС, по следните два процесуалноправни въпроса по приложението на чл. 114 от ГПК: 1) може ли работник да предяви срещу работодателя исковете по чл. 344, ал. 1 от КТ по обичайното място на полагане на труда; и 2) в случай на предявен от работника срещу работодателя иск по мястото на полагане на труда, изключва ли се прилагането на общото правило на чл. 108, ал. 1 от ГПК за подсъдността на исковете, заведени срещу юридически лица, и прилага ли се специалната подсъдност по чл. 114 от ГПК.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 114 от ГПК, работникът може да предяви иск срещу работодателя и по мястото, където той обичайно полага своя труд. СГС е установил, обаче, че в случая в исковата молба на жалбоподателя-ищец липсват твърдения и изявление за подсъдност на делото по местоизвършване на работата, а ответното юридическо лице е направило възражението за подсъдността, като се е позовало на общото правило на чл. 105 от ГПК и на факта, че седалището му е в [населено място]. Въззивният съд е установил и че едва в частната си жалба жалбоподателят-ищец е изтъкнал, че полага труд в [населено място], но по делото липсват каквито и да е доказателства в тази насока, като в отговор на това ответното дружество се е позовало на нормата на чл. 66, ал. 3 от КТ, съгласно която за място на работа се смята седалището на предприятието, с което е сключен трудовият договор, доколкото не е уговорено друго или не следва от характера на работа. При така установеното, СГС е приел, че жалбоподателят-ищец не е опровергал тази законова презумпция, тъй като по делото не са ангажирани никакви доказателства за това – не са представени нито трудов договор, нито заповед за уволнение, нито длъжностна характеристика или друг документ относно мястото му на работа. По тези съображения въззивният съд е споделил извода на СРС, че предявените по делото искове следва да се разгледат от В..
С така изложените мотиви към обжалваното въззивно определение, изведените от жалбоподателя процесуалноправни въпроси са разрешени не в противоречие, а в съответствие с посоченото от него определение № 548/17.07.2012 г. по частно гр. дело № 474/2012 г. на IV-то гр. отд. ВКС, формиращо задължителна практика по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Там също е прието, че за да се приложи специалната изборна местна подсъдност по чл. 114 от ГПК, изключваща общата такава по чл. 105 и чл. 108, ал. 1 от ГПК, по делото следва да е доказано, уговореното с трудовия договор или определено по друг начин между страните, обичайно място на работа, като преценката за това, с оглед определяне на подсъдността, се извършва към датата на подаването на исковата молба. Именно в този смисъл са и съображенията на въззивния съд по настоящото дело, който не е приел нищо различно от посочената от касатора задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, наведен от жалбоподателя.
Съгласно разпоредбите на чл. 78 от ГПК, претендираните от страните разноски, направени за провелото се частно производство, не следва да се присъждат с настоящото определение, което не слага край на производството по делото, а с крайния акт на съда, постановен по делото – съобразно неговия изход.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 1585/19.01.2017 г., постановено по частно гр. дело № 15639/2016 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: