Определение №193 от 15.5.2014 по гр. дело №2353/2353 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 193

София, 15.05.2014 год.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми април две хиляди и четиринадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2353 по описа на Върховния касационен съд за 2014 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 19.11.2013 год. по гр. д. № 10150/2013 год. Софийски градски съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 1.04.2011 год. по гр. д. № 36685/2008 год. на Софийския районен съд в частта му, в която И. Б. М. от [населено място] е осъден да заплати на основание чл. 31, ал. 2 ЗС на В. Х. Ч. от същия град сумата 10 613.50 лв., представляваща обезщетение за ползване на съсобствен имот – апартамент № 10 в [населено място], комплекс „А.”, [жилищен адрес] в периода 14.10.2005 год. до 11.10.2010 год., отменил същото в частта му, в която е отхвърлен иска на И. Б. М. срещу В. Х. Ч. за сумата 1 211.85 лв., представляваща ? ид. ч. от стойността на извършените от него през м. март 2006 год. подобрения в имота и вместо това постановил друго, с което осъдил В. Ч. да му заплати горната сума, както и разноски в размер на 76.34 лв.
Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба в срок от И. Б. М., чрез пълномощника му адвокат Сн. Ц., в потвърдителната му част за сумата 6 450 лв., представляваща обезщетение за ползване на имота в периода 14.10.2005 год. до 14.11.2008 год. с оплаквания за неговата недопустимост в тази му част поради произнасяне по иск, предявен извън преклузивния срок по чл. 346 ГПК. Евентуално поддържа оплаквания за неправилност на решението в тази му част поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост с искане за отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и вместо това искът за горната сума и период бъде отхвърлен, респ. делото се върне за ново разглеждане на въззивния съд. Претендира заплащане на направените разноски.
В останалата му част въззивното решение е влязло в сила.
В приложеното към касационната жалба на И. М. изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос за допустимостта на претенцията за обезщетение за период, различен от заявения в срока по чл. 346 ГПК с позоваване на цитираната съдебна практика ТР № 45/87 год. ОСГК на ВС, решения по гр. д. № № 660/2011 год. и № 1725/2013 год. на ІІ г. о. на ВКС/, както и на вероятната недопустимост на решението в обжалваната му част. Касаторът поддържа и противоречие с ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС по процесуалноправния въпрос относно правомощието на въззивния съд да приложи императивна материалноправна норма, дори и да не е въведено такова основание за обжалване. Такива императивни материалноправни норми, за чието нарушаване въззивният съд е следвало служебно да следи са тези по чл. 19 и 22 СК /отм./ относно бездяловата съпружеска имуществена общност. На това основание съдът е следвало да отхвърли иска за обезщетение за периода до прекратяването на брака между страните с влязлото в сила на 6.05.2006 год. съдебно решение.
Касаторът поддържа наличието и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по процесулноправните въпроси относно формата за предявяване на претенциите по сметки по реда на чл. 346 ГПК и приложението на правилата на чл. 127-133 ГПК по отношение на същите, с довод за необходимост от промяна в създадената при действието на отменения ГПК съдебна практика, в която насока е и цитираната правна литература.
В. Х. Ч., чрез пълномощника й адвокат Д., поддържа становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата в представения писмен отговор.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на поддържаните основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение в частта по иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на закона за уважаването му – страните са съсобственици на апартамента, в исковия период същият е ползван само от ответника М., който е бил поканен от ищцата да й заплаща обезщетение за лишаването й от ползване. Въз основа на приетото заключение на експертизата за размера на пазарния наем на имота и с оглед правото на ищцата на ? ид. ч. от него съдът присъдил обезщетение в размер на сумата 10 613.50 лв. за периода от 14.10.2005 год. до 11.10.2010 год., когато е осигурена възможност на ищцата да ползва имота.
Исковата претенция за заплащане на обезщетението за ползването на имота само от ответника е била заявена още в исковата молба на В. Ч. за делба на съсобствения имот, като искът е предявен за сума от 250 лв. месечно, считано от предявяването му на 14.11.2008 год.
В първото съдебно заседание след влизане в сила на решението по допускане на съдебната делба, проведено на 19.10.2010 год. ищцата, чрез пълномощника й адв. Д., е заявила същата претенция за обезщетение за лишаването й от ползване на имота с представяне на нотариална покана от 2002 год. до ответника. Последният, чрез пълномощника му адв. Ч., е оспорил претендирания по поканата размер на обезщетението като завишен, както и редовността на заявената претенция. С определение от същото съдебно заседание същата е приета за разглеждане, като е указано на ищцата с писмена молба да уточни иска по размер и период. Указанията са изпълнени с молба от 25.10.2010 год., препис от която е получен от ответника на 6.12.2010 год., видно от приложената разписка, като претенцията е уточнена по размер на 200 лв. на месец и периода от 14.10.2005 год. до 14.10.2010 год., със законната лихва от предявяването й до окончателното изплащане.
Произнасянето на съда е по така уточнената претенция на ищцата Ч., против която ответникът не е изразил становище след получаване на препис от уточнителната молба. Същият не е възразил и срещу представената в с. з. на 19.10.2002 год. нотариална покана за плащане на обезщетение за лишаване от ползване на имота, получена от него на 27.05.2002 год., като нарушението на първоинстанционния съд по приемане на това писмено доказателство е отстранено от въззивния съд.
Формулираните от касатора въпроси представляват доводи за неправилност на решението поради допуснати съществени процесуални нарушения, но не са процесуалноправни въпроси, по които съдът да се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика, цитирана в изложението. Същите не са включени в предмета на делото и не са обусловили извода на съда за основателност на иска за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС, който е приет за основателен поради наличието на предпоставките на закона – наличие на съсобственост, ползване на съсобствения имот от единия съсобственик в исковия период /за крайната дата на който ответникът, сега касатор е ангажирал относимо доказателство, което е индиция за процесуалната му възможност да стори това и по отношение на евентуалното му възражение относно началната дата на същия/, и покана от другия съсобственик за заплащане на обезщетение за лишаването му от ползването. Претенциите на двете страни по сметките са приети за разглеждане в първото по делото заседание след влизане в сила на решението по допускане на делбата и са разгледани така, както са предявени съгласно последващите им уточнения с допълнителни молби. Затова и първият процесуалноправен въпрос е некоректно поставен, като по съществото му представлява оспорване на началната дата на периода, за който е присъдено обезщетението, за което доказателствената тежест е на оспорващата страна. По вторият процесуалноправен въпрос отговорът е даден с цитираното ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, но същият е неотносим към изводите на въззивния съд за основателност на иска, с оглед и наличието на задължителна съдебна практика по въпроса за приложението на чл. 31, ал. 2 ЗС и при имоти в съпружеска имуществена общност, ако същите се ползват само от едния съпруг – решение № 99 от 5.03.2010 год. по гр. д. № 533/2009 год., ІІІ г. о. на ВКС.
Затова и релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице, както и не е налице основание за вероятна недопустимост на решението в обжалваната му част.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението, тъй като формулираните в т. 2 от изложението процесуалноправни въпроси не са релевантни за извода за основателност на иска за обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС, а относно възможността същият да бъде заявен в съдебното заседание в присъствието на другата страна и отразяването му в протокола, с което се спазва изискването за писмена форма е налице произнасяне в решение № 130 от 15.07.2013 год. по гр. д. № 24/2012 год., І г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Изложените от касатора съображения не обуславят поддържаното от него значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно разясненията в т. 4 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, а представляват касационни основания за неправилност на въззивното решение, които не могат да се обсъждат в настоящето производство с предмет произнасяне по наличие на основания за допускане на касационно обжалване на решението.
За да се обоснове наличието на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, следва да се изложат конкретни съображения за необходимостта от различно от утвърденото в съдебната практика тълкуване на разпоредбите на закона по поставените въпроси, което в случая не е направено. Посочени са въпроси, които не са обусловили изхода на делото, което представлява достатъчно основание за недопускане на касацията.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 19.11.2013 год. по гр. д. № 10150/2013 год. по описа на Софийски градски съд в обжалваната му от И. Б. М., чрез адв. Сн. Ц., част.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top