О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№462
С., 11.12.2015 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми декември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 5915 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. М. М. /А. Х./, Ф. М. Д. /Ф. Ч./, А. М. Х. /Х. Х./, А. М. К. /А. К./, С. М. М. /Х. Х./ и А. М. К. /А. Ч./ против решение № 160 от 6.07.2015 г., постановено по гр.д. № 138 по описа за 2015 г. на Окръжен съд-Шумен, с което е потвърдено решение № 353 от 28.11.2014 г. по гр.д. № 324/2014 г. на Районен съд-Нови пазар за отхвърляне на предявения от А. М. М., Ф. М. Д., А. М. Х., А. М. К., С. М. М. и А. М. К. против Б. И. Ч. и Р. М. Ч. ревандикационен иск по отношение дворно място с площ 4380 кв.м., ведно с построените в него къща, второстепенна сграда и навес с оградни стени, намиращо се в [населено място], обл.Шумен, [улица], съставляващо по плана на града поземлен имот № 80 в кв.32.
В писмения си отговор, подаден по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК, Б. И. Ч. и Р. М. Ч. оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като претендират възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съдът съобрази следното:
Ищците са основали иска на твърденията, че наследодателят им М. Д. Д. и неговите наследници, владеели от 1.01.1940 г. имота като собственици – явно, непрекъснато, несмущавани от никого, демонстрирайки собственическо поведение и извършвайки редица подобрения в него, в т.ч. строеж на жилищната сграда и нежилищните постройки и са го придобили по давност, като след изселването му в Република Турция и смъртта на наследодателя, имотът бил завзет от ответниците, без съгласието на някой от ищците, като ответниците не са владели имота никога за себе си, а са били допуснати в него да го ползват безвъзмездно. Ответниците са оспорили иска с твърдения, че са собственици на имота въз основа на придобивна давност, за което през 2002 г. са се снабдили с констативен нотариален акт, като както наследодателят на ищците, който е починал една година след установяването на владението от страна на ответниците, така и неговите дъщери А. и А. са знаели, че ответниците упражняват владение върху имота и са се снабдили с акт за собственост
В. съд е приел за установено, че ищците са наследници на М. Д. Д. /М. Ч./, поч.1991 г. и на сина му М. М. Д. /М. А. Ч. или М. Ч./, поч.2012 г. По разписните листи от 1932 г. имотът е отразен в дворищнорегулационния план на населеното място като собственост на Х. Ч. С., а по разписен лист от 1976 г. – като собствен на М. Х. Ч… Съдът е обсъдил събраните гласни доказателства, установяващи, че наследиодателят на ищците и бащата на ответника Б. И. Ч. са братя, че ответникът също заминал за Турция през 1989 г., но след няколко месеца се завърнал и през 1990 г. се настанил в къщата на чичо си М. Ч., а последният, както и сина му М. А. Ч. са знаели за това и казвали, че ще го изгонят. Свидетелите на ищците твърдят, че знаят спорния имот като собствен на М. Ч., който построил и намиращата се в него жилищна сграда, докато свидетелите на ответника – че имотът, включая и къщата в него е собственост на бащата на М. Ч., макар, че е бил обитаван от семейството на сина му.
В. съд е направил извод, че ищците не са ангажирали безспорни доказателства, че наследодателят им е владял спорния имот в продължение на повече от десет години, демонстрирайки воля да го свои, която да е достигнала до знанието на действителния собственик, за който само може да се предполага, тъй като, въпреки дадената им възможност, ищците не уточняват по какъв начин общият им наследодател е придобил държането, респ. владението върху имота – чрез завладяване, въз основа на споразумение с неговия собственик /съсобственик / или на годно правно основание за една част от имота, своейки за себе си останалите части, и чии собственически права е отричал, упражнявайки фактическа власт върху него, която, по сведение на разпитаните лица и страните, безспорно е продължила повече от 10 години. Наред с това, същите не признават безспорни и наведените от ответниците факти, че имотът е бил собственост на Х. Ч. С., а след смъртта му, при разпределение имуществото на починалия между наследниците му, е бил предоставен на сина му М. Ч., а напротив, по-скоро поставят тези твърдения под съмнение. Затова е прието, че ищците не очертават коректно обективните и субективни елементи от фактическия състав на претендираното от тях придобивно основание – изтекла в полза на праводателя им придобивна давност и не ангажират безспорни доказателства за осъществяването му, въз основа на което не би могъл да бъде направен обоснован извод за наличие и на основанието, на което самите те се легитимират като собственици, а именно – по силата на наследяване на М. Д. Д. /М. Ч./ и сина му М. М. Д. /М. А. Ч./.
Съдът е отчел и че срещу липсата на документ за собственост в полза на ищците, ответниците противопоставят констативен нотариален акт за собственост, по отношение на който в ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк.д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, както и в задължителната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 от ГПК – напр. решение № 157/19.06.2013 г. по гр.д. № 103/2012 г., І г.о. и решение № 153/10.07.2013 г. по гр.д. № 889/2012 г., І г.о., се приема, че притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и съда, и ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота, до доказване на противното с влязло в сила решение. За да отпадне легитимиращото действие на акта по чл.587 от ГПК, е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик, като, предвид обвързващото и легитимиращо действие на нотариалното удостоверяване правото на собственост, оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариус право. Ищците оспорват удостовереното в представения от ответниците констативен нотариален акт за собственост, като твърдят, че те са се настанили в имота без знанието на праводателите им, но в хода на процеса не сочат и не са събрани категорични доказателства в подкрепа на тези им твърдения. Напротив, от приложените документи и показанията на свидетелите се установява, че ответниците упражняват постоянно и непрекъснато владение върху спорния имот от 1990 г. досега и са демонстрирали по недвусмислен начин, че го владеят като свой собствен – чрез фактически и правни действия, както и, че наследодателите на ищците и те самите са знаели за това, но до 2014 г. не са предприели конкретни мерки за защита на правата си и отблъскване фактическата власт на ответниците, лично или чрез упълномощено лице, което определя владението на въззиваемите в 10-годишния срок по чл.79 от ЗС, считано от 1990 г., като несъмнително, явно и необезпокоявано. Относно това да е била демонстрирана от ответниците воля за упражняване владение върху имота като собствен спрямо ищците, е безспорно, че жалбоподателите, както и наследодателите им не са пребивавали в Република България през периода от 1990 г. до 2000 г. и не са посещавали имота, но от показанията на свидетелите се установява, че те са знаели, че Б. Ч. свои имота и са заявявали намерение да го отстранят от него, което е достатъчно основание да се приеме, че фактът на упражняване на собственически права върху имота от въззиваемия им е било известно. По отношение възражението на ищците, че праводателите им не са се противопоставили на упражняваното от ответниците своене понеже били болни, въззивният съд е споделил изцяло изложеното в мотивите на първоинстанционния съд /че са предвидени много възможности, чрез които едно лице, което е отдалечено от собствения си имот, може да осъществи неговата защита от разстояние – като упълномощи адвокат или трето лице, което да предприеме нужните действия по защита на собствеността/ и е препратил към тях на основание чл.272 от ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите поставят въпроса: Може ли да се приеме, че собствеността върху процесният недвижим имот за ответниците е доказана при представени и събрани противоречиви доказателства – налице е явно доказано противоречие между свидетелските показания на разпитан един и същ свидетел в нотариалното производство при извършване на обстоятелствена проверка и разпита на същия свидетел в съда досежно позоваване на придобивна давност в полза на ответниците /в двете производства той сочи различни придобивни основания за собственост на ответниците, чийто свидетел е – дарение в едното производство, а сам ответникът при данъчното деклариране на имота сочи придобивно основание „покупка“/.
Въпросът не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като е неотносим към мотивите на въззивния съд, който е приел, че ответниците са доказали собствеността си с констативен нотариален акт, а тежестта да опровергаят констатациите на нотариуса е на ищците, които не разполагат с документ за собственост.
С оглед изхода на настоящото производство касаторите следва да възстановят направените от Б. И. Ч. и Р. М. Ч. разноски по повод касационната жалба в размер на 400.00 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 160 от 6.07.2015 г., постановено по гр.д. № 138 по описа за 2015 г. на Окръжен съд-Шумен.
ОСЪЖДА Ф. М. Д. /Ф. Ч./, ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], А. М. Х. /Х. Х./, ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], А. М. К. /А. Ч./, ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], А. М. К. /А. К.“, ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], С. М. М. /Х. Х./, ЕГН [ЕГН], [населено място] и А. М. М. /А. Х./, ЕГН [ЕГН] [населено място], [улица] да заплатят на Б. И. Ч., ЕГН [ЕГН] и Р. М. Ч., ЕГН [ЕГН], двамата с адрес [населено място], [улица] разноски по повод подадената касационна жалба в размер на 400 /четиристотин/ лева.
Определението е окончателно
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: