О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№146
София, 07.07.2016 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти юли през двехиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като изслуша докладваното от съдия Маринова ч.гр. д. № 2471 по описа за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх.№ 31842 от 09.03.2016 г. на Н. М. Н., чрез адвокат Н. М. против определение № 2156 от 26.01.2016 г., постановено по в.ч.гр.д. № 8130/2015 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, IV-Б въззивен състав, с което е потвърдено определение от 26.01.2015 г. по гр. д. № 61638/2010 г. на Софийски районен съд, I ГО, 50 състав. С последното съдът е върнал исковата молба с вх.№ 61470 от 15.12.2010 г. на Н. М. Н. в частта й относно предявения срещу Н. С. В. иск по чл.45 ЗЗД и е прекратил производството по делото в посочената част.
К. моли обжалваното определение да бъде отменено, с оглед на което съдът да разгледана исковата молба против Н. С. В.. В жалбата се излагат съображения за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост на обжалвания съдебен акт. Жалбоподателят заявява, че атакуваното определение е постановено в нарушение на чл.6, ал.1 Е. и чл.47 Х.. Твърди, че въззивният съд е постановил съдебния си акт в нарушение на процесуалния закон, тъй като не е разгледал жалбата в открито съдебно заседание, извършил е нарушение на чл.148 ГПК и не е осигурил достъп до делото. Правят се и редица оплаквания за неправилност на първоинстанционното прекратително определение. К. подържа, че след като препис от исковата молба е бил връчен на насрещната страна по делото, първоинстанционният съд нямал правомощията да се произнася по допустимостта на предявения иск. Сочи се още, че прекратителното определение е и недопустимо, постановено в нарушение на чл.297 и чл.299 ГПК, тъй като първоинстанционният съд вече бил постановил определение от 23.08.2011 г. с идентично съдържание, което въззивният съд отменил с указания за продължаване на съдопроизводствените действия.
Частната жалба е постъпила в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирано лице срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационното обжалване на въззивното определение, съдът взе предвид следното:
П. производство е образувано по предявени от Н. М. Н. искове за осъждане на ответниците Прокуратурата на Република България, Н. С. В. и Държавата, представлявана от министъра на финансите солидарно да му заплатят сумата от 2000 лв., представляваща частична претенция от общо претендираното в размер на 800 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане. С молба от 26.09.2011 г. ищецът е увеличил размера на частичния иск от 2000 на 5100 лв., като с определение от 25.07.2012 г. на основание чл.214 ГПК първоинстанционният съд е допуснал изменението на иска.
С определение от 26.01.2015 г. по гр. д. № 61638/2010 г. на Софийски районен съд исковата молба е върната в частта й относно предявения против Н. С. В. иск, като производството по делото е прекратено в тази му част.
С обжалваното по настоящото производство определение, в правомощията на въззивна инстанция по чл.274 – 279 ГПК, Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното прекратително определение. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че твърденият деликт е осъществен от ответника Н. С. В. в качеството му на прокурор и при възложени му от работодателя служебни действия, които се обхващат от функционалния имунитет по чл.132 от Конституцията на РБ, който въпрос е пряко свързан с допустимостта на иска. Съдът е отхвърлил твърдението на ищеца, че ответникът Н. В. не е действал в качеството на прокурор като неоснователно, тъй като отговорността, която се претендира в исковата молба е за действия извършени при изпълнение на възложените му властнически правомощия.
Като основание за допускане на касационно обжалване Н. М. Н. е формулирал 30 правни въпроси част от които се преповтарят и които могат да бъдат обобщени до въпроси за значението на материално-правната и процесуално-правната легитимация при преценка допустимостта на иск; за начина на формиране на извод за наличие на функционален имунитет по чл.132 от Конституцията и за спазване от страна на съда на задължението, произтичащо от чл.47 от Х. за основните права в Европейския Съюз и чл.6, ал.1 и чл.13 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи.
Неотносими към данните по делото са въпросите относно формираният от съда извод за наличието на функционален имунитет по чл.132 от Конституцията като отрицателна процесуална предпоставка, водеща до недопустимост на иска и начина на мотивиране на съдебния акт. В исковата молба ищеца е обосновал отговорността на Н. С. В. на действия, извършени в злоупотреба на властнически правомощия, предоставени му от Прокуратурата на Република България, съставляващи укриване на жалба, която е следвало да бъде приложена по прокурорска преписка № 5002/2007 г. на Софийска районна прокуратура, а след това изготвяне и подписване на документи с невярно съдържание и внасяне на обвинителен акт, при игнориране на посочената жалба, като е изпратено и писмо до подателя на жалбата, че същата няма правна стойност, понеже не била депозирана пред следовател /неиндетифициран в писмото/, а уточненията в заявлението от 20.10.2014 г., че ответникът е извършил лични, виновни, неправомерни и вредоносни деяния, които не са служебни действия, съставляват само дадената от ищеца квалификация на твърдените в исковата молба факти, която не обвързва съда, поради което извода, че се търси отговорност от лице, ползващо се с функционален имунитет по чл.132 от Конституцията е направен не въз основа на изисканата от съда информация или доказателства по делото /каквито няма събрани, тъй като не е проведено открито съдебно заседание/, а въз основа на твърденията на самия ищец в исковата молба.
Изрично са изложени съображения по наведените в частната въззивна жалба доводи, включително и за значението на материално-правната и процесуално-правната легитимация, а представената съдебна практика по решение № 660/4.07.2007 г. по гр.д. № 17/2006 г. на ВКС, IV г.о., решение № 152 от 14.02.1986 г. по гр.д. № 976/1985 г. на ВС, II г.о. и решение № 2196 от 20.09.1956 г. по гр.д. № 4019/1956 г. на ВС, IV г.о., определение от 27.11.2003 г. по гр.д. № 4152/2003 г. на Софийски градски съд не удостоверява противоречиво разрешаван правен въпрос, тъй като не дава тълкуване за липсата на процесуално-правна легитимация съгласно чл.132 от Конституцията. Не е удостоверено противоречиво разрешаване и на въпроса дали функционалния имунитет е част от материалноправната легитимация или част от процесуалноправната легитимация, тъй като представеното решение № 539 от 4.07.2005 г. по НД № 1004/2004 г. на II н.о. на ВКС е постановено в наказателно производство и даденото тълкуване е с оглед изискванията на НПК, а не на приложимия в настоящия случай ГПК. Практиката по определение № 4542/25.02.2010 г. по ч.гр.д. № 2484/2010 г. на Софийски градски съд е постановена при въведено основание за разпространени неверни, обидни и позорни твърдения, които не попадат под закрилата на чл.132 от Конституцията, докато в настоящия случай изрично се твърдят само действия по укриване на жалба, изготвяне на документи с невярно съдържание и внасяне на обвинителен акт /т.е. действия, свързани нарушения на служебни задължения, които подадат под функционалния имунитет, освен ако извършването им представлява престъпление от общ характер, което е установено с влязла в сила присъда/, а квалификацията на ищеца, че се разпростанява невярна и клеветническа информация срещу него чрез писмени пасквили, при липса на твърдения за други писмени актове на ответника, не съставлява уточнение на вече наведеното основание на иска. По същите съображения не удостоверява противоречива съдебна практика и определение № 1738/7.05.2008 г. по в.ч.гр.д. № 4433/2007 г. на Софийски градски съд, тълкуването по което е дадено въз основа на твърдения в исковата молба за нанасяне на обиди, които не са предприети в изпълнение на служебните задължения.
Неотносими се явяват и въпросите, касаещи спазването на задължението, произтичащо от чл.47 от Х. за основните права в Европейския Съюз и чл.6, ал.1 и чл.13 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи за провеждане на публичен и справедлив процес и осигуряване на ищеца независим и безпристрастен съд и ефикасни средства за защита. Посочените задължения следва да се спазят при разглеждането на процесуално допустим иск, а в случая атакуваното определение е постановено в изпълнение задълженията на съда по чл.130 ГПК, което по правило се развива преди започване на съдебното дирене и само по изключение, ако основанието за недопустимост се констатира след това – на по-късен етап от съдебното производство.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси, доколкото частният жалбоподател само формално е възпроизвел текста на правната норма /че въпросите, формулирани в 19 точки/ за от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но липсва обосновка, касаеща създадена неправилна съдебна практика или за необходимост от промяна на съдебната практика, нито за противоречие, неяснота или непълнота на нормативната уредба, която да налага тълкуване по поставените въпроси. Същевременно е налице съдебна практика за обхвата на функционалния имунитет по чл.132 от Конституцията /включително и посочена от жалбоподателя/, както и по приложението на нормата на чл.130 ГПК, която вменява в задължение на съда да извърши проверка на допустимостта на иска и ако при проверката бъде констатирано, че същият е недопустим, задължението на съда да върне исковата молба е безусловно само когато съответните недостатъци са безспорни, а при съмнение съдът следва да посочи срок на ищеца за тяхното отстраняване, като само при неизпълнение на указанията исковата молба подлежи на връщане. Именно така е приложена нормата на чл.130 ГПК и в настоящия случай /макар и след като с въззивно определение е отменено прекратяване по отношение на иска срещу Н. С. В. и са дадени указания, че първо следва да се отстранят нередовностите на исковата молба/, като съдът е дал възможност на ищеца да изложи твърдения в какво качество ответникът-физическо лице е обективирал вредоносното противоправно поведение, дали е изпълнител на възложена му работа и дали вредоносното противоправно поведение е свързано с тази работа /разпореждане от 12.09.2012 г./. В заявлението от 20.10.2014 г. ищецът не е навел нови твърдения, свързани с описаното в исковата молба деликтно поведение на ответника-физическо лице или начина на извършване на деликтните действия, а само е дал квалификацията си, че се касае за лични, виновни, неправомерни и вредоносни деяния, които не са служебни действия. Твърденията, че ищеца не знае каква длъжност заема този ответник също не могат да бъдат съотнесени към основанието на предявения иск – злоупотреба с властнически правомощия възложени от Прокуратурата на Република България чрез посочените конкретни действия. След като от твърденията в исковата молба следва, че искът е насочен срещу физическо лице, ползващо се с функционален имунитет по чл.132 от Конституцията, то формулираните 19 въпроса, които обобщени касаят значението на материално-правната и процесуално-правната легитимация при преценка допустимостта на иск; за начина на формиране на извод за наличие на функционален имунитет по чл.132 от Конституцията и за спазване от страна на съда на задължението, произтичащо от чл.47 от Х. за основните права в Европейския Съюз и чл.6, ал.1 и чл.13 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи не съставляват основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2156 от 26.01.2016 г., постановено по в.ч.гр.д. № 8130/2015 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, IV-Б въззивен състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: