О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№372
С., 27.10.2015 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 4335 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] /ответник по иска/ чрез пълномощника му адвокат Д. Д. и на Н. Б. Н., Й. Н. П., Д. Н. С., Щ. Б. Ц., С. Б. Е. и Б. Ц. П. /трети лица-помагачи на ответника „Л. О., [населено място]/ чрез пълномощника им адвокат С. К. против решение № 19385 от 23.12.2014 г., постановено по гр.д. № 14308 по описа за 2012 г. на Софийски градски съд, ІV-Г състав в частта, с която е оставено в сила решение от 14.05.2012 г. по гр.д. № 3904/2008 г. на Софийски районен съд, 41 състав за уважаване на предявения от И. Г. Л. и С. Г. Х. /двамата правоприемници на починалата на 5.08.2014 г. Н. Д. Л./, С. Г. Л., Д. Г. Д. и Т. М. М. /правоприемник на починалия на 17.02.2013 г. М. Я. М./ против [фирма], [населено място], при участие на трети лица-помагачи на негова страна Д. Н. С., Й. Н. П., Н. Б. Н., С. Б. Е., Б. Ц. П. и Щ. Б. Ц., ревандикационен иск по отношение на поземлен имот, находящ се в землището на П., м.Т., пл. № 561 от кад.л.274 от кад.план от 1956 г., представляващ поземлен имот с пл. № 108, находящ се в [населено място], район „П.” с площ от 2667 кв.м. в кв.2 по плана на [населено място], м.”Л.-Зона Г”, при граници по скица: от запад-път, от север-имот пл. № 141, от юг-УПИ І-за О. и магазини, основан на наследяване от Я. М. П., поч. 23.06.1978 г. и реституциа по ЗСПЗЗ, извършена с решение № 165/25.02.1999 г. на ПК К., издадено въз основа на решение от 18.11.1996 г. по гр.д. № 8943/1995 г. на СРС, 47 състав с неразделна част към него скица № 2 от заключението.
Ответниците по касационната жалба И. Г. Л., С. Г. Х., С. Г. Л., Д. Г. Д. и Т. М. М. оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като претендират възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съдът съобрази следното:
Не е спорно по делото, че процесния имот е бил част от по-голям имот, собственост на М. М. П., общ наследодвател на ищците и третите лица-помагачи, като при делбата му реален дял е получил наследодателят на ищците Я. М. П. и наследодателката на третите лица-помагачи Н. М. П.. Спорно е в дял на кой от двамата наследодатели е получен процесния имот и съответно спрямо кого е настъпил реституционния ефект.
Въз основа на представените писмени доказателства за извършената по гр.д. № 427/1947 г. делба и за заснемане на имота, както и на експертните заключения на единичната и тройната съдебнотехнически експертизи е прието, че делбата е извършена на в три етапа, като на първи етап общата наследствена маса е разделена на три равни дяла, като имотът в м.”Т.” е включен и в трите дяла както следва: Дял I – 2 667 дка, при съседи: дял II, Г. С., н-ци П. Г.; Дял II – 2 667 дка при съседи: дял I, дял II и Г. С. и Дял III – 2 667 дка при съседи: дял II, Г. С., н-ци П. Г., като съгласно протокол от 30.11.1949 г. дял I е изтеглен за заветниците Я. и Д. М. П., като даденото описание на съседите на трите дяла е неточно и по тях не може да се определи местоположението им, тъй като няма как и трите дяла да граничат с имот на Г. С.; на втория етап дял II и дял III от общата наследстнвена маса са разделени на 5 нови равни дяла, като останалата част от ливадата в м. „Т.” е включена в дял III /2,667 дка, при съседи: дял IV, заветника, Ст.М./ и дял IV / 2,667 дка, при съседи дял III , Г.С./ и с оглед посочените съседи следва изводът, че дял III е разположен в средата и е идентичен с дял II от предходната делба, а дял IV е идентичен с дял III от предходната делба и съгласно протокол от 14.09.1950 г. дял III е изтеглен от Я. М. П., а дял IV е изтеглен от Н. М. П.; на третия етап от извършване на делбата заветниците Д. и Я. М. П. си поделят помежду си дял I по първия разделителен протокол, при което ливадата е разделена по следния начин: на Д. П. се пада дял първи, т.3, включващ 1333 кв.м. от източната страна, при съседи:н-ците на Г. М., П. М., Я. М., н-ци на М. П. и малашевски имот, а на Я. П. се пада дял втори, включващ 133 кв.м. от западната част при съседи: Д. М., Г. С., С. А. и н-ци на М. П.. Съдът е отчел, че при тези данни вещите лица са дали два варианта на разположение на дял едно от първата част на делбата – от западната част на имота /скица № 3б от единичната експертиза и скици № 7, № 7а и № 7б от тройната експертиза/ и от източната част на имота /скица № 3а от единичната експертиза и скици № 8 и № 8а от тройната експертиза/ и е възприел заключението на вещите лица, че най-близко до действителното е разположението, при което дял І е от източната страна /скица № 3а от единичната експертиза и скици № 8 и № 8а от тройната експертиза/, тъй като е налице по-голямо съответствие между описаните съседи в делбените протоколи и съседите по кадастрален и парцеларен план и е счетено, че процесният имот е бил собственост на наследодателя на ищците Я. М. П..
Обсъдено е и е прието за неоснователно възражението, че решение № 165/25.02.1999 г., издадено на осн. чл. 18ж, ал. 1 и чл.18з, ал.1 ППЗСПЗЗ не легитимира ищците са собственици, тъй като в нарушение на чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ към решението за възстановяване на собствеността не е приложена скица, заверена от органа по поземлена собственост, и следователно административният акт няма значението на констативен нотариален акт за собственост по смисъла на чл.14, ал.1, т.1 ЗСПЗЗ. Отчетена е задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 595/05.07.2010 г. по гр.д.№ 1333/2009 г., решение № 219/20.05.2011 г. по гр.д. № 807/2010 г. и решение № 93/07.06.2013 г. по гр.д. № 883/2012 г., че липсата на скица по чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ не следва да се абсолютизира като изискване за действителност на решението на органа на поземлена собственост, тъй като скицата е условие за индивидуализиране на възстановения имот, но същият е достатъчно индивидуализиран, ако в решението е посочен неговия номер по кадастрален план или номер по действащия към постановяването на решението устройствен план. Липсата на скица по чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ не обуславя и нещожност на решението за възстановяване на собствеността в съществуващи или възстановими стари реални граници, след като възстановеният имот може да бъде идентифициран по друг начин. Това е така, тъй като изискването за скица, която да бъде приложена към решението /независимо при коя редакция на чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ е издадено/ не е самоцелно, а е предназначено да индивидуализира на място признатия за възстановяване имот. Ако е възможно имотът да бъде разпознат на място и без скица, а например посредством текстовата част на решението или чрез удостоверение по чл.13 ППЗСПЗЗ, липсата на такава не се отразява на валидността на административния акт. При всички случаи когато се възстановява имот от урбанизираната територия по чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ, процедулата по възстановяване на собствеността приключва с постановяване на решението на ОСЗГ, като издаването на скица към него не е необходима, тъй като индивидуализацията на имота е направена с удостоверението по чл.13, ал. 5 и скицата по ал.6 ППЗСПЗЗ, които установяват дали имотът е нанесен в кадастралния план, номерът и размерът му според плана, размерът на застроената част, за която се дължи обезщетение и размерът на свободната земя, подлежаща на възстановяване. Прието е, че в конкретния случай със съдебното решение по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ, неделима част от което е скица на имота, изготвена от вещо лице, с което се определя застроената, респ. свободната от застрояване площ, имотът е индивидуализиран съгласно разпоредбата на чл.13а, ал.4, т.1 ППЗСПЗЗ /нов ДВ, бр.122/1997 г./, поради което при последващото решение на ПК, издадено въз основа на съдебното решение, не е необходимо издаването на скица, в който смисъл е и задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 237/15.06.2010 г. по гр.д. № 578/2009 г. и решение № 450/13.01.2012 г. по гр.д. № 1325/2010 г., ГК.
Обсъдено е и възражението, че Я. М. П. не е подписал заявлението-декларация за внасяне на имота в ТКЗС /който документ е оспорен по реда на чл.154 ГПК-отм./ и е прието, че без значение за спора е факта дали наследодателят на ищците е подписал заявлението – декларация за внасяне на имота в ТКЗС, тъй като собствеността се възстановява на собственика, а не на лицето, внесло имота в ТКЗС / внасянето на земите в ТКЗС само по себе си обаче не е достатъчно да легитимира вносителя като собственик, тъй като съгласно Примерния устав на ТКЗС всеки член-кооператор е бил длъжен да внесе в стопанството земите които обработва, независимо дали е бил техен собственик. Счетено е, че в конкретния случай по делото безспорно е установена идентичност между имота, придобит при делбата в дял от Я. М. П., имота, възстановен с решението на ПК К. № 165/25.02.1999 г. на неговите наследниците и имот с пл.№ 108 с площ от 2667 кв.м., попълнен на кадастралната основа на РП на[жк]въз основа на заповед № РД-57-438/19.06.1997 г. на кмета на СО, поради което решението на ПК К. е материално законосъобразно и е породило конститутивния си вещноправен ефект.
За неоснователно е прието и направеното от ответника възражение за придобивна давност, като е отчетено, че, че съгласно разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ /ред. ДВ, бр.107 от 1997 г./ изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по ЗСПЗЗ, не се зачита и започва да тече от деня на влизането й в сила, но в хипотезата, когато към момента на влизане в сила на разпоредбата не е налице завършен фактически състав на земеделската реституция, началният момент от който може да тече придобивната давност, е възстановяването на собствеността, т.е. докато трае административната процедура по възстановяване на собствеността, давност не тече дори след датата, визирана в чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, защото заявилите правото на собственост не могат да защитят правата си. /в този смисъл е и задължителната съдебна практика, обективирана в решение № 73/11.04.2011 г. по гр.д. № 1181/2010 г., решение № 112/05.03.2010 г. по гр.д. № 981/2009 г., решение № 547/12.01.2011 г. по гр.д. № 660/2010 г. на ГК на ВКС/, както и указанията по приложение на материалния закон в ТР № 10/2012 г. ОСГК на ВКС, че новата давност е идентична с давността, текла до 22.11.1997 г. /респ. давността, текла до момента на възстановяване на собствеността/. Направен е извод, че в конкретния случай най-ранната дата, от която може да започне да тече давност е възстановяването на собствеността върху процесния имот – 25.02.1999 г. В случая между страните е прието за безспорно обстоятелството, че ответното дружество е упражнявало фактическа власт върху имота след 24.03.2006 г., т.е. до подаване на исковата молба – 11.02.2008 г., с която давността е прекъсната, не е изтекъл срока по ал.2 на чл.79 ЗС. Счетено е, че ответникът не е установил по безспорен начин обстоятелството, че неговите праводатели – трети лица помагачи в процеса, са упражнявали фактическа власт върху процесния имот след 25.02.1999 г., когато е започнала да тече нова давност съгласно чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, тъй като разпитаните по делото свидетели установяват, че имотът не е ограден или застроен, има силна денивелация, както и че в него има строителни отпадъци; нито един от свидетелите не установява, че в периода 1999 г. до 24.03.2006 г. от страна на третите лица-помагачи е упражнявана фактическа власт върху имота, изразяваща се в периодични посещения и действия спрямо него, които да сочат на намерение за своене на същия. Прието е, че представените декларация по чл.14 ЗМДТ, от която е видно, че процесният имот е деклариран на 29.08.1998 г. от Й. Н. П. и писмо от 09.06.2000 г. от СО-район П. до Й. П., с което го информира, че администрацията ще предприеме мерки за подравняване на терена на имот с пл. № 108, кв.2, ж-к „Л.-Г” с помощта на специализирана техника, не установяват наличието на обективния признак на владението. Направен е извод, че са неоснователни заявените от ответника възражения, че неговите праводатели са придобили имота по давност към 16.10.2002 г., а ако се приеме, че владението им е недобросъвестно, че ответното дружество е придобило същия по давност при условията на чл.82 ЗС.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите-трети лица-помагачи поставят пет правни върпоса, които съвпадат с пет от деветнадесетте правни въпроса поставени от касатора-ответника, поради което съдът ги обсъжда общо.
По въпросът: Допустимо ли е в производство, водено по ГПК от 1952 г. /отм./ въззивният съд да обосновава решението си със задължителни за съдилищата решение на ВКС, въведени с ГПК, в сила от 1.03.2008 г. касаторът-ответник се позовава на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С посоченото по приложение 1 решение на ВКС е дадено тълкуване по приложението на § 2, ал.1 във вр. с § 3 и § 48 ПЗР ГПК, а именно, че делата, образувани по искови молби, подадени преди 1.03.2008 г. се разглеждат от първоинстанционния и въззивния съд по реда на ГПК от 1952 г.-отм. и в същото липсва тълкуване по поставения въпрос, касаещ мотивирането на съдебно решение.
Въпросите: Допустимо ли е при решаването на делото съдът да взема предвид документ, чиято истинност и автентичност са оспорени и не са доказани в производството по оспорването и са неотносими към формираните от съда изводи; При липса на дата, която да посочва момента на отправяне на искане за присъединяване на имот към ТКЗС, при липса на установяване момента на получаване на искането в ТКЗС, както и при липсата на доказателства изобщо за съществуването на ТКЗС, АПК или ДЗС в този район, възможно ли е да се приеме, че този имот е бил включен в ТКЗС и съответно собствеността върху него може ли да бъде законосъобразно реституирана по реда на ЗСПЗЗ и При наличие на неоспорени доказателства, че имотът, предмет на иск по чл.108 ЗС, не е земеделска земя, при липса на достоверни доказателства, че изобщо е бил внесен в ТКЗС, както и при доказателства, че в този район никога не е имало ТКЗС, АПК или ДЗС, допустимо ли е съдът да приеме, че собствеността върху него следва да бъде реституирана по реда на ЗСПЗЗ се явяват неотносими към изводите на съда и данните по делото. В мотивите на въззивното решение изрично е прието, че е ирелевантно дали заявлението-декларация на Я. М. П. е автентично, който извод съответства на ясната норма на чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ, че земеделските земи се възстановяват на собствениците им независимо дали са били включени в ТКЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации, а същевременно по делото по същество липсва спор за характера на имота като земеделска земя, доколкото и двете страни извеждат твърдяните права от делбата на наследената от М. М. П. ливада, като дела на наследодателката на третите лица-помагачи от земеделския имот е одържавен по ЗОЕГПНС.
По същите съображения неотносим се явява и въпросът: Допустимо ли е в производство по чл.108 ЗС съдът да не обсъди доказателства за наличието на право на собственост на ответната по иска страна, съответно на праводателя й, въпреки че такива са представени по делото и не са оспорени от ищцовата страна – съдът е отчел, че и двете страни извеждат правата си от делбата на съсобствен имот и е разгледал именно релевантния за изхода на делото спор на кой от дяловете съответства процесният имот, съответно коя от страните се легитимира като негов собственик по реституция, като в този смисъл в рамките на наведените по делото оспорвания е осъществил и косвен съдебен контрол върху реституционното решение на органа по поземлена собственост, на което се позовават ищците и съответно липсват основания за допускане на касационно обжалване и по двата въпроса, касаещи задължението на съда да извърши косвен съдебен контрол /При наличие на възражение за незаконосъобразност, отправено от легитимирано за това лице, следва ли съдът да упражни косвен контрол върху оспорената процедура по възстановяване на собствеността върху процесния имот като провери изпълнени ли са изискванията на ЗСПЗЗ за възстановяване на имота и представлява ли неупражняването на косвен контрол съществено процесуално нарушение и Допустимо ли е съдът да приеме, че решението на ПК за възстановяване на имот, както и съдебното решение във връзка с него, имат обвързващо действие спрямо трети лица, които не са били страни в реституционното производство и представлява ли това съществено процесуално нарушение/.
И в двете касационни жалби се поставя въпроса: Допустимо ли е поземлената комисия да реституира имот по реда на ЗСПЗЗ при положение, че към момента на издаване на решението за реституция е налице вече завършена процедура по възстановяване на същия имот по реда на ЗВСОНИ и годно ли е това решение на ПК да легитира като собственици участниците в процедурата, по който се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречие с решение № 179 от 20.04.2011 г. по гр.д. № 563/201 г. на ВКС, І г.о. Липсва противоречиво разрешаване по въпроса, тъй като с посоченото решение, разглеждайки спора по същество, по който едната страна се е легитимирала като собственик към момента на одържавяване на имота по ЗОЕГПНС и съответно по реституция по ЗВСОНИ, а другата страна е получила имота по замяна от Т. комисия през 1953 г. и същия й е възстановен по ЗСПЗЗ, ВКС е изложил съображения, че Т. комисия не е могла да предостави имота в обезщетение, поради което същия е останал държавна собственост и е възстановен по ЗВСОНИ, с оглед на което поземлената комисия не е можела да го възстанови. Това разрешение е обосновано с нормата на чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ, според която на възстановяване по ЗСПЗЗ подлежат земите, които собствениците са притежавали към момента на образуване на ТКЗС, а имота е получен от Т. комисия след създаването на ТКЗС, поради което не е налице основанието за реституция по чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ. В случая настоящия съд е изходил от същото тълкуване на закона при постановяване на решението си с оглед фактите по настоящото дело, а именно, че реституционния ефект на съответното основание за възстановяване на правото на собственост настъпва спрямо това лице, което е било собственик на процесния имот към момента на обобществяването му /за ищците/, респ. към момента на одържавяването му /за третите лица-помагачи и ответника-техен правоприемник/.
Н. към данните по делото е въпросът: Допустимо ли е да се установи въз основа на изготвена експертиза идентичостта на имот, придобит при делба и възстановен по ЗСПЗЗ с решение на ПК, ако в описанието на имота в решението по делбата и решението по ЗСПЗЗ съществува съществена разлика, а вещото лице е използвало документи и кадастрален план, следващи по време момента на делбата, тъй като при мотивиране на заключенията си вещите лица са използвали всички относими данни, включително по крепостния акт от 1901 г., парцеларен план от 1943 г., административен акт № 231/23.07.1949 г., а не само документите, следващи по време делбата.
По въпроса на касатора-ответник: Допустимо ли е при дадени няколко варианта на заключение на вещо лице по изготвена експертиза относно идентичност на имот и наличие на разделителен протокол по делбено производство и акт за държавна собственост, в които са посочени границите на имота, които кореспондират само на един от дадените от вещото лице варианти, съдът изобщо да не разгледа възраженията на страна в процеса за неправилност на експертизата в останалите й части и да не посочи защо кредитира некореспондиращ на документите по делото вариант на заключението и по въпроса са касаторите-трети лица-помагачи: Съдът може ли, кредитирайки заключението на тройната СТЕ, която дава различни варианти на разположение на дяловете при делбата по гр.д. № 427/1947 г., без да е категорична за нито един от тях, да приеме само въз основа на това заключение, че е безспорно установена горната идентичност, същите се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.157, ал.3 ГПК-отм., съответно чл.202 ГПК и чл.188, ал.1 ГПК-отм., съответно чл.235, ал.2 ГПК. Въпросите са обосновани с тезата, че съдът е възприел вариант по експертните заключения, според които делбеният дял ІІІ се намира в центъра на поделения имот, без да обсъди доводите на ответника и третите лица-помагачи, че съответстващ на доказателствата е варианта, според който в центъра на поделения имот се намира делбения дял ІV. Посоченото противоречие не е налице, тъй като в мотивите на въззивното решение е посочено защо съдът възприема съответния вариант на експертното заключение, а именно границите на дяловете в делбените протоколи са неточни и непълни по тях не може да се индивидуализира местоположението им, поради което е възприет варианта, по който е налице най-голямо съответствие на съседите по делбените протоколи и съседите по кадастрален и парцеларен план. Обосноваността на този извод не може да се провери в производството по чл.288 ГПК.
По въпроса: Завършен ли е реституционния процес по ЗСПЗЗ без да е издадена скица към решението на ПК по реда на чл.14 ЗСПЗЗ в редакцията му към 25.02.1999 г. касаторът-ответник се позовава на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Т. противоречие не е налице, тъй като практиката на ВКС, на която се позовава касаторът /по приложение 16 и 17/ дава тълкуване, че дали реституционната процедура е завършена се преценява съобразно редакцията на ЗСПЗЗ, действала към момента на постановяване на решението за възстановяване правото на собственост и в зависимост от това дали в него имотът е достатъчно индивидуализиран, като е отчетено дали не е налице пречка по чл.10б ЗСПЗЗ, като скицата има предвидената в закона доказателствана сила в случаите, когато не е налице спор за материално право, а когато спорът е внесен за разглеждане в съда по общия исков ред, правата на страните се преценяват на общо основание с оглед на всички събрани по делото доказателства и в този случай за легитимацията на ищеца е достатъчно да представи решение на поземлената комисия за възстановяване на имота, както и доказателства за точната му индивидуализация и не може само поради формалната липса на скица да се отричат правата, придобити с решението за възстановяване, ако по делото има достатъчно данни, за да се индивидуализира възстановения имот. В този смисъл са и мотивите във въззивното решение.
Н. се явява въпросът: Допустимо ли е при наличие на противоположни твърдения на страните, които се взаимоизключват, съдът да кредитира само твърденията на една от страните без изобщо да обсъжда представените възражения и доказателства на насрещната страна, тъй като въззивният съд е обсъдил доказателствата и е формирал фактически и правни изводи по отношение релевантния за спора факт, а именно местоположението на процесния имот на кой от дяловете по делбата от 1947 г. съответства и съответно реституционната процедура на коя от страните е произвела правно действие, а обстоятелството, че не е възпроизвел в мотивите си всеки довод на страните по отношение на този спор, не означава, че същия по същество не е обсъден.
По отношение изводите на съда по възражението на ответното дружество за придобиване собствеността по давност в касационните жалби са формулирани следните въпроси: 1. Достатъчно ли е за признаване упражняването на владение /фактическа власт/ върху един недвижим имот едновременното наличие на следните предпоставки: въвод във владение на имота, заплащане на данък върху имота в продължение на 11 години без прекъсване, предприемане на административни постъпки за подобряването на състоянието на имота; 2. При наличието на неоспорени доказателства за възстановяване на процесния имот по реда на ЗВСОНИ на праводателите на ответник по иска по чл.108 ЗС, които са владяли имота от момента на въвода във владение, като са налице както писмени, така и гласни доказателства за това, допустимо ли е да се приеме, че не е налице упражнявана фактическа власт върху имота и не е налице намерение за своене от тяхна страна; 3. Допустимо ли е да се възприема, че при частно правоприемство владението е винаги нееднородно и недобросъвестно и следва да се приложи 10-годишния давностен срок; 4. Може ли да се приеме, че лице, което успешно е провело процедура по възстановяване на имот по реда на ЗВСОНИ, въведено е във владение на имота, декларирало го е пред общинската администрация, плащало е данъци от свое име и за своя сметка без прекъсване в продължение на 11 г., предприело е редица административни постъпки за подобряването на състоянието на имота, го е владяло добросъвестно и следва да се приложи чл.79, ал.2 ЗВСОНИ за кратък срок на придобивна давност, респ. Реституцията по ЗВСОНИ годно правно основание ли е за упражняване на добросъвестно владение по чл.70, ал.1 ЗС и 5. Допустимо ли е при наличие на необорена презумпция по чл.69 ЗС съдът да приема, че не е доказано намерението за своене на имот, възстановен по реда на ЗВСОНИ и представля ли това съществено процесуално нарушение
Удостоверено е основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по първия от въпросите, доколкото приетото при разрешаването на спора по същество в Решение № 6/22.01.2010 г. по гр.д. № 2760/2008 г. на ВКС, ІІ г.о. е прието, че владението по смисъла на чл.79 ЗС не се изразява в непрекъснато осъществяване на фактическо въздействие върху имота чрез обработване, облагородяване, поставяне на ограда и друг, а фактическата власт може да се упражнява и чрез периодични посещения, стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсване от действия на трети лица, противоречи на изводите на въззивния съд, че третите лица-помагачи не са упражнявали фактическа власт върху имота с намерение за своене, тъй като същият е затрупан със строителни отпадъци и не се установява да е бил посещаван от тях, а плащането на данъци и предприемане на административни мерки за подравняване, не установяват наличието на обективния признак на владението.
Практиката, на която се позовават касаторите по останалите въпроси – от приложение 21 до приложение 29 – не удостоверява противоречивото им разрешаване, нито пък въззивното решение й противоречи, доколкото при разрешаването на споровете по същество в част от решенията, на които се позовават касаторите, са съобразени факти, различни от тези по настоящото дело или е дадено тълкуване по правни въпроси, неотносими в настоящия случай /например за необходимостта от демонстриране на намерението за своене в отношения между съсобственици; за неприложимост на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ в случаите, когато всички страни извеждат правата си от един и същи реституционен акт и спорът е за придобиване по давност на част от правата, придобитите по силата на този реституционен акт; за възможността да се придобие имот чрез петгодишно давностно владение чрез присъединяване владението на добросъвестен праводател, за възможността чрез владение на реална част да се придобие собствеността върху идеална част от имот; за възможността предоставен по З. на физическо лице-нечленкооператор имот да остане индивидуализиран с реални граници и да е годен обект на гражданския оборот; за допустимостта да се придобие чрез петгодишно владение реституиран имот след влизане в сила на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, ако заличеният давностен срок е бил петгодишен/.
Липсва тълкуване по въпроса: Дали владение, основано на реституция по ЗВСОНИ е добросъвестно, както и по въпроса: В кои случаи при частно правоприемство владението е нееднородно и следва да се приложи 10-годишни давностен срок и тъй като въпросите са от значение за точното прилагане на закона е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
К. се позовават на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: При наличие на неоспорени документи, свидетелстващи, че даден имот е отчужден по реда на ЗОЕГПНС през 1948 г., допустимо ли е съдът да приеме, че същият имот впоследствие е включен в ТКЗС; При липса на дата, която да посочва момента на отправяне на искане за присъединяване на имот към ТКЗС, както и на дата на достигане на това искане до компетентния орган на ТКЗС, как съответно следва да се определи момента на обобществяване на имота към ТКЗС, към който според съда се предполага, че са противопоставими правата, изключващи тези на ищците по иск по чл.108 ЗС и Допустимо ли е без в производството да е установен моментът на обобществяване на процесния имот, да се изследва кой е бил негов собственик към този момент. Тези въпроси обаче са изцяло неотносими към фактите по настоящото дело, по което всяка от страните твърди, че неин праводател е придобил собствеността върху различен имот въз основа на един и същ юридически факт – съдебната делба от 1947 г., като спорът е концентриран върху това в дял на кой от наследодателите се е паднал процесния имот и съответно за коя от страните е настъпил реституционния ефект, поради което и неотносимо се явява обстоятелството дали и кога имотът е включен в ТКЗС.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 19385 от 23.12.2014 г., постановено по гр.д. № 14308 по описа за 2012 г. на Софийски градски съд, ІV-Г.
В едноседмичен срок от съобщението касаторът-ответник и касаторите трети лица-помагачи да представят доказателства за внесена държавна такса по касационните си жалби в размер на по 333.50 лв.
При неизпълнение в срок производството по съответната касационна жалба ще бъде прекратено.
Делото да се докладва при изпълнение на указанията или при изтичане на срока.
Определението е окончателно
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: