О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 421
София, 26.10.2017 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 1123 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. Г. Ш. и Р. Д. Д. чрез пълномощника им адвокат Нася К. против решение № 1528 от 28.11.2016 г., постановено по гр.д. № 1367 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Варна в частта, с която е отменено решение № 2004 от 20.05.2016 г. по гр.д. № 13806/2015 г. на Районен съд-Варна и вместо него е постановено друго за признаване за установено на основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ГПК по отношение на Х. Г. Ш., Р. Д. Д. и Г. Х. Ш., че А. О. К. и З. О. К. са собственици на основание давностно владение на гараж с площ от 15 кв.м. с идентификатор 10135.1507.340.2 и за отхвърляне на предявения от Х. Г. Ш. и Р. Д. Д. против А. О. К. и З. О. К. ревандикационен иск по отношение на 2/3 ид.ч. от същия гараж.
А. О. К. и З. О. К. са подали отговор на касационната жалба по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК чрез пълномощника си адвокат И. Д., с който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендират възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:
Въззивният съд е приел за установено, че праводателите на страните по делото са закупили дворното място и са започнали изгражданите на жилищна сграда при условията на групов строеж, като през 1960 г. са разпределили изградените обекти. Счел е, че на праводателя на ищците А. О. К. и З. О. К. не е учредено право на строеж за процесния гараж с нотариално заверената декларация от 30.01.1960 г., тъй като действалата към момента нормативна уредба по ЗПИНМ-отм. и ППИНМ-отм. е предвиждала учредяване право на строеж само с нотариален акт съгласно чл.18 ЗЗД. Разглеждайки евентуалното основание за придобиване на собствеността, а именно придобивна давност, съдът е обсъдил свидетелските показания и е приел, че св. Ш. установява, че през 1972 г. всички съсобственици са хвърляли боклука „в това помещение“, тъй като кофите за боклук били там, перяли килимите си там и слагали маркучите в него, което продължило докато премахнали казаните и въвели сметопочистването. Свидетелят К., посочва, че към осемдесет и някоя година, когато изкарали контейнерите за смет, бащата на А. направил желязна врата на гаража, която и досега е такава, като посочва, че по времето, когато махнали казаните, в гаража имало преграда, която е премахната и направили желязната врата, някъде 1985 – 1986 г. Въз основа на тези показания съдът е приел, че кофите за боклук се намирали в помещението до осемдесет и някоя година, респективно помещението се е ползвало от всички съсобственици на дворното място до осемдесетте години. След това обаче достъпа на всички до въпросния гараж е преустановен, тъй като е изградена желязна врата на гаража. Счел е, че независимо от това обаче, дори и да се приеме, посоченото от св. Д., че през 1990 г., гаражът се е ползвал от всички, като в него се намирали кофите за смет, всички са ползвали помещението като слагали кашони и други строителни материали в него, то следва, че до 1990 г. семействата на съсобственици на дворното място са ползвали гаража, но не и след тази година, като тези изводи се потвърждават и от показанията на св. Х., която посочва, че семейството й е ползвало гаража, като от 1992 г. до 1995 г. държали колата си в него, а от 1992 г. до 2002 г. го ползвали и като склад, където поставяли празни каси от безалкохолни напитки, като ищецът А. К. им е давал ключовете за гаража и само той е ползвал същия. И двамата свидетели – св. Х. и К., посочват, че гаражът е ползван само от А. К., като не са виждали Ш. или Д. да влизат или да ползват гаража. Съдът е счел, че показанията на св.Ш. и Д. не опровергават тези изводи, тъй като и двете посочват, че семействата им са ползвали гаража (или част от него) единствено за изхвърляне на боклука и то само до 1990 г., тъй като след това казаните били премахнати и е въведено новото сметопочистване с поставянето на контейнери на улицата.
При така възприетите въз основа на гласните доказателства факти, въззивният съд е направил извод, че ищците са установили при условията на пълно и главно доказване, че са превърнали с едностранни действия държането на частите на другите съсобствениците във владение за себе си именно от 1991 г. и владението им е преминало в право на собственост върху процесния гараж. В рамките на периода от 1991 г. до момента на подаване на исковата молба (05.11.2015 г.) фактическа власт върху имота са упражнявали единствено ищците А. О. К. и З. О. К., като извършваните от тях фактически действия са достатъчни да обосноват извод за явна, спокойна и непрекъсната фактическа власт, упражнявана върху имота в продължение на повече от 10 години – от 1991 г. до предявяване на исковата молба (05.11.2015 г.). Упражняването на владението се извежда от показанията на свидетелите, заключението на вещото лице и представената по делото нотариална заверена декларация, които възпроизвеждат осъществявани въздействия върху имота от страна на ищците – построяването на гаража преди 1969 г. от бащата на ищците, първоначалната направа на дървени врати, а след това и на желязна врата през 80 – те години, предоставяне на ключа за гаража на трети лица да го ползват, паркиране на собствения автомобил в гаража, извършване на подобрения и ремонт в него, като съответно пред останалите съсобственици на дворното място ищците са манифестирали качеството си на изключителни собственици на въпросния гараж.
За неоснователни са приети доводите на ответниците, че ищците не живеели в имота и не може да се приеме, че владеели гаража, тъй като владението по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС не се изразява в непрекъснато осъществяване на фактическо въздействие върху имота. Фактическата власт върху имота може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица, респ. да не са смущавани от предявявани от трети лица претенции.. В настоящия случай, всички разпитани по делото свидетели установяват, че ищците посещават имота си, извършват ремонти и подобрения по него, непрекъснато го ползват, като го отдават и под наем.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси:
1) длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани.
Въпросът е свързан с поддържания в касационната жалба довод за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, поради необсъждане на доводите им, че по подробния устройствен план за имота няма предвидено допълващо застрояване; гаражът е построен без необходимото разрешение за строеж, без учредено право на строеж и без съгласие на собствениците и носителите на вещни права от съседния имот за построяването му на намалени отстояния от общата имотна граница; построен е на мястото на проход и затруднява и пречи за свободното ползване на вътрешния двор на имота.
В практиката на ВКС /израз на която са например решение № 42 от 28.03.2016 г. по гр.д. № 5550/2015 г., II г.о., решение № 180 от 26.07.2017 г. по гр.д. № 4061/2016 г., IV г.о. и др./ е даден отговор на поставения въпрос, като непротиворечиво се приема, че при постановяване на решението си, съдът е длъжен да направи фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъди поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение всички събрани доказателства, които са относими към спора, както и всички доводи и възражения на страните, които са от значение за съществуване или не на спорното правоотношение.
Въззивното решение не противоречи на посочената практика на ВКС, доколкото посочените като необсъдени доводи се явяват неотносими към спора за собственост.
2) когато въззивната инстанциа не е препратила и анализирала мотивите на първоинстанционния съд, това не нарушава ли изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение.
3) разпоредбата на чл.272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените въз въззивната жалба оплаквания, както и допустимо ли е въззивния съд да не препрати към мотивите на първата инстанция, когато първоинстанционният съд е обсъдил всички доказателства и се е произнесъл по всички доводи и възражения на ответника и на ищците.
По втория въпрос касаторите поддържат противоречие с решение № 157 от 8.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на II т.о. Вторият и третият въпрос не са мотивирани от касаторите. Посоченото решение дава тълкуване за съдържанието на мотивите към въззивното решение и приложението на разпоредбата на чл.272 ГПК във въззивното производство, което обаче е неотносимо при преценка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС. В случая от данните по делото е видно, че във въззивната жалба е била оспорена възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка и произнасяйки се, въззивният съд е обсъдил наново събраните доказателства и е формирал собствени фактически изводи, въз основа на които и обсъждайки относимите доводи на страните е разрешил спора. Процедирането по този начин е в съответствие с практиката на ВКС /например решение № 218/3.11.2016 г. по гр.д. № 2217/2016 г., III г.о./.
4) следва ли въззивната инстанция да допусне събирането на „нови“ „стари“ доказателства /от обяснения на страните/, поискани с въззивната жалба относно обстоятелства, за които първоинстанционният съд се е произнесъл, приел същите като доказателство в първоинстанционното производство, а именно: датата, или периода, в който ищцата е имала необезпокояван достъп с притежаването на ключ, което е изяснено с гласни и писмени доказателства в първата инстанция и счита ли това К. съд за нови обстоятелства по делото
Въпросът не е обоснован от касаторите, а и няма връзка с данните по делото, по което първоинстанционният съд е събрал всички поискани от страните доказателства, а във въззивното производство не са правени доказателствени искания или доводи за допуснати от районния съд процесуални нарушения в процеса на събиране на доказателствата.
В обобщение не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
С оглед изхода на настоящото производство касаторите следва да възстановят на А. О. К. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 500.00 лв., представляващи заплатена вознаграждение на адвокат И. Д..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1528 от 28.11.2016 г., постановено по гр.д. № 1367 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Варна.
ОСЪЖДА Х. Г. Ш. и Р. Д. Д., двамата с постоянен адрес: [населено място], [улица], ет.2, съдебен адрес: [населено място], [улица], вх.Б, каб.4, адвокат Н. К. да заплатят на А. О. К., [населено място], местност „Е.“, ул.“16-та“ № 18, съдебен адрес: [населено място], [улица], адвокат И. Д. разноски по повод касационната жалба в размер на 500.00 /петстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: