О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№491
София, 29.11.2017 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 2277 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. И. М. чрез пълномощника му адвокат В. И. Р. и [фирма], [населено място] чрез пълномощника му адвокат Т. Д. против решение № 76 от 13.02.2017 г., постановено по гр.д. № 448 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Смолян, с което е потвърдено решение № 103 от 17.10.2016 г. по гр.д. № 184/2015 г. на Районен съд-Чепеларе за уважаване на предявените при условията на активно субективно съединяване от Г. М. М., Н. М. М., Д. М. К., К. М. К., А. К. К.-Х., М. В. Р., Г. В. Б. и Х. Г. С. против П. И. М. установителни искове за собственост на недвижим имот № 01306604-овчарник с площ 76 кв.м. и № -1306605-овчарник с площ 35 кв.м., находящи се в ливада-имот № 013066 в землището на [населено място], [община] с площ от 19.963 дка,местността Заветно, като решението е постановено при участие на [фирма], [населено място], трето лице-помагач на ответника П. И. М..
Г. М. М., Н. М. М., Д. М. К., К. М. К., А. К. К.-Х., М. В. Р., Г. В. Б. и Х. Г. С. са подали чрез пълномощника си адвокат И. Н. отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване като претендират възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
Въззивният съд е приел за установено, че на ищците като наследници на Г. М. К., починал през 1972 г. е възстановено през 1994 г. правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ на ливада от 19.963 дка, съставляваща имот № 13066. Процесните сгради са включени в капитала на [фирма] при образуването му през 1999 г. и същата година са актувани като държавна собственост. Собствеността на сградите е прехвърлена от дружеството на ответника с договори за замяна и за покупко-продажба от 7.04.2015 г. Сградите са построени в периода 1982-85 г. на мястото на съборена сграда, строена от наследодателя на ищците през 1939 г. В периода 1996 г. – 2011 г. ищците чрез първия от тях Г. М. М. владели процесните сгради, като ги отдавали под наем на трети лица, като през 2011 г. поставили катинари /свидетелите П., К., С., К./.
При тези факти въззивният съд е споделил напълно мотивите на първоинстанционния съд по прилагане в случая на чл.10б ЗСПЗЗ /за да се приеме, че е реализирно мероприятие по чл.10б ЗСПЗЗ, имотът фактически следва да е променен до степен да не може да се приеме, че е запазил земеделския си характер и то като последица от застрояването или реализирането на мероприятие, а настоящия случай не е такъв/ и по обхвата на косвения съдебен контрол на реституционното решение на ищците до рамките на заявените от третото лице противопоставими права с оглед ТР № 9/2012 г., при което не може да се изследва по същество възражението на ответника, че наследодателите на ищците не са били собственици на имотите преди колективизацията, като е препратил към тях на основание чл.272 ГПК.
Счел е за неправилен изводът на районния съд, че спорните сгради не са били държавен имот, с оглед липсата на доказателства за надлежното им отчуждаване в полза на държавата, като държавата разполага с правомощието да предоставя за оперативно управление и стопанисване само имот-държавна собственост и съответно – само имущество – държавна собственост може впоследствие да се преобразува, респективно да се включва в баланса на едно дружество. Изложил е съображения, че предишната сграда, т.нар. „М. колиба“, принадлежала на наследодателите на ищците, която се е намирала във внесената в ТКЗС ливада още от 1939 г., към момента на възстановителното решение от 1994 г. в полза на ищците и към 1997 г. когато влизат в сила новата ал.2 и ал.3 на чл.2 ЗВСОНИ, не съществува реално защото е установено, че към 1980 г. е изцяло разрушена от ГС-Ч. и стопанството на нейно място изгражда нови обекти – двата спорни овчарника, както и друг, по-голям, недалеч, още и бетонен мост над реката и камионни пътища за достъп. Към 1997 г. спорните имоти се намират в дълготрайните активи на държавното предприятие ГС-Ч.. Затова, по арг. от чл.2, ал.3 ЗВСОНИ и чл.18 и § 6 ЗППДОбП/отм./ във вр. с чл.17а от същия закон, правото на собственост върху спорните имоти не се възстановява реално на ищците, те имат само право на обезщетение, а сградите остават държавни, преминавайки през 1999 г. в собственост на осн.чл.17а ЗППДОбП/отм./ на [фирма]-Хвойна и и следователно, ищците не се легитимират като собственици на овчарниците с издадения в тяхна полза нотариален акт № 435/14.10.1997 г. по дело № 580/97 г. на ЧРС и не са техни собственици по силата на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ.
Въззивният съд е приел, че ищците са придобили правото на собственост въз основа на давностно владение, осъществено в периода 2000 – 2011 г., в който период имотът е бил собственост на търговско дружество и спрямо него не се прилага § 1, ал.1 ДР ЗС, като владелческите им действия са от такова естество, че са известни на собственика – трето лице-помагач по делото – който е отдавал под наем съседни на процесните овчарници.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите считат, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване с цел преценка на допустимостта му, тъй като е постановено при неучастие на задължителен необходим другар /съпругата на ищеца Г. М., която е разпитана като свидетел по делото/. Соченото основание за допускане на касационно обжалване не е налице, доколкото по предявен от или срещу съпрузите иск за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, съпрузите са необходими, но не са задължителни другари /ТР № 3 от 29.06.2017 г. по т.д. № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС/.
Поставят и въпросите:
1) следва ли в мотивите си въззивният съд да обсъди направените оплаквания и възражения в жалбата и да изложи собствени съображения и какви са задълженията на въззивната инстанция да изложи собствени мотиви и да обсъди и даде отговор на наведените от въззивника конкретни възражения по твърдяната порочност на решението;
2) промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително и само за себе си, следва ли да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец и следва ли това от изискването владението да не е установено по скрит начин, т.е. чрез действия, които да са могли да станат достояние на собственика, респ. съсобственика, както и кави биха могли да са тези действия и чия е тежестта на установяването на явното владение.
Първият въпрос е относим към заявеното от ищците придобивно основание – реституция по ЗСПЗЗ и е обоснован с твърдението, че съдът е препратил към мотивите на районния съд относно приложението на чл.10б ЗСПЗЗ и допустимостта на косвен съдебен контрол на реституционното решение по ЗСПЗЗ без да изложи съображения по наведените във въззивната жалба доводи. Въззивният съд обаче е приел, че ищците не се легитимират като собственици по реституция на процесните сгради, а доколкото земята е извън предмета на спора, то обсъждания въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като е неотносим към изхода на делото.
Неотносим се явява и втория поставен въпрос. В практиката на ВКС /решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342 от 2011 г. , ІІ г.о./ е дадено тълкуване, че когато владелецът е установил фактическа власт върху чужд имот без да има основание за това, не е нужно да демострира промяна на намерението си, тъй като в този случай от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. По делото не се е твърдяло ищците да са установили фактическа власт върху сградите на правно основание, поради което и съдът не се е произнесъл по обсъждания въпрос.
С оглед изхода на настоящото производство П. И. М. следва да възстанови на Г. В. Б. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 550.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат И. Н..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 76 от 13.02.2017 г., постановено по гр.д. № 448 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Смолян.
ОСЪЖДА П. И. М., [населено място], [улица] да заплати на Г. В. Б., [населено място], кв.Л., [улица][жилищен адрес] разноски за настоящото производство в размер на 550.00 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: