О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№135
С., 25.03.2016 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 894 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. А. К., А. С. К. и Н. С. К., приподписана от адвокат Й. К., против решение № 565 от 3.12.2015 г., постановено по гр.д. № 384 по описа за 2015 г. на Окръжен съд-Смолян, с което е отменено решение № 70 от 28.07.2915 г. по гр.д. № 64/2015 г. на Районен съд-Чепеларе и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявения от С. А. К., А. С. К. и Н. С. К. против С. А. К., А. Б. К. и Н. А. К. установителен иск за собственост на основание давностно владение на ? ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 80371.242.565 и на ? ид.ч. от построената в него двуетажна жилищна сграда с идентификатор 80371.242.565.1, като ищците са осъдени да възстановят на ответниците направените по делото разноски.
С. А. К. и А. Б. К. чрез пълномощника си адвокат И. С. са подали писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационното обжалване и претендират възстановяване на направените разноски.
Н. А. К. чрез пълномощника си адвокат Г. Х. е подала писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, с който оспорват наличието на основание за допускане на касационното обжалване
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съдът съобрази следното:
Искът е основан на твърденията, че дворното място е придобито от наследодателя А. А. К., поч.1972 г. и съпругата му Н. А. К., ответник по делото; строителството било осъществено от ищеца и брат му С. А. К., ответник по делото, в периода 1972 – 1983 г. за техните нужди и същите си разпределили ползването. Ищците поддържат, че А. и Н. К. са искали сградата да остане за двамата сина и че чрез владение на първия жилищен етаж и две приземни помещения са придобили по давност собствеността върху ? ид.ч. от дворното място и сградата.
В. съд е обсъдил представените писмени доказателства, установяващи наследствено правоприемство и сключени граждански бракове, придобиването на процесния имот, издаването на разрешение за строеж на името на наследодателя А. А. К., изявленията на ответника Н. А. К. по реда на чл.176 ГПК и нотариалния акт от 4.06.2014 г., с който Н. К. е дарила на сина си С. К. ? ид.ч. от процесния имот, както и показанията на разпитаните по делото свидетели относно начина на застрояване и ползването на дворното място и сградата през годините.
Приел е, че правилно районния съд е разпределил доказателствената тежест, като е приел, че в тежест на ищците е да докажат, че са упражнявали фактическа власт върху имота в продължение на повече от 10 години, с намерението за своене, както и че поначало упражняването на фактическа власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено, като в случая не е спорно, че основанието на което е започнало упражняването на фактическа власт върху спорния имот от С. К. е наследяването от баща му А. К. по отношение на спорното дворно място и приращението по реда на чл.92 от ЗС по отношение на жилищната сграда, която е построена в същото място след смъртта на А. К.. Счел е, че неправилно са били определени наследствените права на С., С. и Н. К., тъй като на основание чл.13 СК от 1968г. /отм./ имотът принадлежи общо на двамата съпрузи и съгласно чл.14, ал.7 от същия СК от 1968г. притежаваните по наследство идеални части от спорното дворно място са по 1/4 ид.част за синовете С. и С. К. и 1/2 ид.част за съпругата Н. К.. След построяването на жилищната сграда съсобствениците на дворното място по приращение са станали собственици на същите идеални части и от жилищната сграда. Счел е за установено, че през 1983 г. ищецът и съпругата му са се преместили да живеят на първия жилищен етаж и оттогава упражняват фактическа власт върху този етаж, както и върху двете неизмазани стаи в приземния етаж, които ползват като изба. Ищецът С. К. е започнал упражняването на фактическа власт на основание наследяване и приращение и това основание продължава, докато не бъде променено, като претендиращият да е придобил собствеността по давност следва да докаже, че е завладял за себе си частите на останалите съсобственици, т.е., че е променил държането им във владение, което обстоятелство да е доведено до знанието на другите съсобственици и владението да е упражнявано непрекъснато, явно и необезспокоявано в продължение на законоустановения 10-годишен срок.
Отчитайки, че всеки от братята и техните семейства е ползвал по един жилищен етаж, като майка им до 1993-94 г. е засявала дворното място, както и че през последните години, предимно през зимата е живяла в приземния етаж, като липсват твърдения в свидетелските показания да не е допускана в имота от ищците, съдът е приел, че липсва завладяване на част от правата на Н. К.. Обстоятелството, че ищецът е извършил ремонтни работи в първия жилищен етаж преди да се нанесе семейството му него не може да се приеме като манифестиране на намерение за своене, тъй като съгласно чл.31 от ЗС всеки съсобственик е длъжен да участва в ползите и тежестите на общата вещ, съобразно дела си. По отношение на А. С. К. и Н. С. К. съдът е счел, че същите са държатели, независимо, че от раждането си са живели в процесния имот, в който съсобственик е баща им С. К. и по делото не са събрани доказателства и по отношение на тях или на покойната им майка Н. К. да е променено държането в намерение за своене.
Съдът е направил извод, че ищците не са установили с какви конкретни действия са манифестирали промяна на държането на идеалната част на Н. К. във владение за себе си, което да е достигнало до същата. Обстоятелството, че тя като майка е допуснала синовете си да живеят със семействата си в съсобствения им имот, от който тя притежава 1/2 ид.част не сочи на отказ от правото й на собственост. Не е достатъчно едно лице да ползва имота според неговото предназначение, да поддържа и ремонтира същия, за да се приеме, че упражнява фактическа власт с намерение за своене, когато имотът е съсобствен, а е необходимо за да се придобие по давност притежаваната от другия съсобственик идеална част от имота намерението за своене да му бъде противопоставено по категоричен начин чрез действия, които демонстрират отричане на неговите права върху съсобствената вещ – отстраняване от имота, недопускане, оспорване на права. Обикновеното ползване на съсобствената вещ по смисъла на чл.31 от ЗС не изразява намерение за своене.
Допълнително са изложени съображения, че за придобиване по давност правото на собственост върху дадена вещ може да се говори, когато това право не е придобито вече по друг начин. Недопустимо е собственик на имот, придобил го на едно основание да може да придобие същия имот на друго основание. Правото на собственост може да бъде придобито по давност само от лице, което не притежава това право на друго правно основание. В случая С. К. е собственик по наследство от баща си А. К. на 1/4 ид.част от дворното място и по приращение, като собственик на земята и на 1/4 ид.част от построената в имота жилищна сграда. В исковата молба обаче не се претендира право на собственост на посоченото основание-наследство и приращение, а се претендира право на собственост само на основание придобивна давност. За притежаваната от С. К. 1/4 ид.част от процесния имот е недопустимо да се претендира право на собственост и на основание давностно владение.
В. съд е разгледал и подадената от ищците частна жалба против определение № 201 от 28.08.2015 г. на Р. съд-Ч., с което по реда на чл.248 ГПК е изменено първоинстанционното решение за уважаване на иска в частта за разноски, като присъдените на ищците разноски са намалени с 1000.00 лв., като е прието, че липсват доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение. Счел е, че частната жалба е неоснователна, тъй като районният съд не е излязъл извън своята компетентност, като се е произнесъл по искането преди да администрира въззивната жалба и изпрати делото във въззивния съд и правилно е констатирал, че до приключване на съдебното дирене не са представени доказателства да е заплатено уговореното адвокатско възнаграждение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят следните въпроси: 1) приложимо ли е приетото с ТР № 1/6.08.2012 г. по т.д.№ 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, на което се е позовал Чепеларския районен съд, а е пренебрегнато от Смолянския окръжен съд; 2) дожесно приложението на чл.92 и чл.79 ЗС и за възможността да се придобие по давност сграда или идеална част в рамките на обема на владяната реална част от нея, построена в съсобствен имот, както и в режим на СИО; 3) по какъв начин се осъществява защита срещу нотариални актове чрез които се извършват правни сделки; 4) компетентен ли е първоинстанционният съд да се произнася по въпроси относно разноските по делото без да е бил сезиран със специална молба а това, а въз основа, подадена чрез него въззивна жалба, както и без задълбочено да се анализират от същия и от въззивния съд съображенията, посочени в становището на процесуалния представител на ищците.
Първите два въпроса са обосновани с тезата на касаторите, че въззивният съд е анализирал неточно, а понякога превратно доказателствата по делото и е пренебрегнал указанията в ТР № 1/6.08.2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 4/17.12.2012 г. по т.д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, според които когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху съсобствената вещ и извърши подобрения на последната е възможно като не се съобразява с правата на останалите съсобственици да я владее изключително за себе си. Щом фактическата власт се упражнява от такъв собственик, то той не е държател на идеалните части на останалите съсобственици, а техен владелец.
Не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първите два въпроса. От една страна доводите на касаторите за превратно тълкуване на доказателствата касаят процесуално нарушение и не могат да се отнесат към поставените въпроси. Същевременно твърденията им какво установяват доказателствата е неотносимо към мотивите на съда, а именно че доказателствата по делото установяват наличие на съсобственост към момента на изграждане на сградата и фактическата власт е установена върху съсобствен имот, като липсват доказателства ищците да са демонтрирали промяна на намерението си за своене спрямо правата на Н. К.. Ищците не са твърдели, че са придобили по давност първия етаж и двете приземни помещения, а се позовават на придобиване по давност на ? ид.ч. от сградата и дворното място, поради което неотносими са доводите им, касаещи владението на двата самостоятелни жилищни етажа от всяка от страните и липсата на данни Н. К. да е посещавала първия жилищен етаж.
Вторият въпрос е свързан с извода на съда, че договора между Н. К. и С. К. не е оспорен и е произвел правните си последици, както и с тезата на канаторите, че макар нотариалните актове, обективиращи сделки да не подлежат на отмяна, поради което е прекратено производството по делото по искането за отмяната на нотариалния акт за дарение, но това не означава, че същия не е атакуван. По този въпрос не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и въззивното решение не противоречи на ТР № 3/29.11.2012 г. по т.д. № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС. Твърденията на ищците в исковата молба са били, че при оформяне на договора за дарение не е извършено правилно нотариално удостоверяване на правото на собственост на дарителя, което е свързано с позоваването на придобивна давност на част от правата на Н. К.. Следователно, касае се до оспорване вещно-прехвърлителния ефект на сделката, който въззивният съд е приел, че е настъпил, тъй като ищците не са доказали придобиване по давност на част от правата на дарителката, а не за оспорване действителността на договора за дарение.
Четвъртия въпрос е свързан с произнасянето на съда по частната жалба на ищците против първоинстанционното определение по чл.248 ГПК. Настоящият състав приема, че този въпрос не следва да се обсъжда, тъй като самото произнасяне на въззивния съд е процесуално недопустимо. След като съдът е отменил изцяло първоинстанционното решение, то той е отменил и определението по чл.248 ГПК, с което се присъждат разноски на ищците. С оглед изхода на спора, а именно отхвърляне на иска, разноски по делото се дължат само на ответниците, а съответно процесуално недопустимо се явява потвърждаването на отмененото определение, с което разноски за първоинстанционното производство са присъдени на ищците.
С оглед изхода на настоящото производство касаторите следва да възстановят С. А. К. и А. Банкова К. направените по повод касационното обжалване разноски в размер на 600.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат И. С. за изготвяне на отговор на касационната жалба и на изложението на основанията за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 565 от 3.12.2015 г., постановено по гр.д. № 384 по описа за 2015 г. на Окръжен съд-Смолян в частта, имаща характер на определение, с която е потвърдено определение № 201 от 28.08.2015 г. по гр.д. № 64/2015 г. на Районен съд-Чепеларе.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 565 от 3.12.2015 г., постановено по гр.д. № 384 по описа за 2015 г. на Окръжен съд-Смолян, с което е отменено решение № 70 от 28.07.2915 г. по гр.д. № 64/2015 г. на Районен съд-Чепеларе и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявения от С. А. К., А. С. К. и Н. С. К. против С. А. К., А. Б. К. и Н. А. К. установителен иск за собственост на основание давностно владение на ? ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 80371.242.565 и на ? ид.ч. от построената в него двуетажна жилищна сграда с идентификатор 80371.242.565.1, като ищците са осъдени да възстановят на ответниците направените по делото разноски.
ОСЪЖДА С. А. К., ЕГН [ЕГН], А. С. К., ЕГН [ЕГН] и Н. С. К., ЕГН [ЕГН], тримата с адрес: [населено място], обл.С., [улица] да заплатят на С. А. К., ЕГН [ЕГН] и А. Банкова К., ЕГН [ЕГН], двамата с адрес: [населено място], обл.С., [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], адвокат И. С. разноски по повод касационната жалба в размер на 600.00 /шестстотин/ лева.
Определението е окончателно
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: