О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 298
гр. София, 07.07.2014 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети март две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1306 по описа на Върховния касационен съд за 2014 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
[фирма], със седалище в [населено място], чрез пълномощника му адв. Д. Д., обжалва въззивното решение от 21.11.2013 год. по гр. д. № 668/2013 год. на Добричкия окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 26.06.2013 год. по гр. д. № 3876/2012 год. на Добричкия районен съд. С него са отхвърлени предявените от касатора против [фирма], [населено място] искове за установяване на собствеността и предаване на владението върху 65/311 ид. ч. кв. м. от недвижим имот, представляващ сграда – ресторант /сега работилница и склад/, с идентификатори 72624.610.390.1 и 72624.610.390.2 по кадастралната карта на [населено място] и изба със застроена площ 181 кв. м., построени в позeмлен имот с идентификатор 72624.610.390, находящи се в [населено място], бул. „25 септември” № 43-45 и за заплащане от ответника на обезщетение в размер на 9 300 лв., като част от претенцията от 18 600 лв., за лишаване от ползване на имота за период от пет години преди подаване на исковата молба, вкл. сумата от 5 400 лв., част от цялостната претенция от 10 800 лв., за избата с площ 181 кв. м. и 3 900 лв., част от 7 800 лв., за 65/311 ид. ч. кв. м. от сградите, ведно със законната лихва от предяваването на исковете до окончателното изплащане.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения при обсъждане на направените доводи и доказателствата по делото и необоснованост на направените изводи с искане за отмяната му.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Счита, че произнасянето по въпросите по приложението на чл. 17а ЗППДОбП /отм./, съдържащ уредба на условията и реда, при които приватизираното дружество се легитимира като собственик на имущество, включено в капитала му и за доказателствената сила на акта за държавна собственост за посочените в него обстоятелства са решени в противоречие с практиката на ВКС – представените решения № 44 по т. д. № 678/2009 год. І т. о., решение № 429 по гр. д. № 5949/2007 год. ІV г. о. Поставен е и въпрос за принадлежността на правото на собственост върху имот, който не е заснет с идентификатор по кадастралната карта, както и относно неговия статут с позоваване на противоречие с другите две решения на ВКС – № 609 по гр. д. № 74/99 год. V г. о. и Р 348 по гр. д. № 1450/2010 І г. о. относно възможността съдът да се произнесе за права в по-малък обем от претендирания. По въпроса за индивидуализацията на имота касаторът поддържа противоречиво произнасяне в обжалваното решение, позовавайки се на Р № 22 по гр. д. № 771/2008 год. ІІ г. о.
Ответникът [фирма] в писмен отговор, чрез адв. В. В., оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. оспорва жалбата като неоснователна. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове за собственост и за заплащане на обезщетение за неоснователно ползване от ответното дружество на спорните идеални части от сградите и подземния етаж /изба/, приел, че ищецът не се легитимира за собственик след извършване на публичната продан на обособената част от ресторант /стол СБКО/, при преценка на представените доказателства за извършените разпоредителни сделки, вследствие на които ответното дружество се намира в имота. Съдът намерил довода на ищеца за наличие на разлика в придобития от ответника имот и описания в констативния му нотариален акт от 2008 год. за неоснователен, обосновавайки извода с данните на експертизата за наличие на пристроена площ на товарна рампа – 51 кв. м. /в собствения на ответника терен/ и извършеното измерване, при което се получават разлики, с оглед наличие на различни методи за изчисляване на площта, като приел, че площта не е определящ белег при индивидуализацията на един имот.
Действително, въззивният съд приел и, че ищцовото дружество не е установило спорният имот да е бил включен в баланса на приватизиращото се държавно предприятие, като отбелязването в представения акт за държавна собственост не било достатъчно основание за легитимацията му на собственик на имота по правоприемство при преобразуването му в търговско дружество. Това съображение обаче не е обуславящия изхода на спора въпрос при данните по делото за извършената публична продан на обособената част от имота, описан в акта за държавна собственост именно като предоставен на ищеца и включен в капитала му. Спорът не е бил съсредоточен относно легитимацията на ищеца като собственик на предоставения на преобразуващото се дружество имот – ресторант, стол СБКО, тъй като именно от този имот обособена негова част е била предмет на публична продан за задължения на това дружество към държавата – постановление от 29.01.1997 год. на данъчната администрация за възлагането му на праводателите на ответното дружество П. и Р. Г.. Спорът е относно това дали с последващия нотариален акт на ответното дружество /№ 149/2008 год./ същият се легитимира за собственик на чужд имот, с оглед разликата в площта на придобития имот /260 кв. м. по документи, а по твърдения на ищеца 246 кв. м./ и описания такъв в този нотариален акт от 311 кв. м. общо за двете сгради след извършено преустройство на съществуващата такава/, както и относно описаната в него изба с площ 181 кв. м. Именно на тази разлика в площите 311-246=65 кв. м. касаторът обосновава тезата си, че е собственик в идеална част от сградите, описани в нотариалния акт на ответното дружество, тъй като последният не ги е придобил по прехвърлителната сделка от купувачите на публичната продан. Въззивният съд намерил довода за неоснователен по съображенията, че площта на имота не е определящ критерий за неговата индивидуализация, както и с допустимостта на различни методи за измерване на площта на един имот, и с последващото преустройство от ответника в имот, негова собственост /придобиването на земята /терена на имот 390/ от реституираните собственици с построяването на товарна рампа/. Относно описаната в нотариалния акт на ответното дружество от 2008 год. изба касаторът се легитимира с акта за държавна собственост и издадения въз основа на него нот. акт № 84/2012 год., в който същата е описана да се намира в съседния имот с идентификатор 72624.610.389.1, което кореспондира с данните на техническата експертиза, проследяваща обособяването на различните имоти от съществуващия преди приватизацията ресторант, стол СБКО /изграждане на различни пристройки като разширение на сградата, различни части от които е заемал този ресторант, част от който след продажбата на обособена част от него, е останал в собственост на касатора, заедно със съществуващите в различни части от него подземни помещения, като обслужващи части/.
В контекста на горното, формулираните от касатора в изложението му въпроси относно статута на това подземно помещение, наречено в нотариалния акт на ответника изба и правото на собственост върху него при положение, че не е заснето в кадастъра с отделен идентификационен номер, не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд, въз основа на анализа на събраните доказателства, е приел, че то не представлява обект със самостоятелен характер, което представлява фактически въпрос по установяването на статута му, поради което и релевираният въпрос за липсата на кадастрален номер е неотносим към извода за неоснователност на иска. Извън това е и липсата на твърдяната легитимация по нотариалния акт № 84/2012 год. с предмет сутерен /изба/ в друг имот.
Следователно, поставените от касатора въпроси, в т. ч. и този за доказателствената сила на акта за държавна собственост относно констатациите в него за принадлежността на правото на собственост са неотносими, тъй като произнасянето на въззивния съд при обосноваване на извода му за неоснователност на исковете е по други релевантни въпроси, посочени по-горе. Затова и представената съдебна практика също е неотносима и не може да обоснове противоречиво произнасяне, което да е основание за допускане на касационно обжалване на сочените основания по чл. 280 ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Поради липса на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а касаторът следва да понесе направените от ответника в настоящето производство разноски в размер на 1 500 лв. представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение с № 480 от 21.11.2013 год. по гр. д. № 668/2013 год. на Добричкия окръжен съд по подадената от [фирма], [населено място], чрез адв. Д. Д. касационна жалба против него.
Осъжда [фирма], [населено място], ул. „25 септември” № 43 да заплати на [фирма], [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „Б”, ет. 2, ап. 4 направените в настоящето производство разноски в размер на 1 500 лв. /хиляда и петстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: