О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 25
гр. София, 22.01.2014 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на втори декември две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 7212 по описа на Върховния касационен съд за 2013 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК, образувано по касационната жалба на В. В. М., Б. М. Н. и З. Б. Н., всички от [населено място] и чрез пълномощника им адв. Т. В., против въззивното решение от 10.07.2013 год. по гр. д. № 323/2013 год. на Хасковския окръжен съд. С него е потвърдено първоинстанционното решение от 20.02.2013 год. по гр. д. № 1241/2012 год. на Хасковския районен съд, с което исковете им срещу К. Д. Г., Д. С. Г., Х. С. Д., П. А. К., Б. А. А. и Д. С. М. за собствеността и предаване владението върху имот с идентификатор № 77195.705.408 по кадастралната карта на [населено място] и за заплащане на обезщетение за ползването му от ответниците в периода 16.05.2007 год. до 1.05.2012 год. в размер на сумата 5 950 лв., представляваща част от цялото обезщетение в размер на 17 850 лв., са отхвърлени.
Касаторите поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост на изводите – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искат неговата отмяна и вместо това исковете бъдат уважени, с присъждане на направените съдебни разноски.
В изложението към касационната жалба се релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по процесуалноправния въпрос, свързан със задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти и да изложи съображения въз основа на кои доказателства основава фактическите и правните си изводи, като е приложена и цитираната задължителна съдебна практика, с която разрешението на въпроса противоречи на това на въззивният съд. Формулиран е и въпрос, свързан с преценката на противоречиви свидетелски показания, като според касаторите разрешаването му във въззивното решение противоречи на съдебната практика – решение на СГС по гр. д. № 4482/2011 год. /без данни да е влязло в сила/ и определение на ВКС по чл. 288 ГПК, постановено по гр. д. № 56/2013 год., като се релевират основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по този въпрос. Във връзка с горния въпрос е поставен и такъв относно обусловеността на преценката на свидетелските показания от обсъждането на същите такива в друго производство, по което е постановено и влязло в сила решение, по който въпрос се поддържа наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед твърдение за липса на съдебна практика.
Поставен е и материалноправен въпрос относно това дали при неупражняване на непрекъсната фактическа власт върху един имот може да се направи извод за изгубване на владението или същото се прекъсва, както и „следва ли съдът в тази хипотеза да установи действия на други лица, които са демонстрирали по недвусмислен начин намерение да упражняват право на собственост върху имота”, като сочат решение № 330 от 28.11.2011 год. по гр. д. № 1519/2010 год. ан ВКС, І г. о. , с което произнасянето на въззивния съд по този въпрос противоречи. Това обосновава поддържано основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Според касаторите изводът на въззивния съд за ирелевантност на поддържаното от ответниците основание за принадлежност на правото на собственост на основание давностно владение за изхода на спора за собствеността е неправилен, тъй като същият има съществено значение относно твърдението на ищците за наличие на такова давностно владение в лицето на тяхната праводателка, както и относно преценката на свидетелските показания в тази насока. По този въпрос считат, че не е налице съдебна практика, обосновавайки наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Същото основание се поддържа и по следващия формулиран от касаторите въпрос: „Местоположението на даден имот, като имот, попадащ в селищно образувание за земи по пар. 4, ал. 1 ПЗР ЗСПЗЗ достатъчно обстоятелство ли е да го определи като имот, за който собствеността се възстановява по ЗСПЗЗ, както и да определи качеството ползвател на лицето, осъществяващо фактическа власт върху имота или това качество следва да се преценява въз основа на съвкупна преценка на всички събрани доказателства”.
В писмения отговор ответниците К. Д. Г. и Х. С. Д., чрез адв. Н. Б. и Д. С. Г., чрез пълномощника си К. Н., оспорват наличието на основания за допускане на касационното обжалване на решението, респ. считат жалбата за неоснователна. Претендират присъждане на направените по делото разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което обективно съединените искове по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД са отхвърлени, въззивният съд приел, че ищците, сега касатори, не се легитимират като собственици на поддържаното от тях основание покупко-продажба по нот. акт от 2007 год., тъй като тяхната праводателка С. П. не е била собственик на основание давностно владение, съгласно легитимиращия я нот. акт, също от 2007 год., за да е налице транслиращ вещното право акт. Въз основа на техническата експертиза съдът е приел, че спорният имот попада в територия по пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ и е част от по-голям земеделски имот, предмет на възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, процедурата за което не е приключила. В тази връзка са представените доказателства – решение по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ и решение на поземлената комисия за възстановяване правото на собственост на наследниците на бившия собственик на имота, поради което и е приложима разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, разпореждаща заличаването на изтеклата до влизането й в сила придобивна давност, т. е. до 22.11.97 год. владението е ирелевантно за настъпване на правните му последици, а дори и да е осъществявано последващо владение от праводателката на ищците, то необходимият десетгодишен срок не е изтекъл до снабдяването й с нот. акт на 22.02.2007 год. Поради това съдът заключил, че същата не е притежавала правото на собственост върху имота, за да се разпореди с него в полза на приобретателите по покупко-продажбата и предявените от последните искове са неоснователни. Произнасянето на въззивния съд по приложението на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ е в съответствие с ТР № 10/2012 год. на ОСГК на ВКС, а релевираните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на решението не са налице, поради следните съображения:
На първо място, правният въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е относим към предмета на делото и по него въззивният съд да се е произнесъл, както и произнасянето да е обусловило правните му изводи в решението. Формулираните от касаторите процесуалноправни въпроси относно преценката на събраните доказателства и обсъждането на доводите на страните са относими към правилността на решението, но не представляват общо основание за допускане на касацията. Произнасянето по тях предполага обсъждане по същество на спора, което в рамките на настоящето производство е недопустимо.
Материалноправният въпрос относно това дали при неупражняване на непрекъсната фактическа власт върху един имот може да се направи извод за изгубване на владението или същото се прекъсва, както и „следва ли съдът в тази хипотеза да установи действия на други лица, които са демонстрирали по недвусмислен начин намерение да упражняват право на собственост върху имота” е неотносим към решаващите изводи на въззивния съд за неоснователност на иска поради ирелевантност на осъщественото до 22.11.97 год. владение върху имота с оглед забраната на на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. Същите съображения са относими и към въпроса за приетата от въззивния съд ирелевантност на поддържаното от ответниците основание за принадлежност на правото на собственост на основание давностно владение за изхода на спора за собствеността, който въпрос бил разрешен с влязло в сила решение, тъй като той не е обусловил решаващия извод за липса на материалноправна легитимация на ищците на поддържаното от тях придобивно основание поради липсата на такава на тяхната праводателка, т.е. искът е отхвърлен поради липсата на първата от кумулативно предвидените в чл. 108 ЗС предпоставки. Изводът не е обусловен от произнасяне на съда по въпрос, свързан с претендирано от ответниците придобивно основание – давност, за да се приеме, че произнасянето по този въпрос е обуславящо изхода на спора, поради което и той също не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не е такъв правен въпрос и последният, формулиран от касаторите, както следва: „Местоположението на даден имот, като имот, попадащ в селищно образувание за земи по пар. 4, ал. 1 ПЗР ЗСПЗЗ достатъчно обстоятелство ли е да го определи като имот, за който собствеността се възстановява по ЗСПЗЗ, както и да определи качеството ползвател на лицето, осъществяващо фактическа власт върху имота или това качество следва да се преценява въз основа на съвкупна преценка на всички събрани доказателства”, защото изводът на съда относно статута на имота като земеделски, попадащ в терен по пар. 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, както и относно това, че е предмет на реституционна процедура, е фактически и е обусловен от събраните и преценени доказателства по делото, от които следва, че за да се претендира придобиване право на собственост върху такъв имот на основание давностно владение, то последното следва да се преценява от датата на влизане в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. Това е направил и въззивният съд, прилагайки закона, като е приел, че към датата на снабдяването на праводателката на касаторите с констативен нотариален акт на поддържаното придобивно основание не е бил изтекъл необходимия по закон срок за настъпване на правните последици на владението, като придобивен способ за вещното право, а освен това е налице и неприключила процедура по възстановяване на собствеността. Затова и последвалата прехвърлителна сделка, въз основа на която ищците претендират да са собственици на имота, не е произвела транслативно действие относно вещното право. Въпросът за качеството на ползвател на лицето, упражняващо фактическа власт върху имота, не е относим към изхода на делото, тъй като такъв факт не е нито твърдян, нито обсъждан, затова и този формулиран в изложението въпрос не може да обоснове наличието на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, а оттук не се налага и обсъждане на представената съдебна практика.
По тези съображения касационното обжалване на решението не може да бъде допуснато на основание поддържаните от касаторите основания.
С оглед този изход касаторите следва да заплатят на ответниците К. Д. Г. и Х. С. Д. направените разноски в настоящето производство, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. Претендираните от тях разноски над тази сума представляват направените такива в първоинстанционното и въззивното производство и не са предмет на произнасяне от настоящата инстанция /а и са присъдени, видно от данните по делото/.
Поради изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 260 от 10.07.2013 год. по гр. д. № 323/2013 год. на Хасковския окръжен съд.
ОСЪЖДА В. В. М. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „А”, ап. 21, Б. М. Н. и З. Б. Н., последните от [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „А”, ет. 4, ап. 30 да заплатят на К. Д. Г. и Х. С. Д., двете от [населено място], [улица] направените в настоящето производство разноски в размер на 600 лв. /шестотин лева/ за адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: