О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 302
гр. София, 20.09.2013 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети септември две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4024 по описа на Върховния касационен съд за 2013 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 12.02.2013 год. по гр. д. № 2246/2012 год. Бургаският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 26.09.2012 год. по гр. д. № 204/2012 год. на районния съд, [населено място] в частта му, с която е допусната съдебна делба на апартамент, самостоятелно жилище с инеднтификатор * по кадастралната карта на [населено място], с площ 93 кв. м., представляващо първи жилищен етаж от двуетажна с гаражен етаж сграда, изградена в дворно място с площ 705 кв. м., представляващо имот с идентификатор *, заедно с прилежащото към апартамента южно складово помещение на гаражния етаж с площ 12.66 кв. м. със съответните ид. ч. от общите части на сградата и дворното място и на гараж, самостоятелен обект с идентификатор * с площ 17.96 кв. м., намиращ се в южната част от гаражния етаж на горната жилищна сграда, със съответните ид. ч. от общите части на сградата и дворното място, между К. Х. с дял 6/24 ид. ч., С. Ч. с дял 10/24 ид. ч. и И. и М. Ч. с дялове по 4/24 ид. ч. за всеки от двамата.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от съделителите С. И. Ч., И. С. Ч. и М. С. Ч., чрез пълномощника им адв. Ж. Х. от АК, [населено място], с оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и молба за отмяната му, като вместо това искът за делба на горните имоти бъде отхвърлен.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Поддържат съдът да се е произнесъл в противоречие с представената съдебна практика /част от нея представляваща задължителна такава – решения на ВКС по реда на чл. 290 и сл. ГПК/ по въпроса за приложението на чл. 69 ЗС при решаване на спора относно възражението им за придобивна давност по чл. 79 ЗС. Конкретни съображения за твърдяното противоречие с част от представената практика се съдържат в касационната жалба и касаят основанието за възникване на съсобствеността между страните върху спорните имоти, обосноваващо приложението на презупцията по чл. 69 ЗС при осъществяване на владение от тях с оглед придобиването им по давност, доколкото това основание в случая не е наследяване, при което, според представената практика, е необходимо установяване на манифестиране на намерение за своене по отношение на останалите съсобственици с оглед приетото в решение № 123 по гр. д. № 431/2009 год. ІІ г. о., решение № 189 по гр. д. № 1760/2008 год. ІІ г. о. на ВКС, реш. № 107 по гр. д. № 1297/2010 год. ІІ г. о., решение № 91 по т. д. № 713/2009 год. ІІ т. о. на ВКС. Налице е позоваване и на определение № 2 от 3.01.2012 год. по гр. д. № 550/2011 год. на І г. о. относно начина на манифестиране на своене на съсобствения имот от един от съсобствениците, като приетото в обжалваното въззивно решение е в противоречив смисъл.
Съделителката К. П. Х., чрез адв. Ел. И., в писмения отговор оспорва наличието на основание за допускане на касационното обжалване на решението, с оглед съобразяването му със задължителната съдебна практика – ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС по въпроса за презумпцията по чл. 69 ЗС, респ. счита жалбата за неоснователна. Претендира присъждане на направените в настоящето производство разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по предмета на производството по чл. 288 ГПК, взе предвид следното:
За да допусне делбата на процесните самостоятелни обекти в описаната жилищна сграда, въззивният съд приел, че възражението на ответниците, сега касатори, да са придобили наследената от праводателя на ишцата част от имота по давност, е неоснователно. Обстоятелството, че са живяли в него след смъртта на наследодателя М. Б., както и че впоследствие един от наследниците му – преживялата съпруга, се е разпоредила с възмездна сделка с нейната наследствена част от имота, не е достатъчно да обоснове извод за промяна в намерението за владение на наследствената част на другия наследник /праводателя на ищцата/, още повече, че е налице и признание на това право. С оглед наследствения характер на спорната идеална част от имота е неприложима презумпцията на чл. 69 ЗС, а събраните доказателства не установяват превръщане на държането на чуждата идеална част във владение поради липса на действия в тази насока, както и не е налице необходимия срок от десет години от 2006 год., когато частта на праводателя на ищцата е призната от касаторите в подадена от единия от тях декларация.
Поради това и отчитайки наследствения характер на имота от наследодателя М. Б. съдът приел, че страните са съсобственици при посочените квоти и допуснал съдебната делба между тях, отчитайки разпоредителната сделка между част от наследниците му.
Въпросите относно владението на наследствен имот от един от наследниците и позоваването му на давност по отношение на наследствената част на друг сънаследник, както и по какъв начин следва да се прояви промяната в намерението му за своене на целия имот по отношение на другите сънаследници са релевантни за изхода на делото, тъй като съдът е приел възражението на настоящите касатори за придобиване по давност на наследствената част на праводателя на ищцата за неоснователно. Произнасянето по тях обаче не е в противоречие на съдебната практика, в това число и задължителната такава, обективирана в ТР № 1 от 6.08.2012 год. на ОСГК на ВКС. В него е прието, че при наследяването като общо правоприемство владението преминава по право към наследниците независимо от това, че само един от тях остава в наследствения имот. Поради това при правен спор подлежи на изследване въпросът за основанието за упражняването на фактическата власт, което в случая е наследяване, и с оглед на това следва да се установи промяната на това основание от страна на наследника, позоваващ се на придобивна давност по отношение на частите на другите сънаследници с едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да показва отричане владението на останалите. Разяснено е, че във всеки отделен случай тези обстоятелства трябва да бъдат доказани, което въззивният съд приел, че не е налице в настоящия случай. Изводът му е обусловен от установените факти по делото, вкл. и този за наличие на разпореждане между наследниците, представляващо придобивно основание, различно от наследяването в полза на касатора С. Ч. до размер на разпоредената идеална част, но с оглед конкретните данни по делото за признание на наследствения дял на другия наследник позоваването му на давност за тази част изисква установяване промяна на намерението в тази насока спрямо този наследник. Изложените съображения на въззивния съд при направената преценка за неоснователност на това възражение въз основа на установените по делото факти не е в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС, както и с представените от касаторите решения на отделни състави на същия съд, част от които постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Следователно, поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице, поради което и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, а касаторите следва да понесат направените от ответницата разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв., установен с представения към писмения отговор договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № VІ-4 от 12.02.2013 год. по гр. д. № 2246/2012 год. на Бургаския окръжен съд по касационната жалба на С. И. Ч., И. С. Ч. и М. С. Ч., чрез пълномощника им адв. Ж. Х. от АК, [населено място].
Осъжда С. И. Ч., И. С. Ч. и М. С. Ч. от [населено място], [улица] да заплатят на К. П. Х. от [населено място] [улица], ет. 1 направените в настоящето производство разноски в размер на 500 лв. /петстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: