О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 148
Гр.София, 07.04.2014 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.д.№ 925 по описа на ВКС за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. П. Д., К. И. Д. и А. Г. Д. против Решение № 1650 от 15.10.2013 г. по в.гр.д.№ 1656/13 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 414 от 07.02.2013 г. по гр.д.№ 13555/12 г. на Пловдивския районен съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторите Г. П. Д. и К. И. Д. срещу В. И. Б. и С. Г. Б. обективно и субективно съединени установителни искове с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК- за признаване, че посочените ищци притежават в режим на СИО 39% ид.ч. от общите части на сградата, находяща се в [населено място], [улица], включително и от дворното място, съставляващо ПИ № 56784.531.487 по кадастралната карта на [населено място]; както и за прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба от 03.12.1998 г., с който ответниците са придобили от държавата общо 50% ид.ч. от описаното дворно място, в частта му относно 14% ид.ч. от същото. В частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от касатора А. Г. Д. установителни искове- за признаване правото й на собственост върху 25% ид.ч. от посочения недвижим имот и за установване нищожността на посочения договор за покупко-продажба между ответниците и държавата за 14% ид.ч. от общо прехвърлените с договора 50% ид.ч. от дворното място, решението на Пловдивския районен съд е обезсилено като недопустимо поради липса на правен интерес, като производството в тази му част е прекратено.
В касационната жалба се поддържа, че в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение и е прекратено производството по предявените от А. Д. искове, обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено при съществено нарушаване на съдопроизводствените правила. В тази връзка е посочено, че възприетото от въззивния съд относно липсата на правен интерес от предявените от посоченото лице искове противоречи на влязлото в сила Решение № 1279/ 12.07.2012 г. по в.гр.д.№ 1771/12 г. на Пловдивския окръжен съд, с което първоначално постановеното по делото първоинстанционно решение е обезсилено и делото е върнато за ново разглеждане с указания за призоваване на А. Д. и произнасяне по предявените от нея искови претенции. По същество са изложени твърдения, според които посочената ищца разполага на общо основание с правен интерес да установи действителния обем на притежаваните от нея права по отношение на процесното дворно място, в което притежава право на надстрояване с втори етаж на западната секция от съществуващата в мястото жилищна сграда. По отношение на частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от ищците Г. П. Д. и К. И. Д. установителни искове, в касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушаване на материалния закон и необоснованост. Моли се за отменяването му в цялост и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа, че от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно решение са два материалноправни въпроса.
Първият от тях е свързан с преценката на понятието „съответна идеална част от правото на собственост върху земята” по смисъла на Пар..27, ал.2 от ПЗР на ЗИД на ЗС /обн.ДВ, бр.33 от 19.04.1996 г./ и конкретно- дали при упражняване на правото на изкупуване на държавна или общинска земя е релевантен първоначалния обем на учреденото право на строеж върху мястото, или следва да се имат предвид и настъпилите към 13.07.1991 г. новонастъпили факти, при които е учредено право на надстрояване в полза на други лица. Въпросът е поставен с оглед релевираните от ищците твърдения, според които след учредяване през 1955 г. на правото на строеж върху процесното дворно място в полза на ищците Д. и на ответниците за изграждане на едноетажна жилищна сграда, включваща две жилища на калкан, през 80-те години в полза на ищцата А. Д. е било учредено право на надстрояване с втори етаж на западната секция на сградата, което според касаторите е довело до преразпределение на общите части от сградата и от мястото- 39% общо за ищците Д., 25% за А. Д. и 36% за ответниците, и именно в тази квоти същите са могли да упражнят правото си на изкупуване на държавна земя, предвидено в Пар.27, ал.2 от ПЗР на ЗИД на ЗС /обн.ДВ, бр.33/96 г./. Поддържа се, че по посочения въпрос не е налице практика на ВКС, с оглед на което допускането на касационното обжалване по него би обусловило принос за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Вторият посочен в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос е свързан с преценката, налице ли е т.нар. „хоризонтална етажна собственост” в хипотезата, при която в дворното място са изградени две сгради, принадлежащи на различни лица, при което дворното място има статута на обща част, и какъв е обема на правата на етажните собственици в него- съобразно първоначално отстъпеното право на строеж, или при съобразяване на извършеното впоследствие надстрояване на една от двете постройки. Според касаторите, по така постановения въпрос е налице противоречива практика на съдилищата, с оглед на което е налице предвиденото в чл.2780, ал.1, т.2 ГПК основание за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд е предпоставено преди всичко от положителното установяване, че посочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси са от обуславящо значение за изхода на делото, като конкретно по първия въпрос е необходимо да се установи, че приложимата законова норма е непълна, неясна или противоречива, поради което е налице необходимост от създаване на съдебна практика по прилагането й /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г. на ОСГТК на ВКС/. Тези предпоставки в случая не са налице.
Първият от въпросите, отнасящ се до определяне съдържанието на понятието „съответна идеална част от правото на собственост върху земята” по смисъла на П..27, ал.2 от ПЗР на ЗИД на ЗС /обн.ДВ, бр.33 от 19.04.1996 г./, действително има обуславящо значение както за правния интерес от установителните искове на ищцата А. Д., така и за материалноправната легитимация на ищците Г. и К. Д. по предявените от тях искове за собственост на 39% ид.ч. от процесното дворно място и за прогласяване нищожността на сключения между ответниците и държавата договор за покупко-продажба на 50% ид.ч. от същото, за частта относно прехвърляне на 14% ид.ч. от правото на собственост. Приложимата за случая материалноправна норма обаче е пределно ясна, същата е изтълкувана и приложена правилно от въззивния съд и не е налице непълнота, неяснота или вътрешно противоречие, което да обуслови произнасяне на касационния съд. Както обосновано е посочено във въззивното решение, когато правото на строеж е учредено върху държавна земя в полза на две лица при равни /по презупцтия от чл.30, ал.2 ЗС/ квоти, то в това съотношение и следва да бъде упражнено правото на изкупуване по П..27, ал.2 от ПЗР на ЗИД на ЗС /обн.ДВ, бр.33/96 г./, при което учреденото по реда на чл.15в ЗС /отм./ право на надстрояване в полза на роднини по права линия не променя съотношението в дяловете, при които се упражнява изкупуването, тъй като правото на надстрояване се учредява в обема на вече придобитото от прехвърлителя право на строеж. Именно по този причина за учредяване на това право не е необходимо волеизявление на държавата като собственик на земята- достатъчна е молба на приобретателя и на първоначалния титуляр на правото на строеж, както и не е необходимо правото да се заплаща на народния съвет, тъй като цената вече е била заплатена при първоначалното отстъпване на суперфицията. Аргумент в подкрепа на тезата, че учреденото по реда на чл.15в ЗС право на надстрояване е в рамките на вече учреденото право на строеж е и разпоредбата на чл.15г, ал.2 ЗС- когато върху държавна земя е построена сграда, може да се отстъпи на други лица право на надстрояване или пристрояване съгласно застроителния и регулационен план, като се отчуждят при условията и по реда на Закона за териториалното и селищно устройство съответната част от правото на строеж и припадащите се идеални части от общите части на сградата, а когато е необходимо- и реално определени зимнични и тавански помещения или части от тях. Да се приеме противното, би означавало да се допусне с едностранен акт на единия от титулярите на правото на строеж да се накърни по недопустим начин правната сфера на другия суперфициар, като се намали обема на правото му да ползва незастроената част от земята /чл.15, ал.4 ЗКС-отм./, респ. последващото му право на изкупуване.
Вторият поставен от касаторите правен въпрос е без всякакво значение за изхода на делото, тъй като наличието на хоризонтална етажна собственост е ирелевантна при упражняване правото на изкупуване по Пар..27, ал.2 от ПЗР на ЗИД на ЗС /обн.ДВ, бр.33/96 г./- необходимо е единствено валидно учредено право на строеж върху държавна или общинска земя до 13.07.1991 г. Следва да се посочи също така, че поначало в случая не може да е налице общност върху земята по смисъла на чл.38, ал.1 ЗС преди изкупуването й по реда на ПМС № 235/96 г. във връзка с Пар..27, ал.2 от ПЗР на ЗИД на ЗС /обн.ДВ, бр.33/96 г./, тъй като до този момент земята е държавна, а не притежание на собствениците на сгради в нея.
По изложените съображения следва да се приеме, че предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд не са налице.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 1650 от 15.10.2013 г. по в.гр.д.№ 1656/13 г. на Пловдивския окръжен съд, по касационната жалба на Г. П. Д., К. И. Д. и А. Г. Д..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: