О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 427
гр. София, 05.12.2013 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети октомври две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 5261 по описа на Върховния касационен съд за 2013 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
П. Т. С. от [населено място], чрез пълномощниците му адвокатите В. Р. и Т. Д. от АК-С., обжалва с касационна жалба в срок въззивното решение от 15.04.2013 год., допълнено с решение от 4.06.2013 год., двете по гр. д. № 25/2013 год. на Смолянския окръжен съд в частите му, с които, след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен иска му против В. Т. Т. и Р. С. Т. за признаване за установено по отношение на тях, че е собственик на северната изба, представляваща обект в сградата с идентификатор 80371. 241.3221.1.1, представляващ „склад”, на адрес в [населено място], [улица], ет. 1 и за ревандикацията му, и е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му част, с която е отхвърлен иска за собственост на касатора относно северната стая от приземния етаж, с идентификатор 80371.241.3221.1.3, както и в частта за разноските.
Касаторът поддържа оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска отмяната му, вкл. и в частта за разноските, и вместо това предявените искове бъдат уважени, с присъждане на направените по делото разноски за цялото производство.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Касаторът счита, че по материалноправния въпрос относно прехвърляне на правото на собственост върху обслужващо избено /складово/ помещение заедно с прехвърлянето на правото на собственост върху самостоятелния обект, към който принадлежи и обслужва, в случаите, когато това изрично не е посочено в договора за продажба, произнасянето на въззивния съд противоречи на решение № 207 от 16.06.2011 год. по гр. д. № 867/2010 год. на ІІ г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК. В него е прието, че дори и изрично да не е посочено в договора за продажба прехвърляне на собствеността върху принадлежащите към жилищния обект обособени самостоятелни помещения в избата, приобретателят придобива собствеността и върху тях, тъй като тяхното предназначение е да служат като складови помещения към жилищния обект. Те не представляват самостоятелни обекти на правото на собственост, поради което не могат да принадлежат на лице, което не притежава самостоятелен обект в сградата, а оттам и не могат да бъдат придобити от такова лице нито чрез сделка, нито по давност, докато лицата, които притежават самостоятелни обекти в сградата могат да придобият собствеността върху обособени складови помещение посредством всеки един от способите по чл. 77 ЗС. Посочено е още, че лицето, което извършва разпореждане с притежаван от него самостоятелен обект в сградата, не може да запази правото на собственост върху складовото помещение, принадлежащо към този самостоятелен обект. Касаторът се позовава и на друго решение № 2463 от 19.01.2005 год. по гр. д. № 613/2002 год. на ІV г. о. в същия смисъл, което не представлява задължителна съдебна практика и поради това обосновава основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Формулиран е и въпрос относно възможността да се придобие по давност обслужващо помещение в сграда с режим на етажна собственост от лице, което вече е прехвърлило собствеността върху притежавания самостоятелен обект в нея, като касаторът поддържа произнасянето на въззивния съд по него да е в противоречие с решение № 99 от 20.07.2011 год. по гр. д. № 827/2010 год. на ІІ г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК и като такова представляващо задължителна съдебна практика, съгласно разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. В него е даден положителен отговор на въпроса в хипотеза на осъществявано владение от един от собствениците на жилище спрямо друг такъв в същата сграда.
Касаторът поставя и въпроса относно преустройството на обслужващи помещения и общи части и дали то е основание за възникване на самостоятелен обект, ако не са спазени всички изисквания на ЗУТ за извършване на преустройството, като се позовава на противоречиво произнасяне в съдебната практика – Р 154 от 1.12.64 год. по гр. д. № 131/64 год. на ОСГК, Р № 2463 по гр. д. № 613/2002 год. ІV г. о., Р № 207 по гр. д. № 867/2010 год. на ІІ г. о. и Р № 873 по гр. д. № 6110/2007 год. на ІІІ г. о. на ВКС, приемащи обратното становище – фактическото преустройство не води до промяна на характера на общите части и обслужващите помещения. По този въпрос касаторът релевира и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като го обосновава с необходимост от внасяне на яснота и коректност при прилагане на чл. 37, вр. с чл. 38, вр. с чл. 98 ЗС в случаите на фактическо преустройство при неспазване изискванията на ЗУТ и с честата среща на такава хипотеза в практиката.
Ответниците В. и Р. Т. в писмен отговор оспорват наличието на основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, поради липса на твърдяното от касаторите противоречиво произнасяне по поставените правни въпроси.
Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и въз основа на данните по делото, приема следното:
Спорът, предмет на настоящето производство, е за собствеността на северната изба, намираща се в сутеренния етаж и северната стая, намираща се в партерния етаж на триетажната жилищна сграда, в която отделните етажи са собственост на различни лица, съгласно постигнатата по гр. д. № 87/96 год. съдебна спогодба от 12.06.1996 год. Съгласно същата, на ответниците по настоящето дело В. и Р. Т. е поставен в дял третия етаж, северната изба, северната стая от приземния етаж и северния гараж, със съответните идеални части от общите части на сградата и ? от правото на строеж върху държавна земя, т. е. същите притежават част от партерния етаж, заедно със С. и Н. К., в дял на които е поставена другата част от него, както и втория етаж от сградата.
Въззивният съд е приел от фактическа страна, че не е установено по делото, че съществуващите и изградени по проект две избени помещения в сградата са принадлежност към трите жилищни етажа, като се е основал и на съдържанието на спогодбата от 1996 год., при която един от съделителите, получил в дял един от етажите не е получил изба, както и на данните от заключението на техническата експертиза и устните обяснения на вещото лице пред съда, че в случая при строежа на сградата не е налице обособяване на отделните обекти и принадлежащите им общи части, съотв. изчисляване на припадащия им се процент от тях. Съдът приел, че т. н. северна изба представлява самостоятелен обект, със самостоятелен идентификационен номер, върху който фактическа власт от приобратетелите по разпоредителните сделки на Т. от 1996 год. и на К. от 2006 год. не е установена, както и в нотариалния акт за покупко-продажбата от ищеца на третия жилищен етаж не е вписано прехвърляне на правото на собственост върху спорните помещения, каквото липсва и в придобивното основание на неговите праводатели К.. Към момента на покупко-продажбата от касатора е било налице и извършено преустройство на частта от партерния етаж в жилище, въз основа на одобрен инвестиционен проект, поради което и спорните помещения не представляват принадлежност към обекта, предмет на придобивната му сделка.
Изводът на въззивния съд за неоснователност на иска за собственост по отношение спорните помещения е обоснован с факта, че те не представляват общи части в сградата с режим на етажна соственост, в която жилищните етажи и части от партерния етаж принадлежат на отделни лица, нито принадлежност като обслужващи помещения към обекта, предмет на придобиване от касатора по нотариалния акт от 2006 год.
Като евентуално съображение за неоснователност на иска е приел наличието на придобивна давност върху спорните помещения от спогодбата през 1996 год. в полза на ответниците. Изложени са и съображения за неоснователността на доводите на ищеца относно извършеното преустройство на спорните помещения, което е осъществено въз основа на одобрен проект и преди договора му за покупко-продажба на третия жилищен етаж.
Следователно, релевантен за изхода на спора е въпросът за съществуването на етажна собственост в сградата, в която отделните жилищни етажи и части от партерния етаж принадлежат на отделни лица, разрешаването на който е обусловен от фактическите констатации на съда въз основа събраните доказателства по делото, преценени в тяхната съвкупност. Същите налагат да се приеме, че към построяване на сградата предвидените по проект и изградени две избени помещения са недостатъчни за придаване към обособените обекти в жилищните етажи, както и в обектите на партерния етаж, който е създаден с построяването му и който е бил предмет на съдебната спогодба от 1996 год., въз основа на която части от него са получени в дял от двете групи съделители, така както е описано в протокола по гр. д. № 87/96 год. Въпросът дали избените помещения в сутеренния етаж са предвидени като принадлежност към обектите в този партерен етаж, или в обектите на жилищните етажи, е фактически и разрешаването му зависи от представените доказателства, като въззивният съд е приел наличие на първата хипотеза с оглед извършеното преди разпоредителната сделка от 2006 год. преустройство на обекта в партерния етаж, собственост на ответниците. Тази преценка не може да бъде проверявана в настоящето производство, тъй като предполага разглеждане на спора по същество. При това положение поставените от касатора материалноправни въпроси са неотносими към предмета на спора, тъй като съдът не е приел спорните помещения да са обслужващи третия жилищен етаж в сградата, а обратното – същите нямат характер на негова принадлежност, за да се приеме, че и собствеността върху тях е прехвърлена, както е поддържал касаторът, респ. да се поставя въпрос за придобивна давност или преустройството им. Затова и представената съдебна практика е неотносима към съществения за изводите на въззивния съд въпрос, поради което и липсват основания за допускане на касационното обжалване на решението в поддържаните хипотези по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 161 от 15.04.2013 год., допълнено с решение № 224 от 4.06.2013 год., постановени по гр. д. № 25/2013 год. на Смолянския окръжен съд в обжалваните от П. Т. С., чрез адвокатите В. Р. и Т. Д. части.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: