О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 937
София, 16.07.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело №1946/2014год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “П. ” (ПРО) ЕАД [населено място], подадена чрез юрисконсулт М. Т., срещу въззивно решение №2174 от 25.11.2013г. на Софийски апелативен съд (САС), постановено по в.гр.д.№ 1177/2013г., с което е потвърдено решението от 07.11.2012г., постановено по гр.д. № 2698/2012г. от Софийски градски съд, ГК, и /ПРО/ ЕАД е осъдено да заплати на Частен съдебен изпълнител М. Д. с peг.№787 на КЧСИ, разноски за въззивната инстанция в размер на 600 лв. адвокатски хонорар. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен изцяло искът на „Профилактика, рехабилитация и отдих” ЕАД, предявен на основание чл.45 ЗЗД във връзка с чл.74, ал.1 ЗЧСИ срещу ЧСИ М. Д. за присъждане на сумата от 47771.59 лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване изцяло на предявения иск.
В първата част на изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Счита, че са налице основанията на чл.280 ал.1 т.1и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване поради произнасянето на въззивния съд в противоречие с практиката на съдилищата и с практиката на ВКС. Обосновава наличието на противоречието с твърдението, че въззивното решение, с което “при наличието на всички предпоставки за носене на отговорност от частния съдия изпълнител – вреди, пряка причинно следствена връзка и процесуално незаконосъобразното действие и бездействие, въззивната инстанция не е постановила решение, което да изисква носене на отговорност от частния съдия изпълнител”, противоречи на Решение № 196 от 20.07.2012 г. по гр. д. № 1555/2011 г. на Върховен касационен съд, Решение № 264 от 08.04.2010 г. по гр. д. № 474/2009 г. на Върховен касационен съд и Решение № 120 от 08.07.2011г. по т.д. №1123/10 на ВКС , ТК, II ро отд, в които е прието, че частният съдебен изпълнител отговаря при условията на чл.45 ЗЗД за вредите, причинени от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение; че тази имуществена отговорност е за вреди, които са в пряка причинна връзка с процесуално незаконосъобразното действие или бездействие на съдебния изпълнител и са резултат именно на процесуалната му незаконосъобразност; че при искът, предявен на основание чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ отговорността ще е налице когато има неправомерни действия на ЧСИ, настъпила вреда, причиняване при изпълняване на дейността на ЧСИ и причинна връзка. Твърди се също, че като е обосновал извод за липса на вреда в процесния случай, съдът е постановил решение, което противоречи и на други съдебни актове – Решение № 238 от 30.01.2013 г. по гр. д. №1668/2011 г. на Върховен касационен съд и Определение № 270 от 16.02.2012 г. по гр. д. № 1718/2011 г. на Върховен касационен съд, в които са обосновани изводи за наличие на вреда при извършени от съдебния изпълнител неправомерни преводи на суми.
Във втората част на изложението си касаторът поддържа и наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК с твърдението, че спорът, решен с въззивното решение, представлява значим правен спор със значение за развитието на правото, както и, че не е налично тълкуване или трайна практика на ВКС по отношение на следните въпроси: 1/ “Какъв е обхвата на специалната отговорност на частите съдия изпълнители по чл. 74 от Закона за частните съдебни изпълнители (ЗЧСИ) в сравнение с общата отговорност за вреди по чл. 45 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД)” и 2/” Какъв е материално правния статут на внесено обезпечение по сметка на ВКС с оглед касационно разглеждане на дело и по-точно чия е собствеността на внесените парични средства и кой е момента на промяна на собствеността в хипотезата на изгубен правен спор от лицето, внесло обезпечението?”. Във връзка с първия въпрос позовавайки се на задължителна съдебна практика, обективирана с решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК (Решение № 264 от 08.04.2010 г. по гр. д. № 474/2009 г. на Върховен касационен съд, Решение № 196 от 20.07.2012 г. по гр. д. № 1555/2011 г. на ВКС; Решение № 264 от 08.04.2010 г. по гр. д. № 474/2009 г. на ВКС; Решение № 372 от 29.03.2013 г. по гр. д. № 127/2012 г. на ВКС) касаторът изразява собственото си разбиране, че всяко действие или бездействие на ЧСИ, извън изрично подписаните в нормативните актове, би могло да води до отговорност, в случай че са причинени вреди и са налични останалите предпоставки за носене на материална отговорност от ЧСИ, както и, че при отговорността на ЧСИ по чл. 74 от ЗЧСИ, противоправността на действията и бездействията се презюмира, аналогично на презюмираната вина по чл. 45 от ЗЗД, за всички действия или бездействия, които не са изрично предвидени в нормативните актове. Във връзка с втория въпрос касаторът посочва, че внесено обезпечение по сметка на ВКС гарантира изпълнение на невлязло в сила въззивно решение, но материално правния статут на средствата е изключително важен, както с оглед настоящия правен спор, така и за развитието на правото. В пространно изложение изразява собственото си разбиране по този въпрос.
Ответната страна М. Д. Д. в представен писмен отговор взема становище, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е допустима – подадена е от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът на ищцовото дружество е отхвърлен като неоснователен, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл.74 ЗЧСИ във връзка с чл.45, ал.1 ЗЗД, който има за предмет репариране на действителни вреди, настъпили вследствие неправомерни действия на ЧСИ, при условие, че се установи по безспорен начин наличие на неправомерно действие, вреди и причинна връзка между тях, а вината се презюмира до доказване на обратното; че за да е налице настъпила вреда в патримониума на ищеца, то следва процесната сума да е загубена окончателно за него, а в случая не е установено постъпилата по изпълнителното дело сума да е преведена на взискателя „СД В.”; че сумата, внесена като надлежно обезпечение по направено искане за спиране изпълнението на невлязло в сила въззивно решение по присъдено вземане, се освобождава и връща на вносителя съгласно разпоредбата на чл.282, ал.5 ГПК само когато искът бъде отхвърлен или производството по делото бъде прекратено, а ако въззивното решение не бъде допуснато до касационно обжалване, както е в случая, внесената като обезпечение сума не подлежи на освобождаване от съда, а служи за обезпечение на присъденото вземане и преценката дали задължението за изплащане на присъдената сума е изпълнено, се извършва от съдебния изпълнител, който единствен разполага с правомощието да върне на длъжника събраните суми, които надвишават размера на дълга. Съдът е обосновал и извод, че в конкретния казус следва да се приеме, че предпоставките за освобождаване и връщане на внесената като обезпечение сума по реда на чл.282, ал.5 ГПК не са налице; че сумата ще следва да бъде преведена по сметката на ЧСИ, който да извърши преценката дали дължимата от дружеството – длъжник по изпълнителното дело сума е изцяло изплатена и да освободи събраните над дължимия размер суми, като преведе същите по банкова сметка на длъжника. Обосновал е и извод, че от данните по делото не се установява ответникът да е извършил процесуални нарушения във връзка с превода на сумата по изпълнителния лист от сметката на дружеството по неговата сметка, тъй като запорът е наложен през м.ноември 2010г. – преди спиране на изпълнението на въззивното решение на САС и преводът на сумата по изпълнителното дело е извършен от банката на дружеството в изпълнение на запорното съобщение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В настоящия случай в изложението си във връзка с поддържаните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК касаторът не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело /т.1 на ТРОСГТК № 1/2009 г/. Изложил е единствено доводи в какво се състои твърдяното от него противоречие. Съдът обаче не може да извърши преценка за наличие на поддържаната от касатора специфична предпоставка, без да е налице общата такава, тъй като сочените допълнителни основания представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване – а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Следва да се има предвид, че с оглед диспозитивното начало касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложеното в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Това е израз на служебното задължение на съда да квалифицира спорното право въз основа на фактите, доводите и твърденията на страните /арг. от чл. 5 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и др./. В случая обаче такава възможност липсва поради пълната липса на доводи и съображения, относими към общото основание за допустимост на обжалването.
На поставените в изложението въпроси, свързани с поддържаното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, въззивният съд не е давал правно разрешение и последните не обосновават решаващите му изводи, обосновани с констатацията за липса на противоправно действие или бездействие на частния съдебен изпълнител и липсата на вреда. Съобразно изложеното не се обосновава извод за наличие на обща предпоставка за допускане на касационно обжалване, а при отсъствие на последната не се дължи произнасяне по поддържаните допълнителни предпоставки.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на постановеното от САС въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №2174 от 25.11.2013г. на Софийски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 1177/2013г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: