1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 473
Гр. София, 14.12.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на първи ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Красимир Влахов гр. д. № 3272 по описа на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Д. Г. и С. З. Д. срещу Решение № 78/ 02.06.2016 г. по гр.д. № 178/ 2016 г. на Сливенския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение от 22.03.2016 г. по гр.д.№ 3996/ 2015 г. на Сливенския районен съд, с което са уважени предявените от Р. К. П., Д. К. С., Д. К. С., Д. Й. А., П. К. Й., М. Й. У. и Н. Й. С. /последните трима конституирани в хода на първоинстанционното производство на мястото на починалия ищец Й. С. Й./, С. С. Й., Д. Г. Т., Я. Т. Г., Д. Т. Д., Й. Г. Й., Т. С. П., С. С. С., С. К. С. и С. К. Д. срещу касатора Г. Д. Г. отрицателни установителни искове за собственост с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК- за установяване, че ответникът не е собственик на 11 бр. недвижими имоти в землището на [населено място], за които се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост по реда на обстоятелствена проверка през 2015 г.; отменен е на основание чл.537, ал.2 ГПК нотариалният акт, легитимиращ ответника като собственик на процесните имоти; допусната е делба на същите между ищците и ответницата С. З. Д. в качеството им на наследници по закон на първоначалния собственик И. К. Й.. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради необоснованост, нарушаване на съдопроизводствените правила и нарушаване на материалния закон, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените отрицателни искове за собственост и обусловеният от тях иск за делба на процесните недвижими имоти бъдат отхвърлени със законните последици.
В частта, с която е допусната делба на дворно място, представляващо УПИ ХХІІ-322 от кв.45 по плана на [населено място], заедно с построените в него двуетажна масивна жилищна сграда, масивен гараж и паянтова стопанска постройка, първоинстанционното решение на Сливенския районен съд е влязло в сила като необжалвано.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани материалноправни и процесуалноправни въпроси, които според касаторите са обуславящи за правилността на обжалваното въззивно решение, и по отношение на които се твърди наличието на предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК основания за допускане на касационното обжалване, а именно:
1. Нарушаването на предвидената в закона форма за действителност на договора обуславя ли неговата нищожност?
2. В тежест на владелеца ли е да докаже субективния елемент на владението?
3. Следва ли въззивният съд в мотивите си да обсъди всички доводи за неправилност на първоинстанционното решение и всички събрани по делото доказателства?
4. Може ли нищожният договор да бъде правно основание за държане на чужд имот, изключващо намерението за своене на същия и оборващо презумпцията на чл.69 ЗС?
5. Сключен ли е определен вид договор, задължението по който е периодично, при уговорка едната страна да престира нещо на другата при поискване?
Ответниците по касация- Р. К. П., Д. К. С., Д. К. С., Д. Й. А., П. К. Й., М. Й. У., Н. Й. С., С. С. Й., Д. Г. Т., Й. Г. Й., Т. С. П., С. С. С., Я. Т. Г., Д. Т. Д., С. К. С. и С. К. Д. са депозирали по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор, с който молят касационното обжалване да не бъде допускано предвид липсата на предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания за това.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по искането за допускане на касационното обжалване, съобрази следното:
Производството по делото е образувано по предявени в обективно кумулативно съединение отрицателни установителни искове за собственост на недвижими имоти и иск за делба на същите. Ищците поддържат, че са наследници по закон на И. К. Й. /поч. 09.11.2014 г./, който е бил собственик на 11 бр. недвижими имоти /земеделски земи и залесена територия/ в землището на [населено място]. Заявяват, че през 2015 г. ответникът Г. Г. се е снабдил по реда на обстоятелствената проверка с констативен нотариален акт за собственост на давност на тези имоти, без да е упражнявал владение по отношение на тях, тъй като до смъртта на наследодателя имотите са му били предоставени за ползване по силата на аренда, като и след смъртта на И. Й. втората ответница е сключила с Г. такъв договор за срок от 12 години. На това основание се поддържа, че първият ответник не е могъл да придобие по давност имотите, описани в издадения в негова полза констативен нотариален акт, и същите са останали съсобствени между наследниците по закон на И. Й., поради което се моли да бъде постановено решение, с което се признае за установено по отношение на него, че не е собственик на тези имоти, като същите бъдат допуснати до делба между наследниците по закон при съответните квоти.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което така предявените искове са уважени, въззивният съд е изложил мотиви, според които събраните по делото доказателства не са в състояние да обусловят извода, че ответникът Г. е упражнявал по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС владение върху имотите, за които се е снабдил с констативен нотариален акт по реда на чл.587, ал.2 и 3 ГПК. В тази връзка е съобразено, че според събраните по делото гласни доказателства, в периода до 1996 г. имотите са били обработвани от наследодателя, а в последващия период до смъртта си ги е бил предоставил на ответника срещу рента /св.Й. и св.Г./, респ. срещу зърно /св.К. и св.В./. Въз основа на това е формиран решаващият извод, че доколкото упражняваната от Г. фактическа власт върху процесните имоти се основава на договор със собственика, презумпцията на чл.69 ЗС не намира приложение, при което в тежест на ответника е било да установи не само обективния, но и субективния елемент на владението. Посочено е също така, че владение на Г. не се установява и в периода след смъртта на наследодателя, доколкото на 14.01.2015 г. е сключил за имотите договор за аренда с втората ответница- негова майка.
При така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни мотиви, настоящата касационна инстанция намира, че формулираните от касаторите правни въпроси не са в състояние да обусловят исканото допускане на касационното обжалване. Първият от въпросите, отнасящ се до значението на предвидената в закона форма за действителност на договора, изобщо няма обуславящо за изхода на спора значение. Въззивният съд е взел предвид наличието на сключен договор, по силата на който ответникът е получил облигационното право на ползване по отношение на процесните имоти /без да квалифицира същия и да изследва неговата действителност/, само доколкото наличието на такъв договор по естеството си изключва приложението на предвидената в чл.69 ЗС презумпция за анимус на държателя. За материалноправната легитимация на страните е без всякакво значение видът на договора и неговата валидност като облигационна връзка- достатъчно е, че данните за съществуването на такъв обуславят извода, че ответникът не е упражнявал фактическата власт за себе си, а за собственика, т.е. липсва завладяване, което да обуслови придобиване на имотите по давност от него. На това основание са неотносими и четвъртият въпрос /относно възможността нищожният договор да е годно правно основание за държане на чужд имот/, както и петият въпрос /свързан с определяне вида на договор за периодично изпълнение, обективиращ уговорка за престиране „при поискване”/, тъй като предмет на спора не са права, произтичащи от сключения между наследодателя и ответника Г. договор за ползване на процесните имоти, а правото на собственост върху същите, при което от решаващо значение за изхода на делото е изключително преценката, дали ответникът е упражнявал върху тях собствено владение или държане за собственика. Държането на имота за другиго поначало не е свързано непременно с наличието на договор- достатъчно е държателят да е установил фактическата си власт по начин, който сочи на признаване на правата на собственика, при което, за да започне да тече придобивна давност в негова полза, е необходимо държателят да е демонстрирал открито спрямо собственика промяна в намерението /interversio possessionis/ за своене на имота /Решение № 291/ 09.08.2010 г., гр.д.№ 859/ 2009 г. на ІІ г.о./. Колкото до въпроса, необходимо ли е владелецът да доказва субективния елемент на владението, въззивното решение е съобразено със задължителната съдебна практика, според която в хипотезата, при която фактическата власт върху недвижим имот е придобита на правно основание, признаващо правата на собственика, и липсва уведомяване на последния за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по чл.69 ЗС не намира приложение, т.е. на общо основание /чл.154, ал.1 ГПК/ лицето, което твърди да е придобило имота по давност, трябва да докаже, че е довело до знанието на собственика по недвусмислен начин, че е престанало да държи имота за него и е започнало да го свои за себе си /Решение № 12 от 19.02.2014 г., гр.д.№ 1840/ 2013 г., ІІ г.о./. Това е така, тъй като общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност /поради неведение/ да се брани /Решение № 145 от 14.06.2011 г., гр.д.№ 627/ 2010 г., І г.о./. В същия смисъл са и задължителните указания на ТР № 1/ 06.08.2012 г. по т.д.№ 1/ 2012 г. на ОСГК, с които въззивното решение е съобразено, като е прието, че данните по делото изключват извода за предаване владението на процесните имоти от наследодателя на ответника Г. като предпоставка последният да ги е придобил по давност, и следователно той е дължал да докаже, че е довел до знанието на собственика промяната в намерението си да държи имотите не за него, а за себе си. Последният формулиран от касаторите правен въпрос /относно задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и релевираните доводи за неправилност на въззивното решение/ е поставен в контекста на оплакването им, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд е препратил към мотивите на първата инстанция съгласно чл.272 ГПК, без мотивирано да се произнесе по оплакването във въззивната жалба, според което първоинстанционният съд не е извършил надлежна преценка на всички събрани по делото доказателства съобразно чл.236, ал.2 ГПК, и като резултат е формирал необоснован извод за наличие на договор, по силата на който наследодателят е предоставил на ответника процесните имоти за ползване срещу предоставяне на зърно „при нужда”. Действително, когато въззивната жалба съдържа оплакване за неправилност на възприетите от първата инстанция фактически изводи, въззивният съд е длъжен да се произнесе по този довод, и въз основа на това може да формира собствени фактически констатации, различни от тези, поставени в основата на първоинстанционното решение /т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/ 2013 г. на ОСГТК/. В конкретния случай обаче, макар и Сливенският окръжен съд да е посочил, че препраща към мотивите на районния съд, въззивното решение съдържа собствен анализ на събраните пред първата инстанция гласни доказателства, въз основа на които е формиран самостоятелния извод, че до 1996 г. наследодателят е предоставял процесните имоти за обработване на ответника Г. срещу рента /респ. зърно/. В този смисъл произнасянето по посочения процесуалноправен въпрос е съобразено със задължителната съдебна практика, а преценката за обосноваността на формираните фактически изводи и за съобразяването на правните изводи на въззивния съд с приложимия материален закон се извършва не в настоящата фаза на касационното производство, а при разглеждане на касационната жалба по същество /т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/ 2009 г. на ОСГТК/.
С оглед гореизложените съображения, предпоставките за допускане на касационното обжалване на въззивното решение на Сливенския окръжен съд не са налице.
Независимо от изхода на производството, в полза на ответниците по касация не следва да се присъждат разноски поради липса на заявено искане в този смисъл.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 78/ 02.06.2016 г. по гр.д. № 178/ 2016 г. на Сливенския окръжен съд, по касационната жалба на Г. Д. Г. и С. З. Д..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: