4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№318
С., 26.09.2014 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети септември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. по ч.гр.д. № 5383 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК
Образувано е по частна касационна жалба на Д. Д. К., чрез пълномощника й адвокат И.Н., против определение № 1770 от 23.04.2014 г., постановено по гр.д. № 277 по описа за 2014 г. на Окръжен съд-Благоевград, с което е потвърдено определение № 7310 от 2.10.2013 г. за прекратяване производството по делото поради недопустимост на предявения установителен иск по чл.124, ал.4 ГПК и определение № 812 от 30.01.2014 г. по чл.248, ал.1 ГПК за осъждане на Д. Д. К. да заплати на [фирма], [населено място] разноски в размер на 360.00 лв., постановени по гр.д.№ 324/2013 г. на Районен съд-Благоевград.
Ответната страна [фирма], [населено място] счита, че касационната жалба против определение № 812 от 30.01.2014 г. е недопустима съгласно чл.280, ал.2 ГПК, а по отношение определение № 7310 от 2.10.2013 г. не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира възстановяване на направените разноски.
За да постанови атакуваното определение по отношение извода на първоинстанционния съд за недопустимост на исковата молба, Окръжен съд-Благоевград е констатирал, че гр.д. № 324/2013 г. на Районен съд-Благоевград е образувано по искова молба на Д. Д. К. против [фирма], [населено място] за признаване на основание чл.124, ал.4 ГПК, че договор за паричен заем, сключен на 2.09.2009 г. между [фирма], [населено място] и Д. Д. К. е неистински /неавтентичен и неверен/, като неподписан от Д. Д. К. и с неизписано име под подписа й. По предходно гр.д. № 503/2001 г. на Окръжен съд-Благоевград [фирма], [населено място] е предявило против Д. Д. К. искове с правно основание чл. 240 от ЗЗД за заплащане на сумата от 33 748 лв. /тридесет и три хиляди седемстотин четиридесет и осем лева/ – главница; по чл. 92 ЗЗД – сумата от 6,749.60 лв. /шест хиляди седемстотин четиридесет и девет лева и шестдесет стотинки/ – неустойка и по чл. 86 от ЗЗД – за сумата от 4,097.62 лв. /четири хиляди деветдесет и седем лева и шестдесет и две стотинки/ – мораторна лихва за забавено плащане. Делото е висящо и по него Д. Д. К. в законоустановените срокове е направила оспорване, касателно истиността на договор за паричен заем сключен на 02.09.2009 г. между страните по реда на чл.193 от ГПК, като такова производство било открито от съда.
При горните констатации и съобразявайки Тълкувателно решение № 5/14.11.2012 г. на ВКС постановено по ТД № 5/2012 г. на ОСГК, въззивният съд е счел за правилен изводът на първостепенната инстанция, че с установяване на неистинността или съответно с потвърждаване на истинността на документа в резултат на оспорването по чл. 193 от ГПК – се решава със сила на присъдено нещо спора относно неговата истинност.
Изложени са съображения, че във всички случаи, когато един документ е оспорен в срока по чл.193 от ГПК и е открито производство по проверка на истинността на оспорения документ, което производство е висящо, то висящността му е процесуална пречка за предявяване на иска по чл.124 ал.4 от ГПК. Това е така, защото единствено и само пропускът на страната да упражни правото на оспорване на документа в законовия срок, в рамките на висящия исков процес по спорното материално право, формира правният интерес от иска по чл.124 ал.4 от ГПК. В противен случай и в хипотезата, когато в рамките на основния спор, съдът е бил надлежно сезиран с въпроса за истинността на документа, то той дължи и съответното произнасяне по него в рамките на този процес, което пък изключва правото на страната да води отделен иск със същия предмет, т.е. иска по чл.124 ал.4 от ГПК.
С оглед извода, че правилно производството по делото е било прекратено поради недопустимост на исковата молба, е разгледана и частната жалба против определение № 812 от 30.01.2014 г. по чл.248, ал.1 ГПК за осъждане на Д. Д. К. да заплати на [фирма], [населено място] разноски в размер на 360.00 лв.
Неоснователен е доводът за недопустимост на частната касационна жалба в частта против въззивното определение с което е потвърдено № 812 от 30.01.2014 г. Влизането в сила на потвърденото определение по чл.248 ГПК зависи от изхода на процесуалния спор допустима ли е исковата молба, а след като този спор подлежи на касационно обжалване, то разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК не може да се приложи по отношение на обусловеното от изхода му определение по чл.248 ГПК.
По отношение изводите на въззивния съд за недопустимост на иска по чл.124, ал.4 ГПК касаторът Д. Д. К. поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като поставя въпросите:
1. Равнозначни и равностойни ли са способите за защита при направено оспорване истиността на документ при условията на чл.193 ГПК и при самостоятелно предявен иск с правно основание чл.124, ал.4 ГПК? и
2. Формират ли в еднаква степен сила на пресъдено нещо в правоотношенията между страните по делото от отношение на документа, предмет на оспорването и самостоятелния иск, двете форми на защита – оспорването по реда на чл.193 ГПК и самостоятелно предявен иск с правно основания чл.124, ал.4 ГПК?, по които се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По поставените въпроси е налице практика на ВКС по Определение № 335/15.05.2014 г. по ч.гр.д. № 2560/2014 г., ВКС, ІІІ г.о., според която при действието на чл. 154 ГПК /отм./, сега чл.193 ГПК освен инцидентното оспорване на истинността на представен по делото документ, заинтересованата страна, която е пропуснала срока за оспорване, може да предяви отделен иск по чл. 97, ал. 3 ГПК /отм./, сега чл. 124, ал. 4 ГПК. Оспорването на истинността на документ по естеството си представлява предявяване на инцидентен установителен иск, при което спорът за истинността на документа се решава със сила на присъдено нещо. Поради това по-късно предявеният иск между същите страни за установяване неистинност на документа е процесуално недопустим, доколкото основанията за оспорването му съвпадат. Когато ищецът основава твърденията си за неистинност на документа на различни обстоятелства от тези, заявени в производството по чл. 154 ГПК/ /отм./, предявеният установителен иск е допустим.
Наличието на практика на ВКС по поставените въпроси изключва основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а доколкото в настоящия случай искът по чл.124, ал.4 ГПК е основан на същите твърдения, въз основа на които е открито и оспорването на документа по чл.193 ГПК, то изводът на въззивния съд, че липсва правен интерес от иска по ч.124, ал.4 ГПК съответства на посочената практика на ВКС, съответно не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
[фирма], [населено място] не е представило доказателства за направени в настоящото производство разноски, поради което такива не следва да се присъждат.
По изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1770 от 23.04.2014 г., постановено по гр.д. № 277 по описа за 2014 г. на Окръжен съд-Благоевград.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: