О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№517
София, 14.12.2017 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети декември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 2573 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. С. Б., и Р. П. Б. чрез пълномощника им адвокат А. Т. против решение от 23.03.2017 г., постановено по гр.д. № 14887 по описа за 2016 г. на Софийски градски съд, II-А въззивен състав в частта, с която е отменено решение № 13838 от 31.08.2016 г. по гр.д. № 71786/2014 г. на Софийски районен съд, 45-ти състав и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявения от Б. С. Б. и Р. П. Б. против К. К. Н., Г. С. Н. и С. К. Н. ревандикационен иск в осъдителната му част за предаване владението на първи етаж от двуетажна жилищна сграда с площ 92 кв.м., построена в УПИ Х-539 от кв.141 по плана на [населено място], находящо се в [населено място],[жк] [улица], имот с идентификатор 00357.5354.169.1.
К. К. Н., Г. С. Н. и С. К. Н. са подали чрез пълномощника си адвокат И. Г. отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
Въззивният съд е приел, че е безспорно, че ищците са собственици на имота, като трето лице Н. С. е носител на вещното право на ползване и ответниците живеят в процесния имот. Счел е, че спорът по делото е дали ответниците ползват имота на правно основание, противопоставимо на ищците. Приел е за установено, че ответниците са допуснати от ползвателя Н. С., което се признава от ищците, които в исковата молба са заявили, че Н. С. е предоставила имота на ответниците без тяхно съгласие, а и ответниците твърдят, че са в правоотношение с Н. С.. Съдът е счел, че е ирелевантно на какво основание ползвателят Н. С. е предоставила ползването на имота – договор за наем, заем за послужване или на друго основание. Изложил е съображения, че съгласно чл. 56 ЗС ограниченото вещно право на ползване на недвижим имот включва правото да се ползва вещта според нейното предназначение и право да се получават добивите, без тя да се променя съществено. Ограниченото вещно право на ползване е противопоставимо като абсолютно субективно материално право на всеки, в т. ч. и на собственика на имота. Запазеното право на ползване изключва изцяло или отчасти възможността на новия собственик да упражнява правомощието си да ползва собствеността и предполага от страна на новия собственик/ съгласил се да сключи сделката при тези условия/ поведение, с което да се съобрази с онези форми на ползване на имота, които не влизат в противоречие с закона и добрите нрави. По съдържание упражняването на вещното право на ползване от ползвателя не се различава от това на собственика на имота, учредил правото и следва да се разбира не само като постоянно обитаване на жилището /недвижимия имот/, а като всяка форма на фактическо и правно използване на имота като: постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др. Ползвателят може да предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем /арг. чл. 60 ЗС/, както и под формата на заем за послужване и съответно да упражнява правото си чрез другиго. По тези съображения въззивният съд е направил извод, че ответниците ползват имота на правно основание, противопоставимо на ищците – допуснати са от носителя на вещното право на ползване Н. С., поради което ревандикационният иск в осъдителната му част е неоснователен.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят въпросът: за разпределение на доказателствената тежест от съда по реда на чл.146, ал.2 ГПК
Въпросът е обоснован с твърдението, че ответниците не са ангажирали доказателства за установяване основанието, на което ползват имота, а въззивният съд в нарушение на процесуалните правила не е отчел това обстоятелство, а и в нарушение на материалния закон не е съобразил, че законът /чл.56, ал.2 ЗС/ изрично забранява на ползувателя да отстъпи правото си на трето лице.
Посочената теза не може да бъде съотнесена с данните по делото. От една страна съдът е направил извод, че носителят на вещното право на ползване е допуснал ответниците да живеят в имота въз основа на изложените от самите ищци в исковата молба фактически твърдения, а не въз основа на представени от ответниците доказателства. От друга страна въпросът не може да бъде свързан с приложение на нормата на чл.56, ал.2 ЗС, а и последната забранява прехвърляне на вещното право на ползване, а не ограничава носителят му да сключва облигационни договори, касаещи ползването на вещта.
Ответниците по касационната жалба не са представили доказателства за направени по повод подаването й разноски, поради което искането им за възстановяването им е неоснователно.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 23.03.2017 г., постановено по гр.д. № 14887 по описа за 2016 г. на Софийски градски съд, II-А въззивен състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: