О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 331
гр. София, 18.10.2013 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети септември две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4455 по описа на Върховния касационен съд за 2013 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението си от 11.03.2013 год. по гр. д. № 3543/2012 год. Варненският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 26.06.2012 год. по гр. д. № 11798/2011 год. на Варненския районен съд, с което е признато за установено между страните по делото, че ответницата Т. И. И. не е собственик на поземлени имоти с идентификатори * и * с площи по 567 кв. м., находящи се в [населено място], местност „Б. – юг”, при описаните в решението граници.
Ответницата Т. И., чрез пълномощника й адв. Ст. Г., обжалва въззивното решение с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК с оплаквания за неговата неправилност поради нарушения на материалния и процесуалния закон. Конкретни съображения се съдържат в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и се свеждат до твърдения за липса на материална легитимация на ищците като собственици на спорните имоти, обуславящо и липсата на правен интерес от предявяването на исковете им за установяване, че ответницата не е собственик на същите.
Касаторката поддържа произнасянето на въззивния съд по този въпрос да е в противоречие с цитираната и приложена съдебна практика – решение на ВРС по гр. д. № 9126/2007 год. и определение по гр. д. № 1042/2010 год. на І г. о. на ВКС, както и се позовава на значението му за точното прилагане на закона, което обосновава да се приеме, че релевира основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на въззивния съд.
Ищците Д. А. Г., Е. В. С., В. А. В., К. П. В. и Г. А. В., чрез пълномощника им адв. М. Д., оспорват наличието на основания за допускане на касационното обжалване, поради липса на формулиран от касаторката материалноправен или процесуалноправен въпрос, решен в обжалваното въззивно решение, който да попада в обсега на хипотезите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Соченият в изложението като такъв – липса на идентичност между възстановения с решението по ЗСПЗЗ имот и притежавания от наследодателя на ищците такъв по нот. акт от 1937 год. и необсъждането на това възражение в обжалваното решение, не представлява такъв по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, което е достатъчно основание да не се допусне касационното обжалване. Поддържат и липса на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, с оглед представената съдебна практика, която е неотносима.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., като взе предвид доводите на касаторката относно наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира, че поддържаните такива не са налице. Съображенията за този извод са следните:
Предявеният иск е отрицателен установителен иск за собствеността на спорните два имота № № * и *, попадащи в стария имот № * от помощния план на местността „Б.-ю.”, идентичен с възстановения по ЗСПЗЗ с решението на ОСЗ – [населено място] на ищците, като наследници на бившия собственик А. П.. Въззивният съд приел производството по него за допустимо с оглед неприключилата административна процедура по възстановяване на собствеността с определяне на имотните граници въз основа на влезлия в сила ПНИ /чл. 28 ППЗСПЗЗ/ и легитимацията на ответницата за собственик на спорните имоти, като въпросът за правния интерес от предявяването на отрицателния установителен иск за собственост в случаите на неприключила процедура по ЗСПЗЗ е разрешен в съответствие с утвърдената в тази насока съдебна практика, в т. ч. и задължителна – напр.: Р № 40 от 11.02.2011 год. по гр. д. № 1385/2009 год. на ІІ г. о. на ВКС, Р № 504 от 12.07.2011 год. по гр. д. № 603/2010 год. ІІ г. о. на ВКС, Р № 352 от 14.10.2011 год. по гр. д. № 1301/2010 год. І г. о. на ВКС, Р № 367 от 24.10.2011 год. по гр. д. № 1230/2010 год. І г. о. на ВКС, Р № 384 от 2.11.2012 год. по гр. д. № 804/2011 год. на І г. о. на ВКС. Предмет на този спор между страните не е правото на собственост върху процесните имоти в полза на ищците, а правото на ответника, легитимиращ се като собственик на поддържаните от него основания, за установяването на които носи и доказателствената тежест с оглед оспорването му с предявения срещу него иск. За да уважи предявения отрицателен иск срещу ответницата, въззивният съд приел, че последната не е провела главно и пълно доказване придобиване на вещното право от праводателите И. и Д. Б. върху описания в нот. акт № */2010 год. имот, част от който са процесните два, на основание придобивна давност, чрез осъществено в периода 1997-2010 год. владение. Съображенията за този извод са характера на имота като земеделска земя, включена в терен по параграф 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, подлежаща на възстановявене по ЗСПЗЗ по предвидената процедура, приключваща с издаване на заповед на кмета по пар. 4к, ал. 7. Дотогава имотът не е индивидуализиран и упражняваната фактическа власт върху него не може да породи правните последици на придобивната давност в полза на праводателите на ответницата, поради което и последващите разпоредителни сделки не са породили вещнопрехвърлително действие, в т. ч. и в патримониума на ответницата, сега касатор, поради което и същата не се легитимира като собственик на спорните имоти, част от този на праводателите й, идентичен с имота, върху който е признато правото на ищците на възстановяване на собствеността с решението по ЗСПЗЗ /заключение на техническа експертиза, прието по делото/.
Следователно, въпросите за индивидуализацията на възстановения имот, както и за идентичността му с този на наследодателя, който е фактически въпрос, извън съображенията на въззивния съд, както и въпросът за легитимацията на ищците като негови собственици на основание реституция по ЗСПЗЗ не са относими към изхода на спора, имащ за предмет отричането на претендираното от ответника вещно право, в чиято тежест е установяване на поддържаните придобивни основания. Затова и те не могат да обосноват наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване, тъй като законът предвижда произнасянето на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по делото, за формиране решаващата воля на съда, а това е този въпрос, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението /ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС/. Поради липсата на релевантен за изхода на спора правен въпрос, като обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, представената съдебна практика е неотносима. Извън това, същата не отговаря на същността на това понятие по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК – решението на районния съд няма данни да е влязло в сила, а определението по чл. 288 ГПК не представлява съдебна практика по смисъла на закона.
Доводът на касаторката за необсъждане от въззивния съд на възражението й за липса на идентичност на възстановения имот с притежавания от наследодателя на ищците, представлява всъщност оплакване за допуснато процесуално нарушение, което, както и оплакванията за нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите, представляват касационни доводи за неправилност на вззивното решение, които не могат да се обсъждат в настоящето производство по чл. 288 ГПК.
По същите съображения не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на първо място поради липсата на релевантност на поставените от касаторката въпроси за изхода на спора по отрицателния установителен иск, както изисква общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касация на въззивното решение, и на второ място – не е налице обосноваване на наличието му с оглед задължителните разяснения в т. 4 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Поради липса на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. С оглед този изход касаторката следва да понесе направените от ответниците по касация разноски за настоящето производство в размер на 900 лв., съгласно заплатеното адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 430 от 11.03.2013 год. по гр. д. № 3543/2012 год. на Варненския окръжен съд, по подадената от Т. И. И., чрез адв. Ст. Г. касационна жалба против него.
Осъжда Т. И. И. от [населено място], [улица] за заплати на Д. А. Г., Е. В. С., В. А. В., К. П. В. и Г. А. В. от същия град разноски за настоящето производство в размер на 900 лв. /деветстотин лева/
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: