О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 192
София, 14.05.2014 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети април две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2206 по описа на Върховния касационен съд за 2014 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 20.12.2013 год. по гр. д. № 3017/2013 год. Софийски градски съд, като въззивна инстанция, е отменил първоинстанционното решение от 31.10.2012 год. по гр. д. № 29895/2011 год. на Софийския районен съд и вместо това е постановил друго, с което отхвърлил предявения от В. В. В. от [населено място] против П. М. Ш. иск по чл. 108 ЗС за предаване владението на таванско помещение с площ 12 кв. м., находящо се в [населено място], [улица], ет. 4, при съседи: Вл. В., [улица], Цв. В. и коридор и осъдил ищеца да заплати направените от ответника разноски по делото.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от ищеца В. В., чрез пълномощника му адв. М. С., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост на правните изводи – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се отмяна на въззивното решение и вместо това искът бъде уважен, с присъждане на разноските по делото.
В приложеното изложение касаторът обосновава наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението с противоречиво произнасяне по процесуалноправните въпроси, свързани с обсъждане в мотивите на решението на доводите на страните, преценката на събраните доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка с оглед мотивиране на направените изводи, с твърдения, че въззивният съд не е процедирал по предвидения в чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 172 ГПК. По въпроса за задължението на въззивния съд да даде указания относно подлежащи на доказване факти и събиране на доказателства, при допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, както и при приложение на императивна материалноправна норма, се поддържа противоречие със задължителната съдебна практика – цитирани и приложени решения на ВКС по чл. 290 ГПК относно правомощията на въззивния съд. По този въпрос се поддържа наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, евентуално това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът формулира и материалноправен въпрос относно възможността придадените към жилищни обекти обслужващи помещения да бъдат придобивани по давностно владение, с оглед на това, че същите не представляват самостоятелен обект, като е представена съдебна практика, в т.ч. и задължителна такава, приемаща, че предмет на придобиване на вещни права могат да бъдат само самостоятелно съществуващи обекти. По въпроса за приетия от съда изтекъл давноствен срок към момент, в който имотът е бил държавен, касаторът поддържа наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на съдебна практика.
Ответникът П. Ш., чрез пълномощника му адв. Д. Я., оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационното обжалване на решението по съображения, подробно изложени в представения отговор. Оспорва жалбата и като неоснователна, като претендира и направените в настоящето производство разноски.
Върховният касационен съд в настоящият си съдебен състав, като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното:
За да отмени първоинстанционното решение и вместо него да постанови друго, с което искът за собственост и предаване на владението на таванско помещение в сграда в етажна собственост е отхвърлен, въззивният съд приел, че установеното от момента на построяване на сградата владение върху спорното таванско помещение от страна на наследодателите на ответника е основание за придобиване правото на собственост върху същото, независимо от установеното с помощта на повторната техническа експертиза разместване на таванските помещения към апартаментите на страните към построяване на сградата през 1945 год. Съдът е обосновал извода си за основателност на поддържаното от ответника възражение по предявения срещу него ревандикационен иск с подробен анализ на събраните гласни доказателства, установяващи фактическата власт върху спорния таван от 1945 год. до настоящия момент, както и наличието на субективния елемент на владението, преценил е и останалия събран доказателствен материал относно индивидуализацията на таванските помещения и описанието им в документа за собственост от 1945 год. Фактът, че и двете страни по делото са собственици на апартаменти в същата жилищна сграда не е бил и спорен по делото, както и обстоятелството, че имотът на ищеца е бил предмет на одържавяване, впоследствие реституиран на наследодателката му.
Касационната инстанция, за да се произнесе по допускане на касационното обжалване, следва да изхожда от формулирания от касатора въпрос от значение за изхода на делото, като не е длъжна и не може да извежда такъв въпрос от твърденията му, както и от сочените от него факти и обстоятелства в жалбата /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС/. Както е посочено в мотивите на т. 1 от горното решение материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поради това и настоящият състав счита, че поставените в изложението на касатора процесуалноправни въпроси не са такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по своята същност представляват доводи за неправилност на направения от съда извод поради твърдените процесуални нарушения, а не процесуалноправни въпроси, произнасянето по които да е обусловило този извод. Обсъждането им предполага наличие на основание за допускане на касационното обжалване, като релевираните такива по тези правни въпроси не са налице поради липсата на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Решаващото съображение за отхвърляне на предявения иск по чл. 108 ЗС е основателността на направеното от ответника възражение за настъпване на правните последици на владението върху имота в продължение на необходимия по закон срок, съгласно чл. 79 ЗС. Изводът на въззивния съд е обусловен от преценката на събраните по делото доказателства, установяващи правото му на собственост върху спорното помещение, което макар и с несамостоятелен характер като принадлежащо към апартамент като обособен обект, е допустимо да бъде придобито отделно от главната вещ на основание владение, упражнявано от собственик на жилищен обект в същата сграда. По въпроса за възможността складови /обслужващи/ помещения да се придобиват по давност отделно от главната вещ, към която принадлежат, от собственици на апартаменти в същата сграда, е налице задължителна съдебна практика – решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /Р № 409 по гр. д. № 224/2009 год. І г. о., Р № 207 по гр. д. № 867/2010 го. ІІ г. о., Р № 394 по гр. д. № 185/2010 год. ІІ г. о., Р № 99 по гр. д. № 827/2010 год./, Р № 1266 по гр. д. № 1439/94 год. ІV г. о. и др. Произнасянето на въззивния съд по този въпрос не е в противоречие с тази практика, тъй като по делото не е било спорно, че ответникът е собственик на апартамент в същата сграда, т. е. допустимо е на основание владение да придобие право на собственост върху обслужващо главната вещ помещение. Изложеното от въззивния съд съображение относно принадлежността към апартамента на ищеца на друго складово помещение не е обусловило крайния извод при решаване на спора, за да се приеме за релевантен поставения от касатора въпрос за необходимостта от указание към страната с оглед изясняване на този фактически въпрос, респ. приложението на императивната норма на закона относно необходимостта от складово помещение към жилището.
Представената от касатора съдебна практика по въпроса за несамостоятелния характер на складови и избени помещения и принадлежността им към главната вещ не е относима към релевантния въпрос за възможността такова помещение да се придобие по давност от собственик на обособен обект в сграда, етажна собственост, каквато е настоящата хипотеза. Както се посочи в този смисъл е налице задължителна съдебна практика, приемаща утвърдителен отговор на въпроса.
Последният, поставен от касатора въпрос, за изтичането на срока на придобивната давност към момент, в който спорният имот е бил държавен, впоследствие реституиран на бившия собственик, не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд, поради липсата на релевирани доводи в тази насока. Решаващият съд е приел, че давностният срок при недобросъвестното владение е изтекъл към 1961 год., с оглед приложението на параграф 4 ЗС, при начален момент на периода при действието на ЗД, и при липса на въведен спор относно фактите по одържавяването и реституцията на имота, настъпила през 1992 год. на основание ЗВСВОНИ /от който момент, както е установено, владението е продължило до предявяването на иска и периодът отново е повече от установения в закона срок/. Поддържаните от касатора в касационната жалба доводи в тази насока представляват оплаквания за неправилност на извода, които не могат да се обсъждат в настоящето производство, поради което и не могат да обосноват поддържаното основание за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Поради тези съображения не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а с оглед този изход касаторът следва да заплати на ответника направените в настоящето производство разноски в размер на 700 лв.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 8689 от 20.12.2013 год. по гр. д. № 3017/2013 год. по описа на Софийски градски съд по подадената от В. В. В. от [населено място], чрез адв.М. С., касационна жалба против него.
Осъжда В. В. В. от [населено място] [улица], ет. 2 да заплати на П. М. Ш. от [населено място] [улица], ет. 3, ап. 6 направените в касационното производство разноски в размер на 700 лв. /седемстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: