О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№157
Гр. София, 11.04.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на седми февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов т. д. № 60311 по описа на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Д. Д. от [населено място], общ. Х. срещу Решение № 783/ 31.05.2016 г. по в. гр. д. № 754/2016 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 4083/04.12.2015 г. по гр. д. № 14730/2015 г. на Пловдивския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора, против В. А. М., иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК- за признаване за установено в отношенията между страните съществуването на вземането на ищеца – кредитор по издадената в негова полза заповед за изпълнение на парично задължение № 5795 от 06.06.2014 г. по ч. гр. д. № 8769/2014 г. на Пловдивския районен съд, а именно: сумата от 3 400 евро, представляваща неплатен остатък от продажна цена на недвижим имот, съгласно предварителен договор за покупко-продажба от 23.02.2007 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от постъпване на заявлението в съда – 04.06.2014 г., до й окончателното погасяване, като погасена чрез прихващане с насрещно вземане на ответника спрямо ищеца в размер на 3400 евро, част от сумата от 4600 евро, представляваща дължимо обезщетение по чл. 1, раздел IV „Неустойки” от предварителния договор от 23.02.2007 г., за неизпълнение в срок от страна на ищеца на поети задължения по чл. 8, раздел III „Допълнителни разпоредби” от договора, в размер на удвоената заплатена по договора авансова сума от 2300 евро. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушаване на материалния закон, като се моли за неговото отменяване и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявената искова претенция бъде уважена.
В приложено към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е посочено, че „са налице основания за допускане на касационното обжалване, отнасящи се до произнасянето на въззивния съд по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото в противоречие със задължителната практиката на ВКС”. Излагат се твърдения, че: „въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение и в противоречие със задължителната практика на ВКС относно задължението на въззивната инстанция да определи самостоятелно правната квалификация, е квалифицирал неправилно претендираното с възражението за прихващане вземане като неустойка, без да изложи мотиви”; „въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС относно правната характеристика, елементите и последиците на правния институт на задатъка, уреден в чл. 93 ЗЗД” и „относно основателността на претенция за обезщетение за забава на изпълнение на задължение за изграждане на сграда и въвеждането й в експлоатация”; въззивният съд „не е разгледал въпроса за наличието на вина за възникването на юридическа отговорност в нарушение на материалния закон и ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС”; „въззивният съд се е произнесъл в нарушение и противоречие със задължителната практика, тъй като не е обсъдил всички факти, доказателства, твърдения и доводи”. По същество изложението възпроизвежда оплакванията, обективирани в касационната жалба, за неправилност на обжалваното въззивно решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на събраните по делото доказателства, необоснованост на формираните фактически констатации и нарушаване на материалния закон.
Ответникът по касационната жалба – В. А. М. е депозирал по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор, с който моли касационната обжалване да не бъде допускано поради липсата на предвидените за това предпоставки в чл.280, ал.1 ГПК. Претендира направените в касационното производството разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Съдържанието на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не позволява да се изведе какъвто и да е конкретен правен въпрос, по отношение на който да се преценят основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, с оглед на което следва да се приеме, че не са налице предвидените в процесуалния закон предпоставки за ангажиране на правораздавателната компетентност на ВКС по спора. Позоваването на съдебни актове на ВКС, по отношение на които се твърди противоречие с обжалваното въззивно решение, не е в състояние да поправи липсата на ясно и точно формулиран въпрос /според задължителните указания на ТР № 1/2010 г. от 19.02.2010 г. касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, при което касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора/, още повече когато по същество изложението се свежда до излагане на твърдения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при определяне правната квалификация на релевираното от ответника /чрез възражение за прихващане насрещно вземане/ и обсъждане на доказателствата по делото, както и нарушения на материалния закон при прилагане на разпоредбите за неустойка. Преценката обаче, дали е налице такова нарушение, е по същество такава за неправилност на обжалвания акт поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушаване на материалния закон по чл. 281, т. 3 ГПК и същата се извършва във фазата на разглеждане на касационната жалба, а не при произнасяне по искането за допускане на касацията на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Дори и условно да се приеме, че поставеният от касатора правен въпрос е свързан с разграничаване на правните институти на неустойката и задатъка, същият не е от обуславящо за изхода на спора значение, тъй като правната квалификация на насрещното вземане на ответника, произтичащо от задължението на ищеца по чл.8 от Допълнителните разпоредби на предварителния договор между страните от 23.02.2007 г. /да предаде на купувача в срок до 30.12.2007 г. процесния имот в завършен вид, вкл. с разрешение за ползване/, не е от значение за неговата изискуемост и произтичащата от това възможност за извършване на прихващане по смисъла на чл.103 ЗЗД, доколкото и в двата случая правопораждащият факт е забавеното изпълнение на задължението на продавача. Колкото до задължението на въззивния съд да извърши собствена съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и да формира собствени фактически изводи по спора, следва да се има предвид, че според задължителните указания на т. 3 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/ 13 г. на ОСГТК, въззивната инстанция по правило не може да променя фактическите констатации, поставени в основата на първоинстанционното решение /аргумент от чл. 269, изр. 2 ГПК/, освен ако във въззивната жалба се съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с фактите или за необоснованост на фактическите му изводи, а също когато това е необходимо, за да се обезпечи правилното приложение на императивния материален закон чрез установяване на правнорелевантните за спора факти /т.е. елементите от фактическия състав на приложимата в случая материалноправна норма/. В конкретния случай въззивната жалба на касатора срещу първоинстанционното решение е съдържала оплаквания единствено за неправилно приложение на материалния закон от първоинстанционния съд, но не и оплаквания относно фактите, поради което за въззивната инстанция не е съществувало не само задължението, но и възможността служебно да променя фактическите констатации, поставени в основата на първоинстанционното решение.
С оглед гореизложените съображения, не са налице предпоставките на процесуалния закон за ангажиране на компетентността на Върховния касационен съд по спора.
С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените от него разноски в настоящото производство, а именно сумата от 650 лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 783/ 31.05.2016 г. по в. гр. д. № 754/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, по касационната жалба на К. Д. Д..
ОСЪЖДА К. Д. Д. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на В. А. М. сумата 650 лв. разноски в касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: