О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 286
София, 16.07.2013 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети юни две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3788 по описа на Върховния касационен съд за 2013 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 7.02.2013 год. по гр. д. № 3220/2012 год. Пловдивският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 11.07.2012 год. по гр. д. № 10260/2011 год. на Пловдивския районен съд, с което е осъдено [фирма], [населено място] да предаде на [фирма], [населено място] владението върху ? ид. ч. от обект „Дестилация за етерични масла-ментоварна”, състоящ се от масивна сграда „Д.” с Р. 1 227 кв. м., масивна страда-котелно с Р. 397 кв. м. и мазутно-помпена станция, с площ 39 кв. м., обект „Склад за ЛЗТ и инсталация за екстракция”, представляваща едноетажна масивна сграда с прилежащ навес, с обща Р. 716 кв. м., които обекти са построени в УПИ *-маслобойна и ментоварна, в кв. * по плана на [населено място], П. о..
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от ответника [фирма], чрез адв. А.. С., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа допуснато от съда нарушение на чл. 69 ЗС, като е приел, че той е следвало да установи субективния елемент на владението върху процесния имот и не е зачел доказателствената стойност на представения констативен нотариален акт за собственост на спорната идеална част от имота. Иска отмяна на въззивното решение и вместо това ревандикационният иск бъде отхвърлен, с присъждане на напарвените по делото разноски.
В приложеното изложение касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението, като счита, че процесуалноправният въпрос за разпределение на доказателствената тежест между страните при оспорване на констативен нотариален акт за собственост по давностно владение е решен в обжалваното решение в противоречие на задължителна съдебна практика – решение № 107 от 25.05.2011 год. по гр. д. № 1297/2010 год. на ІІ г. о. на ВКС и по въпроса за приложението на презупцията на чл. 69 ЗС се позовава на противоречие с такава – Р 1222 от 16.12.2008 год. по гр. д. № 4794/2007 год. на І г. о. на ВКС, Р № 91 от 2.07.2010 год. по т. д. № 713/2009 год. на ІІ т. о. на ВКС и ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС. Поставен е и въпрос за релевантността за спора за придобиване по давност на идеални части от имот отношенията по повод на другите идеални части, които не са предмет на спора, като касаторът се позовава на Р № 596 от 30.06.2010 год. по гр. д. № 1534/2009 год. на І г. о., в което е дадено друго разрешение на този въпрос.
Касаторът поддържа наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса дали действията на съдружник или член на орган на управление в лично качество автоматично водят до промяна на волята на съответното юридическо лице или е необходимо то да изрази воля чрез органите си в предвидената в закона форма. Произнасянето по този въпрос е обосновано с настоящето развитие на икономическите отношения, при които едни и същи лица действат в лично качество и като съдружници или членове на органи на управление и споровете в тази връзка.
Ищецът ЕТ „М. С.-Ж. Г., чрез адв. Н. А., в писмен отговор оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационното обжалване на решението, като претендира заплащане на направените разноски.
Върховният касационен съд в настоящият си съдебен състав, като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявения против касатора ревандикационен иск, въззивният съд приел, че ищецът, едноличен търговец е собственик на спорната ? ид. ч. от описания имот на основание реализираното право на строеж, учредено през 1992 год. на четирима еднолични търговци за построяване на производствени и обслужващи обекти в [населено място], като след смъртта на М. С. предприятието му като едноличен търговец е поето от Ж. Г.. Въззивният съд приел за неоснователно възражението на ответното дружество, в което едноличните търговци са били и съдружници, да е придобило собствеността върху спорната ? ид. ч. по давностно владение, тъй като не е установено наличието на намерение на дружеството за своене именно на тази идеална част, притежавана от един от съдружниците, с оглед установения по делото факт, че останалите ? ид. ч. от имота са собственост на другите съдружници. Поради това и упражняваната от ответното дружество фактическа власт е без основание, а като последица от уважаване на иска за собственост е отменен издадения в полза на ответника констативен нотариален акт от 2011 год. Следователно, решаващото съображение за основателността на предявения иск по чл. 108 ЗС е наличието на кумулативно предвидените в закона предпоставки. Изводът на въззивния съд е обусловен от преценката на събраните по делото доказателства, установяващи правото на собственост на ищеца върху спорната идеална част от построените обекти въз основа учреденото право на строеж и липсата на правно основание у ответника да се намира в него – легитимиращият го нотариален акт не материализира претендираното от него право на собственост поради липса на придобивното основание давностно владение върху спорната идеална част. Въпросът всъщност касае доказателствената стойност на констативния нотариален акт от 2011 год. и разрешаването му в настоящия спор не противоречи на задължителната съдебна практика, обективирана в ТР № 11/2013 год. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК.
Поставените от касатора правни въпроси относно доказателствената тежест при оспорване на правото на собственост и разпределението й между страните по делото не са относими към направения в решението извод, тъй като същият е обоснован от извършената от съда преценка на събраните по делото доказателства, въз основа на които е прието, че нотариалният акт на ответника не удостоверява претендираното от него право. Относно разпределението на доказателствената тежест утвърдената съдебна практика приема, че страната, която извлича от твърдените факти изгодни за себе си последици следва да ги установи, като въззивният съд не е процедирал по противоречив начин, приемайки, че ответното дружество не се легитимира като собственик на основание поддържания придобивен способ с оглед недоказване в производството на елементите на владението. Този извод е обоснован с установените по делото факти на упражнявана от дружеството фактическа власт при липса на субективно отношение за своене с оглед принадлежността на вещното право на построените обекти в лицето на едноличните търговци, на които е било учредено правото на строеж при равни права между тях, с оглед липсата на данни за различни такива, които са и съдружници в дружеството, касатор. От техните действия, в качеството им на такива, се определя и субективният елемент на владението на търговското дружество, който не е налице и по отношение на целия имот, поради установените факти, че трима от съдружниците се считат за собственици на ? ид. ч. от него /и то към м. юни 2009 год./, а спорната ? ид. ч. е тази на ЕТ, ищец по делото, загубил качеството на съдружник в дружеството, касатор чрез прехвърляне на дружествените дялове с договор от 2009 год. на останалите съдружници. Направеният от въззивния съд извод не е обоснован с произнасяне по въпроса за разпределение на доказателствената тежест между страните, поради което и представената от касатора съдебна практика по този въпрос не е относима към въпроса за наличие на поддържаното основание за допускане на касационното обжалване.
Неотносим е и поставеният въпрос за приложението на чл. 69 ЗС, тъй като въззивният съд не се е произнасял по него, за да обоснове направения правен извод за липса на придобивна давност в лицето на касатора с предмет спорната ид. ч. от имота, принадлежала на един от ЕТ. За да бъде уважено правоизключващото възражение на ответника за изтекла давност, като защита срещу иска с претендиране на свои права върху имота, предмет на спора, следва да са налице безспорно доказани всички елементи на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС, което съдът в настоящия казус приел да не е постигнато. Поради това основание е направил извода за основателността на иска против него, а не поради отношенията на останалите съдружници в дружеството и последното, както некоректно е поставен третият въпрос в изложението на касатора. Практиката, на която се позовава касаторът по тези въпроси, е неотносима, в т. ч. и ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС, имащо за предмет приложимостта на презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобственици, какъвто не е предметът на настоящия казус.
Не е съществен за изхода на делото и последният поставен в изложението въпрос за волеизявленията и/или действията на съдружниците и/или членове на управителните органи на дружеството, касатор, тъй като и този въпрос не е обусловил направения извод за неоснователността на възражението, с което са противопоставени собствени права върху имота. Затова и не следва да се преценява допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като безпредметно.
Касационната инстанция, за да се произнесе по допускане на касационното обжалване, следва да изхожда от формулираните от касатора въпроси от значение за изхода на делото, като не е длъжна и не може да извежда такъв въпрос от твърденията му, както и от сочените от него факти и обстоятелства в жалбата /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС/. Както е посочено в мотивите на т. 1 от горното решение материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поради това и настоящият състав счита, че поставените в изложението на касатора въпроси не са такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а представляват оплаквания против направените от съда изводи, като неправилни и необосновани, които не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство.
Поради липсата на релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението, а с оглед този изход на настоящето производство касаторът следва да заплати на ответника по касация направените в настоящето производство разноски в размер на 300 лв., представляващи платеното адвокатско възнаграждение по представения договор за правна помощ и съдействие.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 220 от 7.02.2013 год. по гр. д. № 3220/2012 год. по описа на Пловдивския окръжен съд по подадената от [фирма], чрез адв. А.. С. касационна жалба против него.
Осъжда [фирма], [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] направените в касационното производство разноски в размер на 300 лв. /триста лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: