О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 241
гр. София, 17.06.2013 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети май две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3137 по описа на Върховния касационен съд за 2013 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
П. Г. Т. от [населено място], чрез адв. Д. П. от същия град, обжалва в срок въззивното решение от 19.02.2013 год. по гр. д. № 3534/2012 год. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 25.10.2012 год. по гр. д. № 14106/2011 год. на Варненския районен съд. С него е прието за установено по отношение на касаторката, че ищците А. Т. И. и А. А. Г. са собственици на идеална част с площ 590 кв. м. от поземлен имот с идентификатор *, целият с площ 870 кв. м., находящ се в [населено място], с. о. „М. р., Б. ч. и Д.”, на основание пар. 4а ПЗР на ЗСПЗЗ и наследяване и касаторката е осъдена да им предаде владението върху горния имот.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се неговата отмяна и делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В изложението към касационната жалба касаторката релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по процесуалноправния въпрос: Допустимо ли е чрез изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК ищецът да въвежда нови фактически твърдения извън първоначално заявените с исковата молба, ако не са налице условията по чл. 147 ГПК. Поддържа, че произнасянето по този въпрос в обжалваното решение противоречи на приетото в решение № 87 от 14.07.2011 год. по т. д. № 688/2010 год. ТК, І т. о., че не е допустимо изменение на иска в тази хипотеза.
Горното основание за допускане на касационното обжалване се поддържа и по въпроса за задължението на съда да обсъди и прецени събраните доказателства и да изложи съображения, по който касаторката поддържа да е налице противоречие с ППВС № 7/65 год. и ТР № 1/2001 год. ОСГК на ВКС.
Поддържа се и наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по процесуалноправния въпрос за приложението на чл. 253 ГПК при представяне на нови писмени доказателства след приключване на съдебното дирене в първата инстанция, по който въпрос според касаторката не е налице съдебна практика. Счита този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото с оглед тълкуване на закона според точния му смисъл.
В писмен отговор ищците А. Т. И. и А. А. Г., чрез адв. П. В., оспорват наличието на основания за допускане на касационното обжалване на решението, респ. оспорват жалбата като неоснователна. Претендират и заплащане на направените разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното:
За да уважи предявеният иск за собственост относно спорния имот съдът разрешил конкуренцията между поддържаните от страните основания в полза на ищците, които се легитимират за собственици на имота на основание параграф 4а ПЗР на ЗСПЗЗ – налице е предоставено право на ползване по 21 ПМС върху имота, същият е застроен преди 1.03.1991 год. със сграда и стойността на земята е заплатена по предвидения в закона ред. Поради това и с оглед обстоятелството, че ответницата П. Т. се намира във владение на имота на основание принудително изпълнение, същото е без основание с оглед липсата на предпоставки за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ поради трансформация на правото на ползване върху имота в право на собственост в полза на бившите ползватели, искът на последните е уважен.
При това положение за обуславящ извода на въззивния съд следва да се приеме въпросът за основателността на поддържаното от ищците придобивно основание – наличие на предпоставките по параграф 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, тъй като и при наличие на легитимация на ответницата с решение на поземлената комисия за възстановяване на собствеността върху спорния имот, искът по чл. 108 ЗС на бившите ползватели би бил основателен. Отговорът му предпоставя разглеждане на делото по същество, въз основа на установените факти, като поставеният от касаторката в изложението процесуалноправен въпрос за преценката на доказателствата и за задължението на съда да обсъди писмените такива, като изложи съображенията си за това, е относим към правилността на изводите и не може да обуслови наличие на основание за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд не е изложил съображения в решението, че част от доказателствата не следва да бъдат обсъждани, нито е приел установени по делото обстоятелства за ирелевантни, за да се приеме наличието на произнасяне по посочения въпрос, поради което и не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, а отделно от това направената преценка на доказателствата при решаване на спора не е извършена в противоречие с представената съдебна практика.
Както се посочи, определящ в случая е изводът за наличие на трансформация на правото на ползуване в право на собственост при наличие на предпоставките по параграф 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, като поставените от касаторката процесуалноправни въпроси за допустимостта на изменението на иска от установителен в осъдителен по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК, при липса на условията по чл. 147 ГПК и приложението на чл. 253 ГПК за отмяна на определението за даване ход по същество са неотносими към направения извод за основателността на иска за собственост. Развитите доводи в тази насока представляват по своята същност касационни основания за неправилност на решението поради допуснати съществени процесуални нарушения, но не и правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, по които въззивният съд да се е произнесъл и които да са обусловили неговия решаващ извод за основателността на предявения иск. Затова и не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, с оглед на което то не може да бъде допуснато, а касаторката следва да понесе направените в настоящето производство от А. Т. И. разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 750 лв.
По изложените съображения, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 260 от 19.02.2013 год. по гр. д. № 3534/2012 год. на Варненския окръжен съд.
Осъжда П. Г. Т. от [населено място], [улица] да заплати на А. Т. И. от [населено място], [улица] направените в касационното производство разноски в размер на 750 лв. /седемстотин и петдесет лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: