О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 229
София, 29.05.2014 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на десети март две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1234 по описа на Върховния касационен съд за 2014 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение от 21.11.2013 год. по гр. д. № 2800/2013 год. Варненският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 22.05.2013 год. по гр. д. № 1065/2012 год. на Провадийския районен съд, с което е прието за установено по отношение на А. И. Ф. и М. А. Ф., че Р. Д. Б. и Д. Я. Б. са собственици на недвижим имот в [населено място] – дворно място с площ от 445 кв. м., представляващо УПИ ХVІ-1238 в кв. 78 по плана на града, ведно с построените в него две жилищни сгради с площ от 60 кв. м. и 42 кв. м. и ответниците Ф. са осъдени да им предадат владението върху този имот.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ответниците А. И. Ф. и М. А. Ф., чрез пълномощника им адв. Р. В., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Молят за неговата отмяна и вместо това искът бъде отхвърлен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основанието чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /а с оглед позоваването и на решение на ВКС по отменения ГПК – и на т. 2/ за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Считат, че по формулирания материалноправен въпрос, касаещ възражението им за придобиване на правото на собственост по давностно владение, трансформирайки държането по сключения предварителен договор от 13.06.2002 год. във владение с предявяването през 2006 год. на иск за обявяването на този договор за окончателен и извършваните от тях през целия период действия по отричане на правата на продавачите и достигнали до тях, произнасянето на въззивния съд е в противоречие с цитираните и представени решения на ВКС – № 110 по гр. д. № 870/2011 год. ІІ г.о., № 1447 по гр. д. № 6272/2007 год. V г. о. и № 161 по гр. д. № 1163/2013 год. ІІ г. о.
Ищците Д. и Р. Б., чрез пълномощниците им адвокатите Г. Н. и Г. Г., оспорват наличието на основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по съображенията, изложени в писмения им отговор. Поддържат и становище за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да остави в сила първоинстанционното решение, с което предявеният ревандикационен иск е уважен, въззивният съд приел, че ищцците са собственици на спорния имот на основание наследствено правоприемство от наследодателката им Г. Б., починала на 2.06.2000 год. Същата е придобила собствеността върху имота на основание доброволна делба на наследството на нейния баща И. М..
Съдът приел, че ответниците владеят имота без правно основание, което да е противопоставимо на притежаваното от ищците право, като намерил за неоснователно възражението им за придобивна давност. Упражняваната от тях от датата на сключване на предварителния договор с ищците фактическа власт до предявяването на иска им по чл. 19, ал. 3 ЗЗД представлява държане на чужд имот, тъй като с предявяването на този иск същите са обективирали своето субективно отношение по повод имота, а именно, че същият е собственост на ищците по настоящето дело, техни обещатели за прехвърляне на правото на собственост върху него, което задължение по договора не са изпълнили, поради което и не е налице субективния елемент на фактическия състав по чл. 68, ал. 1 ЗС. Следователно към тази дата – 4.04.2006 год. е налице признание от тяхна страна, че държат имота на продавачите по предварителния договор, като с предприетата защита по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД целят настъпване на вещнопрехвърлителното действие на договорения с продавачите придобивен способ. Промяна на намерението им за своене на имота след тази дата не би могла да доведе до настъпване на правните последици на придобивната давност с оглед липсата на необходимия за това срок до предявяването на настоящия иск за собственост срещу тях – на 19.11.2012 год., поради което и същият е уважен.
Следователно, произнасянето по въпроса за липсата на предпоставките на придобивната давност, като придобивен способ – владението като упражняване на фактическа власт върху имота с намерение за своене, е материалноправният въпрос, който е обусловил решаващия извод на въззивния съд за основателност на иска за собственост. Произнасянето по този въпрос от въззивния съд не е в противоречие с представената от касатора съдебна практика, в която са разгледани спорове за наличието на този придобивен способ между сънаследници, при установени различни факти.
Решаващите изводи в настоящия казус за липса на предпоставките за осъществяване на твърдяния от ответниците придобивен способ – давностно владение в периода от сключването на предварителния договор между страните на 13.06.2002 год. до датата на предявяването на иска за собственост срещу тях, предмет на настоящето производство, са обусловени от установения по делото факт на предявяването на иска за обявяването на този договор за окончателен, с което е обективирана липсата на намерение у купувачите да своят имота за себе си до този момент. Промяната на намерението на този, който упражнява фактическата власт върху имота да свои същия за себе си, като един от елементите на фактическия състав на института на придобивната давност и манифестирането й по начин, който не оставя съмнение у действителния собственик за това намерение за придобиване на вещното право, е въпросът, произнасянето по който е в съответствие с утвърдената съдебна практика по приложението на чл. 79 ЗС, като представената към изложението съдебна практика не разкрива твърдяното противоречие в решаването му. В тях е прието, че изменението на основанието на владението следва да достигне до знанието на останалите съсобственици, в разглежданите хипотези на наследяване и придобиване по давност на сънаследствен имот, чрез действия, които демонстрират отричането на права върху съсобствената вещ по един категоричен начин. В този смисъл е и приетото в обжалваното решение въз основа на преценката на съда на събраните доказателства – липсата на субективния елемент от фактическия състав на поддържаната от ответниците придобивна давност е обосновала и извод за неоснователност на възражението им. А въпросът дали с предявяването на конститутивния иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД се манифестира намерение за своене и трансформация на държането на имота във владение, произнасянето на въззивния съд кореспондира с приетото в решението с № 578 от 8.09.2010 год. по гр. д. № 1188/2009 год. І г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК – „предявявайки иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД те заявяват своето качество на държатели, а не на владелци”. Оплакванията на касаторите относно преценката на съда на фактите по делото представлява касационно основание за неправилност на решението, което не може да се обсъжда в настоящето производство и не може да обоснове наличие на основание за допускане на касацията.
По изложените съображения следва извод, че не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 /както и по т. 2/ ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, поради което и настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 2417 от 21.11.2013 год. по гр. д. № 2800/2013 год. по описа на Варненския окръжен съд, по подадената от А. И. Ф. и М А. Ф. от [населено място], чрез адв. Р. В. касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: