О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 274
Гр.София, 09.07.2013 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на десети юни през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.д.№ 3666 по описа на ВКС за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма]- [населено място] против Решение № 58/ 12.02.2013 г. по в.гр.д.№ 869/12 г. на Врачанския окръжен съд. С посоченото въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 323/ 01.11.2012 г. по гр.д.№ 265/12 г. на РС- [населено място] в частта, с която е уважен предявеният от Ц. Г. Т. като едноличен търговец с фирма [фирма] срещу [фирма] осъдителен иск за собственост с правна квалификация чл.108 ЗС- за признаване правото на собственост на ищеца и осъждане на ответника да му предаде владението на поземлен имот № * на площ от 828 кв.м. от Г. р. по плана за регулация на [населено място] заедно с разположената в него търговска сграда, построена от ответното дружество; на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен издаденият в полза на ответника констативен нот.акт № *, том *, рег.№ */2000 г., легитимиращ ответника като собственик на посочената търговска сграда с РЗП от 16 кв.м.; осъден е ответника да заплати на ищеца обезщетение за лишаването му от възможността да ползва описания имот за времето от 31.12.2011 г. до 27.02.2012 г. в размер на 539,32 лв. ведно със законната лихва върху тази сума, считано от завеждането на исковата молба до окончателното й плащане. В касационната жалба се поддържа, че така постановеното въззивно решение е неправилно поради допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушаване на материалия закон и необоснованост, поради което се моли същото да бъде отменено и да бъде постановено касационно решение по съществото на спора, с което предявените искови претенции бъдат отхвърлени със законните последици.
Ответникът по касационната жалба- Ц. Г. Т. като едноличен търговец с фирма [фирма] е депозирал по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано, тъй като не са налице предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания за това. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски.
В приложено към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа, че от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно решение са следните въпроси, уточнени и конкретизирани съобразно задължителните постановки на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК:
– От значение ли е за материалноправната легитимация на страните по предявения иск за собственост обстоятелството, че ответникът е правоприемник на държавното предприятие, на което процесният търговски обект е бил предоставен за оперативно управление, при което с факта на преобразуване на предприятието на основание чл.17а ЗППДОбП /отм./ предоставеното му имущество е преминало в собственост на новоучреденото еднолично търговско дружество с държавно имущество. Настоящата касационна инстанция намира, че така формулираният материалноправен въпрос не е от обуславящо значение за изхода на делото предвид поставените в основата на обжалваното въззивно решение правни изводи, поради което не обуславя наличие на основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. В мотивите си въззивният съд е посочил, че дори и правоприемството на ответника да се приеме за доказано, същият не е в състояние да се легитимира като собственик на процесната постройка, тъй като същата е изградена като такава с временен статут по чл.120, ал.4 ППЗТСУ /отм./ и като такава, доколкото изграждането й е за определен срок, без да е необходимо учредяване на строеж, същата не е обект на собственически права както за собственика на терена, така и за лицето, което я е построило. В този смисъл решаващите правни мотиви, поставени в основата на обжалваното въззивно решение, не са свързани с правоприемството на ответника спрямо изградилото обекта държавно предприятие, а с характера на извършеното строителство, който според възприетото от въззивната инстанция изключва неговия самостоятелен характер като обект на собственост.
– Необходимо ли е да се учредява допълнително право на строеж по реда на пар.17, ал.2 ЗУТ, когато лицето, изградило обекта, разкриващ признаците на „строеж” по смисъла на пар.5, т.38 от ДР на ЗУТ, към този момент е било и собственик на земята. Въпросът е поставен с оглед твърдението, че процесната постройка е построена от държавното предприятие Б.- праводател на ответника, върху държавна земя, с оглед на което не е съществувало основание да се учредява право на строеж за изграждане на обекта. Така формулираният въпрос също не е от обуславящо значение за формиране на решаващата воля на съда, постановил обжалваното възизвно решение. Временните постройки, изградени на основание чл.120, ал.4 ППЗТСУ /отм./, представляват „строежи” по смисъла на пар.5, т.38 от ДР на ЗУТ, но не и такива, за които е необходимо да се учредява право на строеж. По правило такива временни постройки се изграждат на собствен терен и именно това е хипотезата, уредена в чл.120, ал.4, изр.1 ППЗТСУ /отм./, докато второто изречение на същата разпоредба регламентира възможността да се изграждат такива постройки в държавни, в общински и в чужди имоти със съгласие на съответния собственик, изразено в писмено заявление до службата при общината. В този смисъл въпросът за необходимостта да се учредява вещно право на строеж за построяване на процесния търговски обект е без всякакво значение за изхода на делото, по което не се спори, че сградата е построена от собственика на терена. Както обосновано е посочено в мотивите на въззивното решение, от решаващо значение за изхода на спора е наличието на противопоставимо на ищеца основание ответникът да държи тази постройка в имота му, каквото е прието, че не съществува предвид липсата на проведена процедура по пар.17, ал.2 ЗУТ за предоставяне на траен устройствен статут на обекта и учредяване право на строеж в полза на лицето, което го е изградило, респ. на неговия правоприемник, и следователно постройката се явява собственост на ищеца по приращение /чл.92 ЗС/.
– Допустимо ли е характера на постройката да се определя от описанието й в акта за държавна собственост, и представлява ли временна постройка масивен и трайно прикрепен към земята обект, отговарящ на изискванията за „строеж” по смисъла на пар.5, т.38 от ДР на ЗУТ. Въпросът е формулиран с оглед твърдението на касатора, че процесният обект е монолитен и трайно прикрепен към земята, а не преместваем, което според поддържаното от него се установява от събраните по делото писмени доказателства. Така поставеният въпрос също няма отношение към изхода на спора. В мотивите си въззивният съд е посочил единствено, че процесният обект е временна постройка по смисъла на чл.120, ал.4 ППЗТСУ /отм./, с оглед на което ответникът би разполагал с противопоставимо на ищеца основание да я държи в имота му само при провеждане на предвидената в пар.17, ал.2 ЗУТ процедура за определяне на траен устройствен статут и учредяване право на строеж. Временните постройки не са преместваеми съоръжения, а сгради, за които именно на това основание е необходимо издаване на разрешение за строеж. Аргумент за това е и изричната разпоредба на чл.120, ал.5 ППЗТСУ /отм./, която ясно разграничава временните постройки от преместваемите съоръжения за търговия като маси, павилиони, кабини и др., за които не се издава разрешение за строеж, а разрешение за поставяне по ред, установен от общината въз основа на схема, одобрена от главния архитект на общината. Както беше посочено и по-горе, временната постройка представлява „строеж” по смисъла на пар.5, т.38 от ДР на ЗУТ, но такъв, чието съществуване е ограничено във времето и запазването му при действието на ЗУТ е обусловено от посочените предпоставки, които в случая не са осъществени.
С оглед изложените съображения, не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Врачанския окръжен съд.
Предвид изхода на производството и на основание чл.78, ал.4 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените от последния разноски в производството, а именно сумата 500 лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 58/ 12.02.2013 г. по в.гр.д.№ 869/12 г. на Врачанския окръжен съд, по касационната жалба на [фирма]- [населено място].
ОСЪЖДА [фирма]- [населено място] на основание чл.78, ал.4 ГПК да заплати на Ц. Г. Т. като едноличен търговец с фирма [фирма] сумата 500 лв. разноски в касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: