О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№78
София, 28.02.2017 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети февруари през двехиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова т.д. № 60250 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. П. С. чрез пълномощника му адвокат Д. Й. и насрещна касационна жалба на ЗК [фирма], [населено място] чрез пълномощника му адвокат Р. К. против решение № 207 от 29.01.2016 г., постановено по гр.д. № 4767 по описа за 2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 5541/24.07.2015 г. по гр.д. № 16497/2012 г. на Софийски градски съд за осъждане на ЗК [фирма] да заплати на Д. П. С. сумата от 28 000 лв., на основание чл.226, ал.1 КЗ, представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди във връзка с настъпило на 26.09.2009 г. ПТП, ведно със законната лихва, считано от 26.09.2009 г. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 150 000 лв.
Ищецът атакува въззивното решение в частта, с която искът е отхвърлен за разликата между 28 000 лв. и 150 000 лв. с доводи за неправилно прилагане на чл.52 ЗЗД и чл.51, ал.2 ЗЗД.
Ответното дружество атакува въззивното решение в частта, с която искът е уважен за разликата между 5 000 лв. и 28 000 лв. с доводи за неправилно прилагане на чл.52 ЗЗД и чл.51, ал.2 ЗЗД.
Страните взаимно оспорват касационните си жалби.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
В. решение е постановено по предявен иск с правно основание чл.226, ал.1 вр.чл.223 от КЗ-отм. за заплащане на обезщетение на претърпени от ищеца неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 26.09.2009 г., с участието на лек автомобил, за който има сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност” с ответника, като при обжалването спорът е относно размера на търпените от ищеца болки и страдания и относно наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца. Въз основа на съдебно-медицинските експертизи и гласните доказателства, съдът е установил вида на травматичните увреждания, продължителността на лечението, неблагоприятната прогноза за окончателно възстановяване от физическите наранявания, както и как те се преживяват от ищеца. Изложил е мотиви защо възприема заключението на вещото лице А. за механизма на ПТП /ищецът е пресичал път Е 79 в населено място на 500 м. от обозначена пешеходна пътека; преминал пътното платно няколко автомобила преди този, застрахован при ответника и спрял на разделителната линия в средата на пътното платно, тъй като не можел да премине, поради интензивното движение; когато процесният автомобил, движещ се с 30-40 км. в час, приближил ищеца, последният неочаквано тръгнал назад и бил ударен с предния ляв калник в областта над колелото и веждата на калника; ударът е бил непредотвратим, но е нямало да настъпи, ако пешеходецът е стоял на разделителната линия/.
При така възприетата фактическа обстановка въззивният съд е изложил съображения, че в понятието „неимуществени вреди“ се включват всички физически и психически увреждания на пострадалото лице и претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни физически и психически изживявания на лицето и създаващи физически и социален дискомфорт за определен период от време и е приел, че определеното обезщетение в размер 70000 лева не е занижено. То отчита действителните морални вреди с оглед характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на болките и страданията, проведеното лечение, прогнозата за пълно възстановяване, възрастта на ищеца към датата на увреждането. Извън физическите наранявания, от които ищецът се е възстановил, и които са му причинили интензивни болки, силно главоболие, гадене, световъртеж в първоначалния период на възстановяване (няма данни за неговата продължителност), той е развил посттравматична церебрастения, изразяваща се в паметови нарушения, трудна концентрация, чести главоболия и световъртеж, като прогнозите за пълното възстановяване не е оптимистична. Загубата на обонянието и свързаното с нея нарушение на вкусовите възприятия са трайни и също представляват неудобства за ищеца. Към момента на увреждането ищецът е бил на 51 години, трудоспособен. След травмата той не работи, дълго време не разговарял, променил се. Няма данни за причиняване на нетрудоспособност. Лечението на ищеца е било медикаментозно, без операционни интервенции. Не са налице осакатявания, загрозявания. Счетено е, че доколкото болките и страданията могат да се съизмерят в паричен еквивалент, справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД за ищеца е обезщетение в размер общо 70 000 лева, определено към момента на увреждането, при съобразяване с характера на уврежданията, начинът на настъпването им, обстоятелствата при които са възникнали, причинените морални страдания, конкретните икономически условия и нивата на застрахователното покритие към момента на увреждането.
По възражението за съпричиняване на вредоносния резултат въззивният съд е приел, че от значение при преценката на приноса на пострадалото лице е причинната връзка между неговото поведение и вредоносния резултат – ищецът веднъж се е поставил в опасност, пресичайки пътното платно на нерегламентирано място и при интензивно двупосочно движение, като само за това действие степента на съпричиняване вредоносния резултат би била в размер на 1/3 – ако ударът е настъпил в този момент. Установявайки се на разделителната линия между лентите за движение в двете посоки, след като пресякъл лентата, в която се е движел лекият автомобил ”Фолксваген пасат”, ищецът е бил видим за водача, който е възприел посоката на движение и намерението на пешеходеца да пресече лентите за насрещно движение и да премине на отсрещната страна на пътя. Изненадващото отстъпване на ищеца с повече от един метър назад е в пряка причинна връзка и до голяма степен е обусловило настъпването на вредата, доколкото в този момент автомобилът е бил в непосредствена близост и ударът е бил непредотвратим. От друга страна, ако ищецът е бил останал на разделителната линия, удар не би настъпил. Именно неочакваното извършване на крачки назад в лентата на автомобила е конкретният принос на ищеца в настъпване на вредоносния резултат, който следва да се определи в степен над средната. Приносът на водача е в по-ниска степен от тази на пешеходеца, защото автомобилът се е движил със сравнително ниска скорост – около 30-40 км/ч. и позицията на пешеходеца на разделителната линия, при това с намерение да пресече лентите за насрещно движение, не е давала основание да очаква връщане на пешеходеца назад.
Отговорността на водачите на МПС за осигуряване безопасността на движението е по-голяма от тази на пешеходците, но при определяне на приноса на ищеца, т.е. съпричиняването на пострадалия, съдът е отчител причинната връзка от действията на водача и на пешеходеца, а не вината им. В този смисъл е прието, че приносът на пострадалия е толкова голям, че и съобразяването на по-голямата отговорност на водача на МПС не предпоставя друг извод, освен за превес на приноса на пешеходеца. Съпоставени действията на участващите в процесния пътен инцидент – тези на водача на лекия автомобил, управляващ със скорост 30-40 км/час при наличие на пешеходец на пътя, стоящ на разделителната линия, и тези на пострадалия, изразяващи се във внезапното му връщане от разделителната линия назад към преминатата вече лента, въпреки достигнатата разделителна линия в опит да пресече трилентовия двупосочен път при интензивно движение, без да се огледа към посоката, в която се придвижва, дават основание да се приеме, че приносът на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат е по-голям от приноса на водача на автомобила. Ищецът е пресичал трилентов двупосочен път в населено място не на пешеходна пътека, поради което е нарушил правилата за движение на пешеходците по платното за движение, определени в чл.113 от ЗДвП, съгласно които в населените места движението се извършва по пешеходни пътеки, освен когато се пресича двулентов двупосочен път и наблизо няма такава. В случая правилото на чл.113, ал.2 от ЗДвП не се прилага, тъй като пътят е бил трилентов, в населено място. От друга страна, най-близката пешеходна пътека е била на 500 метра от мястото на пресичане на ищеца, поради което следва да се приеме, че е неоснователно възражението на ответника за принос в съпричиняването на пострадалия от 90%. По тези съображения съдът е приел, че приносът на ищеца като пострадал в причиняването на процесното ПТП е в размер 60 %.
К.-ищец счита, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите:
– относно принципа на справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда не само да посочи всички конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, формиращи този размер, но и да ги прецени в тяхната съвкупност
– за приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД при определяне наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице
Първият въпрос е обоснован с тезата на касатора-ищец, че въззивният съд само формално е изброил всички обстоятелства, които обуславят размера на неимуществените вреди, но не ги е анализирал в тяхната съвкупност и не се е мотивирал как конкретно влияят те на определяне размерана обезщетението; не е приложил практиката на ВКС, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат под внимание при определяне на размера, както и че съдът следва не само формално да посочи конкретните обстоятелства, а и да обсъди значението им за определяне размера на неимуществените вреди; съдът не е посочил конкретните обстоятелства и значението им за определяне размера на обезщетението, с което е нарушил задължението да съобрази и обществените представи за справедливост в аспекта на съществуващите обществено-икономически условия на живот.
Вторият въпрос е обоснован с тезата на касатора-ищец, че апелативният съд не е взел под внимание всички обстоятелства, които са от значение за определяне на точното съотношение на приноса в настъпване на вредите от страна на пострадалия и от страна на деликвента /липсата на обективни и технически пречки за водача да следи пътната обстановка и то в населено място и при интензивно движение и намиращ се на пътното платно пешеходец; липсата на каквито и да е действия от водача за предотвратяване на ПТП, независимо, че е бил длъжен и е имал техническа възможност да спре и да изчака пешеходецът да завърши предприетото пресичане, които допуснати нарушения на правилата за движение превишават по брой и тежест нарушението на увредения и значението им като причина за настъпването на произшествието е по-високо/.
От посочената обосновка следва извод, че поставените въпроси са свързани с правилността на въззивното решение, доколкото касаят доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, които подлежат на проверка само в производството по чл.290 ГПК при осъществяване на същинския касационен контрол, ако се допусне касационното обжалване. Твърденията на касатора-ищец за противоречие с ППВС № 4/1968 г. на ВС, както и с посочените решение на ВКС по чл.290 ГПК изразяват само желанието му за друг краен изход на спора, но не обуславят наличие на конкретни противоречия във връзка с преценка на конкретните критерии при определяне на обезщетението и степента на съпричиняване в конкретния случай.
Поради липса на основание за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на ищеца и на основание чл.287, ал.4 ГПК не следва да се преценява наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване по насрещната касационна жалба на ответното дружество.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 207 от 29.01.2016 г., постановено по гр.д. № 4767 по описа за 2015 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: