О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 417
гр. София, 25.11.2013 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети октомври две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4529 по описа на Върховния касационен съд за 2013 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Р. А. И. от гр. В. Т., чрез процесуалния й представител адв. Св. И., обжалва с касационна жалба в срок въззивното решение от 18.04.2013 год. по гр. д. № 1494/2012 год. на Великотърновският окръжен съд в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което касаторката е осъдена да заплати на Т. Р. сумата 11 075 лв., представляваща обезщетение за лишаването й от ползването на ? ид. ч. от съсобствения недвижим имот за периода от 1.03.2002 год. до 1.03.2012 год. и в частта му, с която, след отмяна на първоинстанционното решение от 30.10.2012 год. по гр. д. № 375/2002 год. на Великотърновския районен съд в частта, с която искът на Т. Р. против Р. И. за обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва от 20-то число на всеки месец върху обезщетението за ползване на имота е бил отхвърлен и вместо това е постановил ново решение, с което същият е уважен за сумата 500 лв., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на чл. 31, ал. 2 ЗС и необоснованост.
В приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК. Формулирани са въпроси, свързани с разпоредителната сделка на касаторката в хода на производството по делото и относимостта й към претенцията против нея по чл. 31, ал. 2 ЗС, а именно – дали представлява лично ползване на имота по смисъла на закона, респ. поведение, с което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ съобразно правата им. Счита, че произнасянето по тях във въззивното решение противоречи на приетото в ТР № 7/2012 год. на ОСГК на ВКС, в което са изброени изчерпателно хипотезите за основателност на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, както и на т. 1 от ТР № 1/2004 год. на ОСГК на ВКС. Касаторката се позовава и на решение по гр. д. № 308/2011 год. на ВТОС, в което искът за обезщетение е бил уважен за периода след разпоредителната сделка срещу приобретателите по нея. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се обосновава с необходимост от промяна на създадена поради неточно прилагане на закона практика. В изложението се съдържат и оплаквания за неправилна преценка от въззивният съд на събраните по делото доказателства.
Съделителката Т. А. Р., чрез пълномощника й адвокат Ив. Б., поддържа становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата, по съображенията в представения писмен отговор.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на поддържаните основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която е уважен предявения против касаторката иск по чл. 31, ал. 2 ЗС иск, въззивният съд приел, че са налице предпоставките, предвидени в закона – установената съсобственост на делбения имот между Т. Р. и Р. И., на който е допусната съдебна делба с влязлото в сила решение в първата фаза на делбеното производство, като разпоредителната сделка на последната в хода на делото е приета за относително недействителна в отношенията между двете съделителки. Ищцата Р. не е била допускана в имота от касаторката в исковия период, по повод на което последната е била поканена с писмена покана, получена на 14.02.2002 год., поради което и от тази дата е изпаднала в забава за всяка дължима вноска от посочения срок за плащане – 20-то число на месеца. Въз основа на заключение на експертиза е определен размера на обезщетението за целия исков период, а размерът на мораторната лихва е определен съгласно чл. 162, предл. 1 ГПК в претендирания размер.
Въззивният съд приел за неоснователен довода на ответницата по иска, сега касатор, че не е упражнявала фактическа власт върху имота в исковия период с оглед извършената продажба на имота на 28.11.2002 год. на трето лице. Съдът приел за установено въз основа на свидетелски показания, че в периода 2006-2007 год. в спорния имот е живяла дъщеря й, а независимо от това разпоредителната сделка в полза на трето лице не поражда правни последици в отношенията между съсобствениците, както по въпроса за делбата на имота, така и по исковете по сметки. Самото прехвърляне на собствеността представлява действие, с което тази съделителка е възпрепятствала другия съсобственик да ползва имота, поради което и дължи обезщетение за лишаването му от това негово право, като въззивният съд се е позовал и на разясненията в ТР № 7/2012 год. на ОСГК на ВКС.
Поставените от касаторката въпроси в изложението относно значението на извършената от нея в хода на делото разпоредителна сделка с делбения имот за възможността да осигури достъп до него на другия съсобственик са релевантни за направения извод в обжалваното решение, но произнасянето по тях не е в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика. Както е разяснено в ТР № 7/2012 год. на ОСГК на ВКС, лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове, като позоваването на касаторката на част от мотивите му, касаещи предпоставките за основателност на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС при допускането в имота на безвъзмездно основание трето за собствеността лице, което само или заедно с този съсобственик ползва общата вещ е некоректно. Това е една от възможните хипотези на осъществено от един съсобственик поведение, с което пречи на другите съсобственици да ползват вещта според правата им, като доводът на касаторката за приложение на аргумента за обратното – предоставяне на достъп в имота на трето лице на възмездно основание изключва възможността лишеният от ползването съсобственик да има право на обезщетение, е неоснователен, като излиза извън смисъла на цитираното тълкувателно решение, основаващ се на аргумента на по-силното основание. Поради това и е неприложим поддържания от касатора аргумент за обратното, а и доводът е извън принципите на формалната логика. Именно в съответствие с разясненията в тълкувателното решение са съображенията на въззивния съд, че самото поведение на касаторката, като съсобственик, да се разпореди с имота чрез продажбата му, в хода на делото и след получаване на поканата от другия съсобственик за осигуряване на достъп до него, представлява поведение, с което възпрепятства ползването от последния съобразно правото му на собственост върху ? от имота. Поради това и при наличието на писмена покана за плащане на обезщетение, искът по чл. 31, ал. 2 ЗС е намерен за основателен, както и този за заплащане на обезщетение за забавата, след посочения в поканата срок, в размер на законната лихва, съгласно чл. 86 ЗЗД, чийто размер за целия исков период съдът определил на сумата от 500 лв., при условията на чл. 162, предл. 1 ГПК.
Твърдението на касаторката за противоречиво произнасяне по поставените въпроси с т. 1 от ТР № 1/2004 год. на ОСГК на ВКС е неоснователно, тъй като въпросът за относителната недействителност по чл. 76 ЗН се разрешава в първата фаза на делбения процес, като преюдициален и обуславящ спора за собственост и в делбения процес, както е разяснено в мотивите на цитираното тълкувателно решение. Затова и в настоящата фаза по извършването на делбата този въпрос вече е разрешен с влязлото в сила решение по допускане на делбата между двете съделителки, т. е. в отношенията между тях продажбата на трето лице е приета за относително недействителна.
Представеното от касаторката решение по гр. д. № 308/2012 год. на ВТОС също не може да обоснове основателност на довода за противоречиво произнасяне по поставените въпроси, тъй като на първо място няма данни да е влязло в сила, и на второ-същото е неотносимо към релевантните за настоящия спор въпроси за ползването на съсобствен имот от един от съсобствениците, при което същият дължи обезщетение за ползата, от която е лишен другия, от деня на писменото поискване – чл. 31, ал. 2 ЗС.
Поради това и не са налице основанията по чл.280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Не е налице и това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като изложените от касаторката съображения не обуславят поддържаното от нея значение на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно разясненията в т. 4 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, а представляват касационни основания за неправилност на въззивното решение, които не могат да се обсъждат в настоящето производство с предмет произнасяне по наличие на основания за допускане на касационно обжалване на решението.
За да се обоснове наличието на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, следва да се изложат конкретни съображения за необходимостта от различно от утвърденото в съдебната практика тълкуване на разпоредбите на закона по поставените въпроси, което в случая не е направено. Посочва се бланкетно текста на закона, с цел решаването на конкретния казус, което не обосновава наличието на това основание за допускане на касацията, при положение, че по приложението на чл. 31, ал. 2 ЗС е налице и задължителна съдебна практика, с която както се посочи, въззивният съд се е съобразил.
В заключение следва извода, че касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, което обуславя безпредметност на въпроса дали същото е допустимо в частта по иска за обезщетение за забава с цена под предвидения размер за достъп до касация.
С оглед този изход на делото касаторката следва да заплати на ответницата в настоящето производство направените разноски в размер на 200 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 140 от 18.04.2013 год. по гр. д. № 1494/2012 год. по описа на Великотърновския окръжен съд, в обжалваните от Р. А. И. от гр. В. Т., чрез адв. Св. И., части по подадената касационна жалба против него.
Осъжда Р. А. И. от гр. В. Т. да заплати на Т. А. Р. от същия град разноски за настоящето производство в размер на 200 лв. /двеста лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: