О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 301
гр. София, 09.07.2014 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на седми април две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1778 по описа на Върховния касационен съд за 2014 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 18.12.2013 год. по гр. д. № 73/2013 год. Пловдивският апелативен съд, като въззивна инстанция при новото разглеждане на делото след отмяната на предходното му решение на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, е отменил първоинстанционното решение от 12.01.2009 год. по гр. д. № 395/2008 год. на Пазарджишкия окръжен съд и вместо това е постановил друго, с което признал за установено по отношение на [община], че Т. „П. к.”, [населено място] е собственик на част от поземлен имот № 3886 в кв. 237 по плана на [населено място], целият с площ 14 000 кв. м., която част е с площ 11 270 кв. м., очертана със зелен цвят на скицата на л. 95а от първоинстанционното производство към заключението на вещото лице Сл. Б., обозначена с б. б. А, Б, С, Д, граничеща от север и изток с улици, а от запад и юг с останалата част от имот пл. № 3886 по кадастралния план от 2004 год., респ. с останалата част от парцел Д. „П. к.” в кв. 237 по регулационния план от 1980 год., на основание параграф 1 от ДР на ЗК от 1991 год. /отм./. За разликата от 2 730 кв. м., попадаща извън горните очертания в зелен цвят на същата скица на вещото лице, до пълния размер на площта на имота искът на кооперацията е отхвърлен като неоснователен.
Ответникът – [община], чрез пълномощника му адв. Ч. Ч., обжалва с касационна жалба в срок въззивното решение с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на направените изводи – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска отмяна на въззивното решение и вместо това установителният иск за собственост на имота бъде отхвърлен, с присъждане на направените от касатора разноски.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, като счита, че произнасянето по поставения материалноправен въпрос относно приложението на параграф 27, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗК от 1999 год. /ДВ бр. 41/2007 год./ за новорегистрирани /новоучредени/ кооперации с наименование, седалище и предмет на дейност, сходни на съществувала, но незаличена кооперация е в противоречие с представената практика на ВКС – решение № 371 по гр. д. № 5369/2008 год. на ІІІ г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК и решение № 15 по гр. д. № 906/2000 год. на ІV г. о. По формулирания процесуалноправен въпрос относно активната материалноправна легитимация на ищеца и допустимостта на иска касаторът се позовава на противоречие с решение № 28 по гр. д. № 4369/2007 год. на ІІІ г. о., в което е прието, че при изчерпване на възможността за реституиране на кооперативното имущество по административен ред исковият такъв е недопустим с оглед разпоредбите на ЗК от 1999 год. Релевира и въпроса относно преценката на доказателствата и излагане на мотиви от страна на съда по изложените от страните доводи, без съответни съображения за поддържано основание за допускане на касационно обжалване.
Ищецът Т. „П. к.”, [населено място], чрез пълномощника му адв. Ст. П., оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване с оглед неотносимостта на представената съдебна практика към спора, респ. счита касационната жалба за неоснователна. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав на ІІ г. о., като прецени доводите на страните, приема следното:
В обжалваното въззивно решение съдът е приел, че част от спорния имот, обозначен на скицата на вещото лице, е идентичен с имота по нот. акт № 9/1958 год., легитимиращ като собственик при одържавяването му през 1971 год. прекратената Т. „П. к.”. С оглед на това и само относно тази част от имота може да настъпи реституцията по параграф 1, ал. 1 ДР на ЗК от 1991 год. /отм./, която се извършва по силата на закона /ТР № 2/95 год. ОСГК на ВКС/. Въззивният съд приел, че съгласно параграф 27, ал. 1 ПЗР на ЗК от 1999 год. /обн. ДВ бр. 41/2007 год./ ищцовата Т. притежава качеството на възстановена кооперация, тъй като са налице предпоставките за този извод – регистрацията й е от 3.01.92 год., т. е. след 7.08.91 год., наименованието, седалището и предмета на дейност са еднакви, като от 28-те лица, участвали на учредителното събрание от 28.12.91 год. 13 са членували в кооперацията при прекратяването й през 1971 год., т. е. повече от изискуемия се брой от 7 кооператори. Поради това и съдът направил извода, че ищцовата кооперация е възстановена такава по смисъла на параграф 1 ДР, респ. параграф 1 от отменения ЗК/91 год. и в нейна полза е възстановена собствеността върху част от спорния имот, за който прекратената кооперация се легитимира като собственик с представения нотариален акт № 9/58 год.
Поставеният от касатора материалноправен въпрос за приложението на параграф 27 ПЗР към ЗИДЗК в хипотеза на новорегистрирана /новоучредена/ кооперация с наименование, седалище и предмет на съществувала, но незаличена кооперация, не е относим към изхода на делото, тъй като съдът не е обсъждал въпроса относно заличаването или не на прекратената през 1971 год. Т.. При данните по делото, че не е налице прекратяване на кооперацията по решение на Общото събрание /а по решение на ИК на ЦС на Т./, то и въпросът за заличаването й от регистъра е относим към хипотезата на параграф 1, ал. 2 ДР на ЗК от 1999 год. с оглед на възможността тези кооперации, които са прекратени, но незаличени, да възстановят дейността си по реда на чл. 49 от този закон. С тази разпоредба е разширен кръгът на кооперациите, на които се възстановява имущество, като в тях се включват и прекратените, но незаличени такива, които имат право да възстановят дейността си по реда на чл. 49 ЗК.Съгласно нормата, към която законодателят препраща, право на възстановяване имат кооперациите, които са били прекратени по решение на общото събраните, ако последното вземе решение за възстановяване на кооперацията до приключване на ликвидацията.
В настоящия случай не е обсъждан въпроса относно заличаването на прекратената по решението на ИК на ЦС на Т. к., нито са налице твърдения в тази насока. Релевантно за спора е било обстоятелството, че е налице прекратяване дейността на кооперацията с предоставянето й на ДПП през 1971 год., като за обосноваване извода на въззивния съд за наличието на възстановена кооперация същият се е позовал на наличието на предпоставките по параграф 27 ПЗР на ЗИДЗК /ДВ бр. 41/2007 год./, препращащ и към приложимия в случая параграф 1 на отменения ЗК от 1991 год. – вписана в регистъра на съда след 7.08.91 год. кооперация с наименование, седалище и предмет на дейност на съществувала кооперация, в която членуват най-малко 7 кооператори, които са членували в нея и към датата на изземване, одържавяване или преразпределение на имуществото на кооперацията. Наличието на тези предпоставки съдът приел да е установено въз основа на представените доказателства. Поради това и решаващия му извод за наличието на възстановена кооперация по смисъла на параграф 1 ЗК от 1991 год. /отм./ не е обусловен от извод за незаличаване на кооперацията при прекратяването й, поради което и поставеният от касатора въпрос за обхвата на разпоредбата на параграф 27, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗК, и по-конкретно включва ли същата прекратените, но незаличени кооперации, не е релевантен за изхода на спора. Липсата на произнасяне по такъв факт /относно заличаването на кооперацията или липсата на такова/ не може да обоснове и поддържаното становище за противоречие с представените решения на ВКС по гр. д. № 5369/2008 год. ІІІ г. о. и гр. д. № 906/2000 год. ІV г. о., в които е обсъждан въпроса за възстановяване на дейността на незаличена кооперация, т. е. съществуваща. Произнасянето относно приложението на параграф 27 ПЗР на ЗК в първото от цитираните решения не може да обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение с него, тъй като е налице различие в произнасянето по фактите по конкретния спор, поради което и според настоящия състав не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1, нито по т. 2 ГПК.
По поставения въпрос за допустимостта на общия исков ред за възстановяване на собствеността върху процесния имот е налице произнасяне в хода на производството по делото с решението от 3.09.2011 год. по гр. д. № 270/2010 год. на ВКС, ІІ г. о., поради което и този въпрос не е обуславящ изхода на делото. Доводите за преценка на доказателствата и излагане на мотиви от съда по доводите на страните също не представлява релевантен за спора правен въпрос, който да обоснове наличие на основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а представлява довод за неправилност на решението, който не може да бъде обсъждан в настоящето производство. Произнасянето по него предпоставя обсъждане на събраните по делото доказателства с оглед доводите на страните и касаят правилността на извода на съда по спора, въз основа на възприетата фактическа обстановка, поради което и не може да обоснове наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Освен липсата на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като „точното прилагане на закона” се изразява в разкриване на точния смисъл на правната разпоредба чрез тълкуването й, каквито съображения не се излагат от касатора в изложението му. Формалното позоваване на предвиденото в закона основание не може да обоснове допускане на касация на въззивното решение, още повече, че въпросите, свързани с възстановяване на правата на кооперациите са предмет и на тълкувателната дейност на ВКС /ТР № 2/95 год., ТР № 6/2006 год. /т. 5/ на ОСГК на ВКС.
Поради тези съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, с оглед на който изход на делото касаторът следва да заплати на ответната кооперация направените в настоящето производство разноски в размер на 700 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горните съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 656 от 18.12.2013 год. по гр. д. № 73/2013 год. по описа на Пловдивския апелативен съд по подадената от [община], чрез адв. Ч. Ч., касационна жалба против него.
Осъжда [община] да заплати на Т. „П. к.”, [населено място] направените в касационното производство разноски в размер на 700 лв. /седемстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: