О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 142
Гр.София, 01.04.2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и първи март през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.д.№ 1990 по описа на ВКС за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Х. Ц. срещу Решение № 442/ 25.10.2012 г. по в.гр.д.№ 622/12 г. на Плевенския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено Решение № 31 /без дата/ по гр.д.№ 381/05 г. на Районен съд- [населено място] б., с което е уважен предявеният от касатора против М. М. П., Н. Ц. Н. и М. Ц. С. установителен иск с правна квалификация чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ- за установяване, че към момента на масовизацията наследодателят на ищцата П. Х. П. е бил собственик на лозе от 1 дка в землището на [населено място] лряг, м.”М. м.”, идентичен с имот № * по плана на новообразуваните имоти на земите по П..4 ЗСПЗЗ, вместо което въззивният съд е постановил отхвърляне на така предявения иск. В касационната жалба се поддържа, че така постановеното въззивно решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и необоснованост, с оглед на което се моли за неговото отменяване и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде уважен със законните последици. При условията на евентуалност- в случай, че касационната жалба не бъде уважена, се моли на основание чл.78, ал.5 ГПК да бъде намалено подлежащото на присъждане в полза на ответниците адвокатско възнаграждение поради прекомерност.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е формулиран конкретен правен въпрос, за който да се твърди, че е включен в предмета на спора, обусловил е правните изводи на съда и е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика /чл.280, ал.1, т.1 ГПК/, разрешаван е противоречиво от съдилищата /т.2/ или произнасянето на настоящата инстанция по него да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /т.3/. Според задължителните постановки на ТР № 1/ 2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г. на ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. В конкретния случай изложението възпроизвежда обективираните в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение, но при липса на конкретно формулиран въпрос, който да е обуславящо значение за неговата правилност, предвидените в процесуалния закон основания за допускане на касационното обжалване не са налице. Твърденията за несъобразяване на въззивното решение с ТР № 9/ 07.11.2012 г. по т.д.№ 9/12 г. на ОСГК са неоснователни- както с оглед непосочването на конкретния въпрос, по който е налице такова противоречие, така и изобщо. Според посочената задължителна практика на ВКС, доказването на собствеността на заявената за възстановяване земеделска земя в административното производство пред органа по поземлената собственост може да се извърши както посредством нотариални актове, които са пълно доказателство за правото на собственост към момента на образуване на ТКЗС или ДЗС, така и чрез косвени доказателства- делбени протоколи, протоколи на ТКЗС, емлячни регистри, молби-декларации за членство в ТКЗС и др., изброени в чл.12, ал.2 ЗСПЗЗ /предишна ал.3/, а също и чрез нотариално заверени декларации, които бяха допустими доказателства за собственост преди отмяната на чл.12, ал.3 ЗСПЗЗ /ДВ бр.13/2007 г./. Тези постановки, които намират приложение в административното производство по ЗСПЗЗ, нямат отношение към спорното исково производство по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, в което на общо основание ищецът следва да докаже притежаването на правото на собственост върху спорния имот към момента на обобществяването му с допустимите по ГПК доказателствени средства, нито към мотивите, с оглед на които въззивният съд е отхвърлил иска- извършено през 1958 г. валидно разпореждане, посредством договор за покупко-продажба, с процесния имот от наследодателя на ищцата в полза на наследодателя на ответниците. Не е налице и каквото и да е противоречие между решението на въззивния съд и постановките на ТР № 1/97 г., гр.д.№ 11/97 г. на ОСГК, според което оспорване принадлежността на правото на собственост върху земеделска земя по съдебен ред на основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е допустимо при висящо или бъдещо производство по чл.14, ал.1-3 ЗСПЗЗ, като в това производство не е задължително участието на всички наследници- исковата молба, подадена от един от тях, ползва и останалите за заявените с нея общи факти. В конкретнния случай въззивният съд, за да приеме, че е налице спор за материално право по смисъла на чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, е съобразил, че за възстановяване на собствеността върху процесния имот заявления са подадени и от двете страни по спора, а въпросът за участието на всички наследници в исковото производство като предпоставка за неговата допустимост изобщо не е бил обсъждан.
Предвид горепосочените съображения, касационната жалба не следва да бъде допусната до разглеждане, тъй като не са налице предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания за това.
С оглед изхода на производството, в полза на ответниците М. Ц. С. и Н. Ц. Н. следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски, а именно сумата 250 лв. за адвокатско възнаграждение. Направеното от касатора възражение за прекомерност на възнаграждението по смисъла на чл.78, ал.5 ГПК е неоснователно, доколкото размерът му от 250 лв. е съобразен както с фактическата и правна сложност на делото, така и със съдържанието на изготвения от процесуалния представител на ответниците подробен и аргументиран отговор по чл.287, ал.1 ГПК, още повече, че този размер е по-малък от размера на възнаграждението, уговорено и заплатено от самия касатор за производството пред настоящата инстанция.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 442/ 25.10.2012 г. по в.гр.д.№ 622/12 г. на Плевенския окръжен съд, по касационната жалба на Е. Х. Ц..
ОСЪЖДА Е. Х. Ц. на основание чл.78, ал.4 ГПК да заплати на М. Ц. С. и Н. Ц. Н. поравно направените от тях в касационното производство разноски в размер на 250 лв. за адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: