О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 124
гр. София, 19.03.2013 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети март две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1838 по описа на Върховния касационен съд за 2013 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението си от 19.11.2012 год. по гр. д. № 2355/2012 год. Пловдивският окръжен съд, като въззивна инстанция е отменил частично първоинстанционното решение от 11.05.2012 год. по гр. д. № 1476/2011 год. на Асеновградския районен съд и вместо това постановил друго, с което осъдил ответниците И. Н. И. и А. Г. И. да преустановят неоснователните действия, с които пречат на упражняването правото на ползване на В. А. В. върху поземлен имот № * по кадастралната карта на [населено място], [община], ведно с построената в него двуетажна жилищна сграда с идентификатор № * и стопанска сграда, като ответникът И. Н. И. да й осигури достъп за ползането на втория етаж от жилищната сграда, чрез предаване на ключ или поставянето на предишния патрон на вратата на втория етаж, както и да възстанови изкъртената външна мазилка на стената и перваза на прозореца на жилищната сграда.
В останалата отхвърлителна част първоинстанционното решение е потвърдено от въззивният съд и са присъдени разноски на страните по компенсация.
Ответниците И. и А. И., чрез пълномощника им адв. В. Д., обжалват въззивното решение в осъдителната му част с касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК. Поддържат оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и искат отмяната му, като вместо това искът по чл. 109 ЗС бъде отхвърлен с присъждане на направените от тях разноски.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите обосновават наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, позовавайки се на противоречие с цитираната и представена съдебна практика – Решение № 424 от 1.12.2010 год. по гр. д. № 1482/2009 год. на ВКС, ІІ г. о. при произнасянето по материалноправния въпрос за необходимите предпоставки и същността на едно действие или бездействие, за да се приеме то за неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС, който въпрос считат и да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото с оглед променените обществени условия в хипотезата на запазено право на ползване върху имот, голата собственост върху който принадлежи на друг и правомощията на последния по отношение на имота, съпоставени с правото на ползване. Поставен е и процесуалноправен въпрос за преценката и съпоставката на данните от събраните доказателства помежду им и във връзка с позициите на страните по релевантните и свързани с тях доказателствени факти, по който считат произнасянето да е в противоречие със задължителна съдебна практика – решение № 33 от 6.04.2010 год. на ВКС по гр. д. № 27/2009 год. ІІ г. о. на ВКС.
Ответницата по касационната жалба не е взела становище по нея.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, като обсъди доводите на касаторите въз основа данните по делото, намира следното:
Въззивният съд е приел в обжалваната част от решението му, че в случая е налице неоснователно действие от страна на ответниците, изразяващо се в отнемането на достъпа на ищцата до втория етаж на жилищната сграда, построена в имота, върху който същата има запазено пожизнено вещно право на ползване. Приел за ирелевантно обстоятелството дали това е станало чрез разбиване на бравата и поставяне на катинар или чрез смяна на патрона, съществено е установените от свидетелските показания действия, с които се е попречило на ползването на втория етаж на сградата от ищцата. Затова и чрез предявяването на иска по чл. 109 ЗС се цели получаване на защита срещу това неоснователно отнемане на достъпа й до втория етаж, като са осъдени и двамата ответници, съпрузи /за което няма спор по делото/ да преустановят това неоснователно действие, като е и конкретизирано в решението по отношение на ответника И. начина на изпълнение.
Произнасянето по поставения въпрос за същността на неоснователното действие по смисъла на чл. 109 ЗС не противоречи на представената задължителна съдебна практика, в която е прието, че неоснователното въздействие или посегателство може да се изразява в действие или бездействие, които пречат на ищеца да упражнява неговото право на собственост, т. е. следва да е налице неправомерно въздействие върху имуществената сфера на ищеца, за да е адекватна и търсената защита с иска по чл. 109 ЗС защита срещу въздействия, надхвърлящи законните ограничения на собствеността. Именно такова неоснователно въздействие върху притежаваното от ищцата вещно право на ползване е прието да е налице от въззивният съд, въз основа на събраните доказателства, поради което и по формулирания материалноправен въпрос не се констатира противоречие. По отношение оплакването на касаторите относно постановяване на осъдителен диспозитив и спрямо А. И., доколкото според тях не е конкретизирано същността на неоснователното действие от нейна страна, то същото не може да се обсъжда в настоящето производство, тъй като не е относимо към материалноправния въпрос, като основание за допускане на касационното обжалване, а представлява довод за неправилност на решението в тази част. Отделно от това, както се посочи вече, неоснователното въздействие или посегателство може да се изразява и в бездействие от страна на ответницата, съпруга на ответника И., но обсъждането предполага разглеждане на спора по същество, което при липса на основание за допускане на касационното обжалване не може да се осъществи.
По горния материалноправен въпрос не е налице и релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по приложението на чл. 109 ЗС е налице утвърдена съдебна практика, в т. ч. и задължителна такава. Хипотезата на т. н. „гола собственост” и съпоставката с оглед съществуването на вещно право на ползване, уредено още с приемането на Закона за собствеността не налага произнасянето на касационния съд по поставения въпрос, тъй като защитата с иска по чл. 109 ЗС не бележи в тази хипотеза специфика, която да е наложена от промяна в обществените отношения, твърдени от касаторите в изложението им.
По поставения процесуалноправен въпрос също не е налице противоречие с представеното решение на ВКС по гр. д. № 27/2009 год. на ІІ г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, а развитите доводи представляват касационни основания за неправилност на решението поради необоснованост и процесуални нарушения при преценка на доказателствата, които не следва да се обсъждат в настоящето производство.
Поради тези съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1714 от 19.11.2012 год. по гр. д. № 2355/2012 год. на Пловдивския окръжен съд в обжалваната му осъдителна част по подадената от И. Н. И. и А. Г. И. от [населено място], чрез адвокат В. Д., касационна жалба.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: