О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 253
София, 11.06.2014 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети март две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1428 по описа на Върховния касационен съд за 2014 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 27.11.2013 год. по гр. д. № 580/2013 год. Шуменският окръжен съд, като въззивна инстанция при повторно разглеждане на делото след отмяна на предходното му решение, е потвърдил първоинстанционното решение от 29.07.2011 год. по гр. д. № 1675/2009 год. на Шуменския районен съд, с което е прието за установено по отношение на ответниците Х. Г. Х., Д. Б. Й., Г. Х. Т. и М. Х. Й., че към момента на одобряване на кадастралната карта на [населено място] със заповед № РД-18-52 от 25.11.2005 год. е допусната грешка, изразяваща се в заснемането на поземлен имот с пл. № 2142 в кв. 246 като два поземлени имота с идентификатори 83510.667.9 и 83510.667.10, както и че В. А. М. е била собственик на 1045/2090 ид. ч. от имот пл. № 2142 в кв. 246 към този момент.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ответниците Г. Х. Т. и Х. Г. Х., чрез пълномощника им адв. Ал. А.. Поддържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на изводите, с молба за отмяната му. Претендират присъждане на направените по делото разноски за всички инстанции.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Позовават се на противоречиво произнасяне по формулираните материалноправни и процесуалноправни въпроси с практиката на ВКС, цитирана в изложението и на значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ищцата В. А. М., чрез пълномощника й адв. Св. Б., в представения писмен отговор поддържа становище за липса на основания за допускане на касацията и неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
Искът е с правно основание чл. 53, ал. 2 ЗКИР, като спорът между страните е възникнал по повод твърдяната от ищцата допусната грешка в кадастралната карта на [населено място], одобрена през 2005 год., изразяваща се в заснемането на съсобствения между страните имот пл. № 2142 в кв. 246 като два отделни такива с посочените идентификатори. Притежаваната идеална част от правото на собственост обосновава процесуалната легитимация на ищцата да предяви установителния иск за собствеността на спорния имот към миналия момент – одобряването на кадастралната карта, като въз основа на установения от техническата експертиза факт на съществуването до този момент на един самостоятелен имот съдът обосновал извода за допусната грешка в кадастралната карта, изразяваща се в неправилното му заснемане като два отделни такива, с погрешно нанасяне на имотна граница между тях.
Следователно, релевантният въпрос за изхода на спора е изводът на въззивния съд за съществуването на един поземлен имот към момента на одобряването на кадастралната карта през 2005 год., така както е бил заснет в предходния план. Изводът е обоснован от преценката на събраните по делото доказателства, като доводите относно правилността му не могат да бъдат осъждани в настоящето производство. В него предмет на обсъждане е наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставените от касаторите процесуалноправни въпроси относно редовността на исковата молба, конкретизацията на правния спор, допустимостта на иска и правомощията на въззивния съд да „извършва допълнителни действия при недостатъчност на доказателствата” извън произнасяне по наведените от страните доводи, не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по тях въззивният съд не се е произнасял, нито същите са обусловили изхода на спора. Така формулирани горните въпроси са относими към правилността на направените изводи, поради което и не могат да обосноват наличието на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Въпросът относно задължението на съда да изследва въпроса за прилагане на дворищната регулация при предявен иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР представлява довод за съществено процесуално нарушение, относим към правилността на изводите по спора, но не и правен въпрос, по който въззивният съд да се е произнесъл в решението, и който да е обусловил изводите. Изводът за наличието на грешка в кадастралната карта е обоснован с установения по делото факт на съществуването до 2005 год. на един поземлен имот, който в новия кадастър е разделен на два отделни такива, с поставянето на несъществуваща имотна граница, без да е обсъждан въпроса за регулирането му, още по-малко той да е обусловил извода за основателността на иска за установяване на тази грешка. Въз основа на заключението на техническата експертиза въззивният съд е приел, че за кратък период от време е имало регулационно предвиждане, но регулацията не е приложена и имотът е останал като един. Отреждането на дворищнорегулационни парцели за имота с пл. № 2142, което се установява от приложенията към заключението на експертизата, не обосновава извод за приложена регулация с оглед липса на съвпадане на регулационните граници с имотните такива, поради което и така поставен въпросът по т. 5 в изложението не е обусловил извода за наличие на грешка в кадастралната карта, която следва да отразява границите на поземления имот съобразно правото на собственост. Изводът в обжалваното решение е обусловен от факта на отразяването на имота като един в предходните планове /в т. ч. и регулационния такъв/, представляващи източник на данни за кадастралната карта като цяло, респ. като такъв за границите на поземления имот, съгласно разпоредбите на чл. 41, ал. 1, чл. 43, ал. 1, т. 5 ЗКИР, чл. 14 от Наредба № 3/2005 год.
С оглед на горните съображения, цитираната в изложението, но неприложена към него съдебна практика /конкретно Р № 200 по гр. д. № 439/2010 год. І г. о. и Р № 113 по гр. д. № 933/2008 год. V г. о. на ВКС/ не е относима, тъй като обсъжданите в тях въпроси не са разглеждани в настоящия спор, за да се обсъжда и противоречие в произнасянето им. Същите съображения са относими и към поставените в т. 6 и т. 7 от изложението въпроси.
Поради това и представената съдебна практика не е относима към настоящия спор и не може да обоснове наличие на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване.
Не е налице и това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по въпросите за същността и предпоставките за основателност на иска по чл. 53, ал. 2 ЗКИР, както се поддържа и от касаторите, е налице съдебна практика, в т. ч. и задължителна такава. Липсват изложени съображения за необходимост от промяната й поради твърдяното неточно тълкуване на разпоредби на закона във връзка с посочването на недопустимост на този иск при липса на два съседни имота, собственост на различни лица. Ограничение в този смисъл в закона не е налице при спор за имуществено право при непълнота или грешка в кадастралната карта, който е допустимо да възникне и между съсобственици, с оглед предвидената в ЗУТ възможност за изменението на влязъл в сила ПУП на това основание /чл. 134, ал. 2, т. 2/.
В заключение се налага извод за липса на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, с оглед на който изход на делото в настоящата инстанция касаторите следва да заплатят на ответницата по жалба направените разноски в размер на 900 лв. за платено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 27.11.2013 год. по гр. д. № 580/2013 год. на Шуменския окръжен съд.
Осъжда Г. Х. Т. и Х. Г. Х., двамата от [населено място], [улица], [жилищен адрес] да заплатят общо и по равно на В. А. М. от [населено място], [улица] направените в настоящето производство разноски в размер на 900 лв. /деветстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: