О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№123
Гр.С., 15.03.2016 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия В. гр.д.№ 561 по описа на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие, и министерство на отбраната срещу решение от 27.11.2015 г., постановено по гр.д.№ 7991/15 г. по описа на Софийския градски съд, ІІ-Б въззивен състав. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № І-26-66/ 06.02.2015 г. по гр.д.№ 50770/13 г. на Софийския районен съд, 26 състав, с което е уважен предявеният от М. Т. Г. и Е. И. Г. /починала в хода на въззивното производство и заместена в процеса от наследниците й по закон М. Т. Г., И. М. Г. и Т. М. Г./ против държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие, положителен установителен иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК- за признаване правото на собственост на ищците, на основание договор за покупко-продажба от 1991 г., върху поземлен имот с идентификатор 68134.4324.373 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], кв.Горна баня, вилна зона „Л.”, на площ от 700 кв.м., като в производството е конституирано министерство на отбраната като помагач на страната на ответника. В касационните жалби се излагат доводи за неправилност на решението на въззивния съд поради несъобразяване с приложимия материален закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли се за неговото отменяване и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният установителен иск за собственост бъде отхвърлен със законните последици.
В приложено към жалбата на министерство на отбраната изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно решение е следният материалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в отклонение от задължителната практика на ВКС, а именно: Допустимо ли е, с оглед разпоредбата на чл.7, ал.4 от Закона за държавната собственост, да се уважи иск за собственост на физически лица срещу държавата за имот- публична държавна собственост.
В изложението към касационната жалба на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие, се поддържа, че в обжалваното въззивно решение СГС се е произнесъл по въпроси „в нарушение на материалния закон и в противоречие със съдебната практика, от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото”. Посочено е, че процесуалноправният въпрос е свързан със задължението на съда да обсъди всички относими към делото доказателства и становищата на страните, като в тази връзка изложението възпроизвежда обективирани в касационната жалба оплаквания за необоснованост на въззивното решение поради това, че въззивният съд е приел за доказани факти, които не са подкрепени от събрани по надлежния ред доказателства, и същевременно в нарушение на съдопроизводствените правила не е обсъдил правнорелевантни факти, за които са налице доказателства. Изложени са и аргументи по съществото на спора, според които процесният имот е придобит по давност от държавата в периода преди 1969 г., представлява публична държавна собственост и като такъв не може да бъде придобиван по давност от трети лица.
Ответниците по касационните жалби- М. Т. Г., И. М. Г. и Т. М. Г. са депозирали в срока по чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор, с който поддържат, че основанията на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване не са налице. Претендират присъждане на направените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 600 лв.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:
По касационната жалба на министерство на отбраната
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Софийския градски съд на релевираното от касатора основание е обусловено от формиране на положителен извод, според който посоченият материалноправен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е от обуславящо значение за изхода на конкретното дело, като произнасянето по него от страна на въззивния съд се явява в отклонение от задължителната практика на Върховния касационен съд- тълкувателни решения на ВС и ВКС, постановления на Пленума на ВС или решения на касационния съд, постановени по реда на чл.290 ГПК /т.1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Така предвиденото в процесуалния закон изискване за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не е налице. За да приеме, че процесният имот не е държавна собственост, а е придобит от ищците по силата на частно правоприемоство, въззивният съд е изложил мотиви, според които е оборен легитимиращият ефект на издадения Акт за публична държавна собственост № 0330/ 05.02.2002 г., доколкото от събраните по делото доказателства не може да се направи извода, че държавата действително е придобила собствеността върху имота на претендираното основание, а именно Разпореждане № Р-2637/12.11.1951 г. на МС, а същевременно не се установява правото на собственост да е преминало в патримоиума й на друго основание. В тази връзка са изложени съображения, според които в случая не е била спазена уредената в чл.27, ал.1 от Закона за държавните имоти /отм./ отчуждителна процедура- не е налице постановление на МС, обнародвано в Държавен вестник, поради което липсва завършен фактически състав на отчуждаването. Разпоредбата на чл.7, ал.4 З., до която се отнася поставения от касатора въпрос, по никакъв начин не е обсъждана и поставена в основата на формираните от въззивния съд правни изводи. Същата поначало е и неотносима към конкретния спор, доколкото нормата установява забрана за реституиране на имоти- публична държавна собственост, но сама по себе си не създава собственически права в полза на държавата, ако в полза на последната не е реализиран фактическият състав на предвиден в закона конкретен придобивен способ. Актовете за държавна и за общинска собственост, аналогично на констативния нотариален акт за собственост, поначало имат легитимиращ ефект за правото на собственост на държавата или общината, но само доколкото удостоверяват осъществяването на конкретен, предвиден в закона придобивен способ в тяхна полза /Решение № 271 от 30.10.2012 г. по гр.д.№ 477/12 г. на ІІ г.о./. Простото възпроизвеждане в акта за държавна или общинска собственост на обща законова разпоредба, представляваща основание за придобиване на собствеността, не е достатъчно, за да обоснове възникването на правото, удостоверено с акта /Решение № 15 от 19.02.2016 г. по гр.д.№ 4705/15 г. на ІІ г.о./. В конкретния случай актът за публична държавна собственост не сочи конкретно основание за придобиване правото на собственост на държавата, а се основава единствено на разпоредбите на чл.70, ал.2 във връзка с чл.68, ал.1 З. /обн.ДВ, бр.44/96 г./, поради което и предвид липсата на доказателства за осъществен в полза на държавата конкретен придобивен способ, въззивният съд правилно е приел, че актът не е в състояние да легитимира ответника като собственик на спорния имот.
По изложените съображения следва да се приеме, че предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба на ответника министерство на отбраната не са налице.
По касационната жалба на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Софийския градски съд е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Общо заявеното твърдение, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси в нарушение на материалния закон и в противоречие със съдебната практика, както и че произнасянето по тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, не позволява да се изведе какъвто и да е правен въпрос, по отношение на който да се преценят основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, с оглед на което следва да се приеме, че не са налице предвидените в процесуалния закон предпоставки за ангажиране на правораздавателната компетентност на ВКС по спора. Твърдението, че въззивният съд не е обсъдил в съвкупност събраните по делото доказателства и становищата на страните, по същество представлява оплакване за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е относимо към фазата на разглеждане на касационната жалба след евентуално допускане на касационното обжалване. Нещо повече- така поставеният въпрос поначало е неотносим и към правомощията на въззивната инстанция, доколкото според чл.269, изр.2 ГПК въззивният съд не извършва служебна проверка за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, вкл. при формиране на фактическите изводи, възприети от първата инстанция, и затова не може да променя същите при липса на наведено във въззивната жалба оплакване за необоснованост или нарушаване на съдопроизводствените правила при събиране или обсъждане на доказателствата /т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/13 г. на ОСГТК/. В този смисъл въззивната инстанция не дължи служебно да извърши съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, доколкото служебната й проверка обхваща само преценката за валидност и допустимост на първоинстанционното решение, но не и на неговата правилност, с изключение на съобразяването му с приложимия императивен материален закон /т.1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/13 г. на ОСГТК/./т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/13 г. на ОСГТК/. Колкото до твърдението, че процесният имот е бил придобит по давност от държавата, същото не е относимо към настоящата фаза на допускане на касационното обжалване, а към преценката за правилно приложение на материалния закон с оглед фактите по конкретния спор, която се извършва във фазата на разглеждане на касационната жалба. Само за пълнота следва да се посочи, че такова възражение не е било релевирано от ответника с отговора на исковата молба и на основание чл.133 във връзка с чл.131, ал.2, т.5 ГПК следва да се счита за преклудирано /т.4 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК/.
По изложените съображения следва да се приеме, че касационната жалба на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие, не следва да бъде допусната до разглеждане.
С оглед изхода на производството, в полза на ответниците по касация следва да се присъдят направените от тях разноски в производството, а именно сумата 1 600 лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 27.11.2015 г., постановено по гр.д.№ 7991/15 г. по описа на Софийския градски съд, ІІ-Б въззивен състав, по касационните жалби на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие, и министерство на отбраната.
ОСЪЖДА държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие, и министерство на отбраната на основание чл.78, ал.4 ГПК да заплатят поравно на М. Т. Г., И. М. Г. и Т. М. Г. направените от последните разноски в касационното производство, а именно сумата 1 600 лв. за адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: