О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 183
гр. София, 08.05.2014 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 958 по описа на Върховния касационен съд за 2014 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 9.10.2013 год. по гр. д. № 388/2013 год. Добричкият окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 28.02.2013 год. по гр. д. № 953/2011 год. на Балчишкия районен съд, с което ответниците Е. С. Д., Е. П. Д., С. И. Д., Ж. С. В., С. Д. С., К. В. И., К. И. Д., С. Д. С. и Б. В. Д., М. В. Й. и К. А. Й. са осъдени да заплатят на А. С. Г. и Н. К. Г. съответните на собствените им права в съсобствеността суми, представляващи стойността на подобренията в общ размер на сумата 86 874 лв., в поземлен имот с идентификатор 02508.9.314 по кадастралната карта на [населено място], с площ 640 кв. м., м. „К.”, и на ищците е признато право на задържането на имота до заплащане на сумата за подобренията.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от ответниците, чрез пълномощниците им адвокатите Ир. С. и Р. Г. от САК, с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на правните изводи – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В приложеното изложение касаторите обосновават наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т . т. 1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението с поставянето на материалноправния въпрос за началния момент на погасителната давност на вземането на подобрителя при данни за смущаване на владението му преди предявяването на ревандикационния иск, като се сочат заявлението за възстановяване на земеделската земя, въвод във владение с протокола от 12.01.1993 год., искането за издаване на заповед за изземване на имота по чл. 34 ЗСПЗЗ. Считат, че произнасянето на въззивния съд, който е приел предявяването на ревандикационния иск като смущаване на владението на ищците за начален момент на погасителната давност за вземането им за подобренията в спорния имот, е в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в ППВС № 6/74 год., т. 13, в което приетият от въззивния съд начален момент на давността е посочен като най-късния възможен такъв, посочените други възможни хипотези на такова смущаване преди този момент не са възприети от въззивния съд като релевантни такива. Касаторите се позовават на противоречие и с приетото в решение № 117 по гр. д. № 718/2010 год., І г. о. на ВКС относно прекъсването на давността с осъществяването на въвод във владение, като предприемане на действие за принудително изпълнение, както и на цитирани определения на състави на ВКС по чл. 288 ГПК. Поставен е въпроса за наличието на подобрения в имота с оглед момента на извършването им и законността на сградите, като считат, че произнасянето по този въпрос е в противоречие със задължителната съдебна практика – решение № 238 по гр. д. № 999/2010 год., ІІ г. о. на ВКС, решение № 325 по гр. д. № 1172/2010 год., І г. о. на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. В тях е прието, че на заплащане подлежат само подобренията в имота, извършени до влизане в сила на ЗСПЗЗ, до който момент на подобрителите е признато правото им да получат стойността им като добросъвестни владелци, съгласно закона.
Ищците А. С. Г. и Н. К. Г. оспорват наличието на релевираните основания за допускане на касационното обжалване на решението. Претендират заплащане на направените в настоящето производство разноски.
Върховният касационен съд в настоящият си състав, като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен иска по чл. 72 ЗС, във връзка с параграф 4в ПЗР на ЗСПЗЗ, въззивният съд приел, че учреденото на ищците с акт на ИК на ОбНС – Б. право на ползване върху имота не е трансформирано в право на собственост, поради което и при уважения против тях ревандикационен иск същите имат право да получат увеличената стойност на имота вследствие извършените до 1.03.1991 год. в него подобрения, установена по размер от приетото заключение на оценителна експертиза, от собствениците на имота. Искът за подобренията не е погасен по давност, като моментът на изискуемостта на вземането е определен въз основа на разясненията на цитираното и от касаторите ППВС № 6/74 год. от предявяването на ревандикационния иск против тях на 27.11.2006 год. Съдът приел за неоснователен довода на ответниците за наличието на по-ранен момент на смущаване на владението на ищците с позоваването на протокола за въвод към решението на поземлената комисия, като част от административната процедура по възстановяване на земеделската земя в общ размер от 16.103 дка, а и липсата на нарушаване на владението е обосновал и с твърденията на самите ответници в производството по административното дело от 1998 год., както и в настоящето такова. Въводът във владение на имота е осъществен на основание успешно проведения ревандикационен иск против настоящите ищци, подобрители на имота, на 4.02.2011 год.
Решаващото съображение за основателността на предявения иск по чл. 72 ЗС е липсата на изтекла погасителна давност към момента на предявяването му на 21.11.2011 год., поради което и поставеният от касаторите правен въпрос за момента на изискуемостта на вземането на подобрителя на чужд имот е релевантен за изхода на делото.
Не са налице обаче основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, тъй като по поставения въпрос за началния момент, от който тече погасителната давност за вземания за подобрения в чужд имот е налице утвърдена съдебна практика, в т. ч. и задължителна такава – ППВС № 6/74 год., решение № 1735 от 11.11.2002 год. по гр. д. № 2049/2001 год. ІV г. о. ВКС, решение № 698 от 10.05.2002 год. по гр. д. № 942/2001 год. І г. о. на ВКС, решение № 319 от 3.04.2009 год. по гр. д. № 606/2008 год. І г. о. ВКС, решение № 557 от 30.05.2011 год. по гр. д. № 251/2010 год. ІІ г. о. на ВКС, решение № 229 от 2.06.2011 год. по гр. д. № 524/2010 год. І г. о. ВКС, последните две постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и др. В цитираната практика се приема, че погасителната давност за вземанията на добросъвестния и недобросъвестния владелец за извършени подобрения в чужд имот започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласие на собственика или от момента, когато то бъде смутено от собственика по исков ред, най-често с предявяване на ревандикационен иск.
Изводът на въззивния съд за липса на погасителна давност относно претенцията за подобрения е в съответствие с цитираната съдебна практика, а поддържаният от касаторите довод за противоречие с нея е неоснователен. Данните по делото са за продължило владение от страна на ищците и след възстановяването на имота по ЗСПЗЗ на ответниците, като последните са предявили ревандикационен иск на 27.11.2006 год. От този най-късен момент е започнала да тече погасителната давност за вземането за подобренията и към момента на предявения иск за това по настоящето дело срокът за погасяването му не е изтекъл. Наличието на по-ранен момент за изискуемост на вземането на подобрителите е фактически въпрос, подлежащ на установяване от ответниците, което не е осъществено в производството, а противоречи и на поддържаните от тях твърдения, както и на данните за осъществения въвод в имота, като действие по принудителното изпълнение на съдебно признатото им право в производството по ревандикационния иск. Позоваването на протокола за въвод към решението за възстановяване на собствеността на имота от 16.103 дка е неоснователно, доколкото не е установено по делото владението да е било прекъснато или смутено по този начин, вкл. и чрез последващите действия на възстановените собственици за изземване на имота по административен ред. Поради това и произнасянето по поставения от касаторите правен въпрос е в съответствие с утвърдената съдебна практика, вкл. и задължителната такава, поради което и доводът на касаторите за обосноваване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, както и по т. 2 ГПК е неоснователен. Позоваването на решение № 117 по гр. д. № 718/2010 на І г. о. на ВКС не е сполучливо с оглед въпроса, по който е налице произнасяне, а именно – относно прекъсване на придобивна давност с предприемане на действия за принудително изпълнение, какъвто е и въводът във владение. В настоящият случай този въпрос е неотносим към въпроса за началния момент на погасителната давност на вземането на подобрителя на чужд имот, а и данните по настоящето дело за осъществен въвод във владение, като действие за принудителното изпълнение, са след приключване на производството по ревандикационния иск. Приложените определения на ВКС по чл. 288 ГПК не представляват съдебна практика, поради което и не следва да бъдат обсъждани в настоящето производство.
Въпросът за наличието на подобрения в имота и моментът на тяхното извършване за пораждане правото на подобрителя да иска заплащане на тяхната стойност също е фактически въпрос, като преценката на въззивния съд в обжалваното решение е обусловена от събраните по делото доказателства в тази насока. Съдът е приел, че подобренията в имота са извършени преди 1.03.1991 год. и този извод не може да бъде проверяван в настоящето производство, в което предмет на обсъждане е дали произнасянето по този въпрос е в противоречие със сочената от касаторите съдебна практика. Такъв извод не може да бъде направен, тъй като въззивният съд не е приел, че се дължи заплащане на стойността на извършени след релевантния момент подобрения, в който случай би било налице противоречиво произнасяне. Както се посочи изводът му за основателност на иска е обусловен от приетия за установен по делото факт, че подобренията са извършени до влизане в сила на ЗСПЗЗ, поради което и по този въпрос не е налице противоречие с приложената съдебна практика. Оплакванията на касаторите касаят правилността на изводите на съда, които не могат да се обсъждат в настоящето производство.
За да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следва да е обоснована необходимостта от произнасянето на касационния съд по такъв правен въпрос, разглеждането на който ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. при непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, както е посочено в ТР № 1/2009 год. ОСГТК ВКС, т. 4. В случая не са изложени релевантни аргументи в горния смисъл, а произнасянето на въззивния съд е съобразено с утвърдената съдебна практика по поставения въпрос, във връзка с приложението на чл. 72 ЗС, във вр. с пар. 4в ПЗР на ЗСПЗЗ.
Поради липсата на поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Въпреки направеното от ответниците искане за присъждане на разноски, такива не се присъждат поради липса на доказателства за направени такива от тях в настоящето производство.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 383 от 9.10.2013 год. по гр. д. № 388/2013 год. по описа на Добричкия окръжен съд по подадената от С. И. Д., М. В. Й., К. А. Й., С. Д. С., Б. В. Д., К. И. Д., Е. П. Д., К. В. И. и Е. С. Д., чрез адвокатите Ир. С. и Р. Г., касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: