О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№4
[населено място], 06.01.2015 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 4335 по описа за 2014 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 175 от 18.03.2014г. постановено от Пернишки окръжен съд по гр.д. №55/2014г., с което е потвърдено решение № 1099 от 28.10.2013г. на Пернишки районен съд по гр.д. № 7689/2011г. в частта му за отхвърляне на предявения от [община] против [фирма] иск за собственост на недвижим имот – трафопост „ТП-Я.”, находящ се в [населено място],[жк], [улица]и представляващ съвкупност от сграда на един етаж с идентификатор 55871.508.67.5, със застроена площ 74 кв.м. и енергийно съоръжение, изградени върху поземлен имот с идентификатор 55871.508.67.
Касационната жалба е подадена от [община] чрез адв.Х.. Като основание за допускане на касационно обжалване са формулирани няколко правни въпроса, които касаторът счита за решени в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата, а някои от тях са от значение за точното прилагане на закона.
Ответникът по жалбата [фирма] не е представил писмен отговор.
П. страна [фирма] също не е взела становище.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по установителен иск за собственост върху сграда – трафопост. [община] е основала правото си на собственост на нормата на § 7, ал.1, т.7 ПЗР З..
Установено е, че трафопостът представлява площадков енергиен обект по т.41 ДР ЗЕ – сграда и трайно прикрепено към нея енергийно съоръжение; построен е през 1979г. и обслужва 226 потребители на територията на Област П.. Видно от данните от инвентарните книги на ответното дружество процесният трафопост се води като сграда по инвентарен № 1167 с дата на придобиване 01.11.1982г. и като машини и оборудване под инвентарен № 35228 със същата дата на придобиване. През 1995г. е съставен акт за държавна собственост, в който е отразено предоставянето му на [фирма] – Електроснабдяване клон П.. През 2002г. за трафопоста е съставен акт за частна общинска собственост на основание чл.2,ал.1,т.9 З.. Приетите експертизи установяват, че ТП”Я.” се води в активите на Предприятие „Електроснабдяване”-П. като сгради, машини и оборудване с начална дата 01.11.1982г. Същевременно, няма данни въз основа на които да се установи конкретно бил ли е включен в баланса на предприятието към 17.09.1991г., с какъв документ и на какво основание е записан в инвентарните книги. В баланса на Н.-ЕАД трафопостът не е воден, понеже дружеството е принципал и трафопостовете са се водили в балансите на поделенията. Т. е воден като актив в обобщения баланс на Н.-ЕАД.
Събрани са показанията на свидетеля С. Т. А., работещ от 1992г. в ответното дружество като “старши проучвател”. Той сочи, че процесният трафопост се поддържа и обслужва от служители на дружеството, които единствено имат достъп до него.
При горните факти и с оглед заявеното придобивно основание по §7, ал.1, т.7 З. съдът е приел, че от значение за приложението на сочената разпоредба са следните предпоставки: 1/ процесното съоръжение да е елемент на енергийната система; 2/ да обслужва територията на [община]; 3/ да не е включено в капитала, уставния фонд или се води в баланса на търговско дружество, фирма или предприятие с държавно имущество към датата на влизане на З. в сила – 17.09.1991г. Първите две предпоставки подлежат на доказване от ищеца, а третата – от ответника.
Съдът на първо място е приел, че трафопостът не е обект на техническата инфраструктура на [община] по смисъла на §7, ал.1,т.7 ПЗР З., тъй като не е установено, че обслужва само инфраструктурата на общината. Позовал се е също така и на законовата регламентация относно статута на този вид имоти, действала до влизане в сила на З.. Изтъкнал е, че като част от електрическата мрежа трафопостът представлява част от единната енергийна система на страната съгласно чл.4, ал.1от Закона за електростопанството /отм./ и чл. 68 от ЗЕЕЕ/отм./ Поради това е направен извод, че този обект като част от система, задоволяваща потребности с национално значение, не е обект на техническата инфраструктура на общината.
Съдът е приел, че не е налице и втората предпоставка на §7, ал.1,т.7 във вр. с ал.2 ПЗР З. доколкото по силата на чл.12 от Закона за електростопанството/отм./ дейностите по производството, преноса, разпределението и пласмента на електрическа енергия за общо ползване, се извършват от електропроизводствени и електроснабдителни предприятия към Асоциация „Енергетика”.Затова, обектите, които по закон служат за осъществяване на тази дейност, представляваща изключителен държавен приоритет, са държавна собственост, т.е. по силата на закона енергийните обекти се считат предоставени на съответните експлоатационни предприятия и без да има изричен акт за това. Въз основа на тези изводи съдът е намерил за ирелевантно обстоятелството дали трафопостът е бил изрично заприходен, след като включването във фондовете на енергийното предприятие е следствие от факта, че обектът е част от общодържавната енергийна система. По същата причина съдът е приел за неотносими наведените доводи във връзка с доказателствената сила на счетоводната документация.
К. [община] се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като поставя няколко правни въпроса:
1/При наличието на положителните и съответно липсата на отрицателните предпоставки, визирани в нормите на § 7, ал.1 и ал.2 ПЗР З., обектът на спора – трафопост преминал ли е в общинска собственост към момента на влизане в сила на този закон – 17.09.1991г.
Така формулираният въпрос не е свързан с правните изводи на съда в атакуваното решение. Съдът е приел, че не са налице предпоставките на § 7, ал.1, т.7 и ал.2 ПЗР З.. А и така поставен, въпросът засяга основателността на предявения иск, съответно правилността на обжалваното решение, но не е правен въпрос съгласно разясненията в Тълкувателно решение № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т.1.
2/ Ако енергийният обект /трафопост/ обслужва само обекти на територията на една община, представлява ли той част от общинската инфраструктура по смисъла на § 7, ал.1, т.7 ПЗР З., дори и да е част от националната електроразпределителна мрежа.
По въпроса вече е създадена практика по чл. 290 ГПК в смисъл, че енергиен обект /трафопост/, който обслужва обекти на територията на една община, може да представлява част от общинската инфраструктура по смисъла на § 7, ал.1, т.1 ПЗР З., дори да е част от националната електроразпределителна мрежа – Решение № 202/1.12.2014 г. по гр.д. № 1384/2014 г., ВКС, І г.о. и Решение № 162 от 17.12.2014г. по гр.д. № 4090/2014г. на ІІг.о. С оглед на това се приема, че съществено значение при разрешаване на спорове за принадлежността на правото на собственост между общината и правоприемниците на държавните предприятия има обстоятелството дали обектът, попадащ в приложното поле на §7, ал.1, т.7 ПЗР З., се е водел по баланса на предприятие с държавно имущество към момента на влизане на З. в сила и бил ли е включен впоследствие в уставния фонд на търговско дружество с държавно имущество /каквато е отрицателната предпоставка по §7, ал.2 ПЗР З./, независимо че същият обслужва само обекти на територията на съответната община.При това тълкуване е видно, че поставеният въпрос не е единствено решаващ за изхода на спора – от значение е наличието или не на отрицателната предпоставка на §7, ал.2 ПЗР З.. Поради това, независимо от даденото от въззивния съд разрешение, което се отклонява от задължителната практика, касационно обжалване по този въпрос не следва да се допуска.
3/ допустимо ли е съдът да приеме за осъществен положителния факт на предоставяне на трафопоста въз основа на Закона за електростопанството/отм./ по презумпция и има ли значение вписването или невписването на трафопоста в баланса на предприятието, след като законът не предвижда такава презумпция. По този въпрос се твърди противоречие с Решение № 64 от 10.02.2010 г. по гр.д.№ 2612 от 2008 г. на ВКС, Трето г.о., постановено по реда на отменения ГПК и Решение № 987 от 06.01.2010 г. по гр.д.№ 3373 от 2008 г. на ВКС, Първо г.о., постановено по чл. 290 ГПК. Първото решение също се отнася за трафопост и приема, че за да премине собствеността върху образуваното търговско дружество с държавно имущество е необходимо трафопостът да се води по баланса на предприятието към момента на преобразуването му. Второто решение разглежда предпоставките на чл.17а З./отм./ и приема, че записването на имот като актив в баланса на държавното предприятие е доказателство, че този имот е бил предоставен на това държавно предприятие за стопанисване и управление.
По въпроса е създадена и практика по чл. 290 ГПК по правни спорове между същите страни, но за други обекти – Решение № 202/1.12.2014 г. по гр.д. № 1384/2014 г., ВКС, І г.о. и Решение № 162 от 17.12.2014г. по гр.д. № 4090/2014г. на ІІг.о. Според подробно разработеното тълкуване не може да се приеме, че мрежи и съоръжения от техническата инфраструктура на енергийната система са предоставени на съответните държавни електропроизводствени и електроснабдителни предприятия по силата на закона. Именно затова като отрицателна предпоставка за преминаване на държавната в общинска собственост ал.2 на § 7 ПЗР З. въвежда изискването съответното имущество да не е включено в капитала, уставния фонд или се води по баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество. Мотивите на обжалвания акт, според които предоставянето на имуществото на държавните електроразпределителни предприятия произтича от закона, са в разрез с изложеното тълкуване. Същевременно, по делото са налице достатъчно доказателства, обсъдени в първоинстанционното решение, сочещи на извод, че още от построяването му трафопост „Я.” е предоставен за стопанисване и управление на Предприятие „Е.”-П.. Това са инвентарните книги, справките за Д. /описани от експертизата/, отразеното в акта за държавна собственост от 1995г., показанията на св. А.. Доколкото тези доказателства обуславят наличието на отрицателната предпоставка на §7, ал.2 ПЗР З., то независимо от погрешното тълкуване на значението на предоставянето на обекта за стопанисване и управление на държавното предприятие, изходът на спора в крайна сметка остава непроменен. Поради това е безпредметно допускане на касационно обжалване и по този въпрос.
4/ допустимо ли е съдът да приеме за доказано включването на трафопоста в баланса на ДП”Електроснабдяване-П., без да изследва факта на заприходяване на обекта в баланса на държавното предприятие и при наличните по делото данни, че трафопостът не се води като актив към 17.09.1991г. Както бе изтъкнато по-горе въззивният съд, за разлика от първоинстанционния, е приел за неотносими към спора доказателствата, свързани с включването на имота в баланса на държавното предприятие, като е приел, че то произтича от закона. След като въпросът не е разрешен в обжалвания акт, то липсва общото основание за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал.1 ГПК.
5/ може ли решаващият съд да изгради изводите си само на избрана от него част от доказателствата и да не изложи мотиви защо не възприема констатациите на експертите по делото; съдебното решение, мотивирано по този начин, постановено ли е при съвкупна преценка на доказателствата. Поддържа се противоречие с множество решения на ВКС : Решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на І г.о, Решение № 7 от 08.02.2012г. по гр.д. № 510/2011г. на ІІ г.о., Решение № 10 от 01.02.2012г. по гр.д. № 130/2011г. на І г.о., Решение № 589 от 29.06.2010г. по гр.д. № 1359/2009г. на І г.о., които най-общо изискват въззивният съд като съд по съществото на спора да направи свои фактически и правни изводи, като обсъди всички относими и допустими доказателства в тяхната съвкупност.
Пернишки окръжен съд е извършил такава преценка. Вярно е, че е счел доказателствата за определени факти – като предоставянето за стопанисване и управление и включването в баланса на държавното предприятие, за ненужни и изрично е отказал да ги обсъди. Преценката на някое доказателство като неотносимо също е в изпълнение на законовото задължение за обсъждане на доказателства. Ето защо, при изложените мотиви не може да се приеме, че е това задължение е нарушено. Доводите на касатора по-скоро изразяват несъгласие с резултата от тази преценка, което обаче е въпрос на правилност на решението и не може да се обсъжда в производството по чл. 288 ГПК.
6/ Каква е доказателствената стойност на счетоводните записвания и длъжна ли е страната, която се позовава на тях, при условията на пълно и главно доказване да установи, че са редовно водени.
7/ Длъжен ли е съдът да укаже на страната, която се позовава на счетоводни записвания, че е нейна доказателствената тежест да установи редовността на тези записвания.
Тези два въпроса са свързани, според касатора. Те са неотносими към решаващите изводи на съда, защото той е приел, че доводите на жалбоподателя, свързани с доказателствената сила на счетоводните записвания, нямат отражение към правилното решаване на спора.
8/ Допустимо ли е ВКС в решение по чл.290 от ГПК /решение № 244 от 25.02.2010 г. по гр.д.№ 99 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о./ по пътя на тълкуването да придава обратно действие на материалноправна норма и в частност на §7, ал.2 ПЗР З., след като законодателят не й е придал такова действие. Този конкретен въпрос не представлява правен въпрос по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като решаващият съд не е разсъждавал за правомощията на ВКС в решение по чл. 290 ГПК, а е приел, че според константната практика на ВКС нормата на §7, ал.2 ПЗР З. е във връзка с ал.1 и затова има действие от влизане в сила на З.. Всъщност релевантният правен въпрос, който може да се изведе е: дали §7, ал.2 ПЗР З., приет с изменение на закона от 1995г., има действие от момента на влизане в сила на закона през 1991г. По този въпрос касаторът изтъква противоречие между Решение № 1253 от 30.12.2008 г. по гр.д.№ 3541/2007г. на ВКС, Трето г.о., постановено по реда на ГПК-отм., съгласно което нормата на ал.2 на § 7 ПЗР З., приета през 1995г., е от материалноправно естество, няма обратно действие и не засяга минали правоотношения и Решение № 244 от 25.02.2010г. по гр.д.№ 99/2009 г. на ВКС, Първо г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, според което ал.2 на § 7 ПЗР З. поражда действие едновременно с ал.1 на същата норма. Същото разбиране – че нормата на § 7, ал.2 ПЗР З. има тълкувателен характер и като такава има обратно действие е прието и в други решения по чл.290 ГПК – решение № 96 от 11.02.2010 г. по гр.д.№ 3122/2008 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 200 от 29.06.2010 г. по гр.д.№ 5293/2008 г. на ВКС, Второ г.о. Поради това, при наличие на практика по чл. 290 ГПК, която е непротиворечива и на която обжалваното решение съответства, не може да се допусне касационно обжалване.
Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК не е обосновано от касатора, а и при наличието на съдебна практика по повдигнатите въпроси, е изключено приложението на това основание за достъп до касационен контрол.
В обобщение не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал.1 ГПК и касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 175 от 18.03.2014г. по гр.д. №55/2014г. на Пернишки окръжен съд по касационната жалба на [община].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: