О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 81
гр. София, 04.03.2014 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети януари две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 7698 по описа на Върховния касационен съд за 2013 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Ответникът „П. и. в. м. л.” /”П.”/ АД, със седалище в [населено място], чрез пълномощника му адв. Г. А., обжалва в срок въззивното решение от 18.06.2013 год. по гр. д. № 1572/2004 год. на Софийски градски съд, с което, след отмяна на първоинстанционното решение е постановено друго, с което е признато за установено по предявените от М. на к. и Д., п. от м. н. р. р. и б. против касатора искове, че описаният недвижим имот в [населено място], [улица], представляващ УПИ ІІІ с площ 16 580 кв. м., УПИ ІV с площ 3 480 кв. м. и УПИ ІІ с площ 6 440 кв. м., заедно с построените в него сгради, подробно описани, са държавна собственост и касаторът е осъден да предаде на М. н. к. владението върху този имот.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за недопустимост, евентуално неправилност на въззивното решение поради наличието на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с искане за обезсилването му, респ. отмяна и вместо това ревандикационният иск бъде отхвърлен, респ. делото се върне за ново разглеждане на въззивния съд.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Счита, че е налице и основание съдът служебно да допусне до касация въззивното решение с оглед доводите за неговата недопустимост поради участие на ненадлежна страна, ищец, липсата на право на иск на страната на ищеца М. н. к. да предяви иска за собственост на спорния имот от свое име, както и липса на надлежно процесуално представителство на държавата. Формулирани са подробно и материалноправни и процесуалноправни въпроси, произнасянето по които според касатора е в противоречие с представената съдебна практика, в т. ч. и задължителна такава.
Ответникът по жалбата – М. н. к. оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, евентуално оспорва като неоснователна подадената касационна жалба.
Същото становище е заявено и от [фирма] в представения писмен отговор, чрез адв. Н. И..
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
Въззивният съд e приел, че ищецът – М. н. к. е легитимиран да предяви иска за собственост за имот, държавна собственост, който му е предоставен за управление и стопанисване, което е установено от събраните по делото доказателства. Одържавеният през 1947 год. по ЗНЧИМП терен първоначално е бил отстъпен за ползване на Д. ”П.” – Д. „М.”, построените в него впоследствие сгради също са държавна собственост, за което са съставени актове за държавна собственост от 1951 и 1952 год. Въз основа на решение № 201/82 год. на Бюрото на МС държавният имот – сгради и обслужващ терен, е бил предоставен за оперативно управление и стопанисване на К. з. к. в изпълнение на разпорежданията на МС от 1974 и 1980 год. за изнасяне на промишлените производства от развитите градове, като впоследствие негови структури са установили фактическа власт върху част от сградите в имота.
Съдът приел, че е установено по несъмнен начин, вкл. и от заключение на техническа експертиза, че ответното дружество упражнява фактическа власт върху част от сградите в имота, и е намерил за неоснователно поддържаното от него придобивно основание по чл. 17а ЗППДОбП /отм./ за установяване на вещното му право, защото към момента на преобразуване на държавната фирма „П. и. в. м. л.” в Е. с разпореждане № 28 на МС от 1991 год. спорният имот не му е бил предоставен за управление и стопанисване, за да премине правото на собственост върху имота в капитала на дружеството. Към този момент същият вече е бил предоставен на К. з. к., като фактът на записването му в баланса на търговското дружество не е достатъчен да обоснове поддържаното твърдение, при липсата на други доказателства за предоставяне на оперативното управление и стопанисване и то в полза на праводателя му, държавното предприятие, за което липсват данни. Поради това и съдът приел за неоснователно правоизключващото възражение на ответното дружество и уважил предявения иск за собственост против него.
Произнасянето на съда в установителната част на ревандикационния иск по отношение на М. н. к. и д., представлявана от м. н. р. р. и б., последната конституирана във въззивното производство на основание чл. 15, ал. 3 ГПК /отм./ обосновава поддържания от касатора довод за недопустимост на решението, с оглед липса на предявяване на иска от държавата, както и с оглед липсата на възможност за конституирането й в производство по предявен от процесуалния суституент иск за защита на правото на държавна собственост. Същият довод за недопустимост на въззивното решение се поддържа и по отношение на първоначалния ищец – М. н. к., с твърдението за липса на процесуална легитимация за предявяването на иска в качеството му на процесуален субституент на държавата поради недоказаност на предоставянето на спорния имот за стопанисване и управление от него. Поставените процесуалноправни въпроси относно процесуалната допустимост на съдебното производство и постановеното въззивно решение представляват основание за допускане на касационно обжалване, тъй като са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора – принадлежността на правото на собственост върху имот, държавна собственост, предоставен за стопанисване и управление, поради което и с оглед съществуващата вероятност въззивното решение да е недопустимо, касационното му обжалване следва да се допусне на това основание. Поради това и останалите релевирани основания за касация не следва да бъдат разглеждани в настоящето производство, доколкото поставените материалноправни и процесуалноправни въпроси ще бъдат евентуално предмет при касационното разглеждане на делото.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, за касационното разглеждане на делото се дължи държавна такса, която в настоящия случай следва да се определи въз основа на заключението за пазарната цена на имота към момента на предявяването на иска – 10.09.1998 год., прието във въззивното производство. Размерът на същата възлиза на сумата 19 942.04 лв., представляваща половината от дължимата държавна такса за първоинстанционното производство, въз основа на определената съгласно чл. 55, ал. 1, б. „б” ГПК /отм./ цена на иска.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 18.06.2013 год. по гр. д. № 1572/2004 год. на Софийски градски съд по подадената от „П. и. в. м. л.” /”П.”/ АД, [населено място], чрез адв. Г. А., касационна жалба.
Указва на касатора в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 19 942.04 лв. /деветнадесет хиляди деветстотин четиридесет и два лева и 4 ст./ и представи вносния документ в същия срок.
След внасяне на определената държавна такса делото се докладва на председателя на Второ гражданско отделение за насрочването му в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: