О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№2
[населено място], 06.01.2015 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 5018 по описа за 2014 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 213 от 08.04.2014г. постановено от Пернишки окръжен съд по гр.д. №169/2014г., с което е потвърдено решение № 1226 от 02.12.2013г. на Пернишки районен съд по гр.д. № 1175/2013г. в частта му за отхвърляне на предявения от [община] против [фирма] иск за собственост на недвижим имот – трафопост „К. Г.”, находящ се в [населено място],[жк]и представляващ съвкупност от сграда на един етаж с идентификатор 55871.515.1420.5, със застроена площ 79 кв.м. и енергийно съоръжение, изградени върху поземлен имот с идентификатор 55871.515.1420.
Касационната жалба е подадена от [община] чрез адв.Х.. Като основание за допускане на касационно обжалване са формулирани няколко правни въпроса, които касаторът счита за решени в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата, а някои от тях са от значение за точното прилагане на закона.
Ответникът по жалбата [фирма] е представил писмен отговор, в който оспорва жалбата и излага съображения за недопускане на касационно обжалване.
П. страна [фирма] не е взела становище.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по установителен иск за собственост върху сграда – трафопост. [община] е основала правото си на собственост на нормата на § 7, ал.1, т.7 ПЗР З..
Установено е, че трафопостът представлява площадков енергиен обект по т.41 ДР ЗЕ – сграда и трайно прикрепено към нея енергийно съоръжение; построен е през 1976г. и обслужва 474 потребители на територията на Област П.. Видно от данните от инвентарните книги на ответното дружество процесният трафопост се води под инвентарен №1130 и притежава технически паспорт, издаден от „Електроснабдяване”-Район С., поделение П. с дата на въвеждане в експлоатация 10.05.1976г. През 1995г. за трафопоста е съставен акт за държавна собственост, в който е отразено предоставянето му на [фирма], клон Електроснабдяване П.. През 2002г. е съставен акт за частна общинска собственост на основание чл.2, ал.1, т.9 З.. Приетите експертизи сочат, че в дружеството не се съхраняват счетоводни данни към 17.09.1991г. поради настъпили промени в собствеността, наименованията на предприятията, начина на водене на счетоводната отчетност, реда на съхранение на документите и изтеклия дълъг период от време. В Държавен архив е съхранен баланс на [фирма], Електроснабдяване клон П. към 31.12.1991г., но в него Д. са посочени само стойностно, поради което не може да се установи включването на конкретния трафопост в баланса.
Събрани са показанията на свидетеля С. Т. А., работещ от 1992г. в ответното дружество като “старши проучвател”. Той сочи, че процесният трафопост се поддържа и обслужва от служители на дружеството, които единствено имат достъп до него.
При горните факти и с оглед заявеното придобивно основание по §7, ал.1, т.7 З. съдът е приел, че от значение за приложението на сочената разпоредба са следните предпоставки: 1/ процесното съоръжение да е елемент на енергийната система; 2/ да обслужва територията на [община]; 3/ да не е включено в капитала, уставния фонд или се води в баланса на търговско дружество, фирма или предприятие с държавно имущество към датата на влизане на З. в сила – 17.09.1991г.
Съдът се е позовал на практика на ВКС по чл. 290 ГПК и е приел, че ал.2 на §7 ПЗР З. поражда действие едновременно с алинея първа на същия текст – първата алинея сочи кои държавни имоти преминават в собственост на общините по силата на закона, а втората урежда отрицателна предпоставка, препятстваща превръщането на някои от имотите в общинска собственост.
Преценявайки събраните доказателства съдът е достигнал до извод, че представеният акт за държавна собственост № 12 444 от 30.03.1995г. установява включването на спорния трафопост в капитала на „Е.” клон П. и доказателствената сила на акта в тази му част не е опровергана от други доказателства. Поради това съдът е заключил, че липсва последната от трите визирани предпоставки, а именно отрицателната такава на §7, ал.2 ПЗР З., изискваща имотът да не е включен в баланса на търговско дружество с държавно имущество. Затова е отхвърлил иска.
К. [община] се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като поставя няколко правни въпроса:
На първо място е поставен процесуалният въпрос: допустимо ли е въззивният съд като инстанция по същество да не обсъди една от задължителните предпоставки, обуславящи изхода на спора, а именно дали трафопостът представлява елемент от енергийната система на страната, обслужваща инфраструктурата на [община]. Сочи се, че неизлагането на мотиви по тази законова предпоставка представлява нарушение на чл. 235, ал.2 ГПК и е в противоречие със задължителна практика на ВКС по чл. 290 ГПК: Решение № 92 от 16.03.2012г. по гр.д. № 980/2011г. на ІІг.о., Решение № 388 от 17.10.2011г. по гр.д. № 1975/2010г. на ІVг.о. и други. Всички те са посветени на задължението на въззивният съд като съд по съществото на спора да направи свои фактически и правни изводи, като обсъди всички относими и допустими доказателства в тяхната съвкупност.
В случая Пернишки окръжен съд е извършил такава преценка. Съдът е отдал решаващо значение на последната от трите законови предпоставки – тази по §7, ал.2 ПЗР З. и при констатацията, че тя не е налице, не е изложил отделни съображения по останалите две. В този смисъл действително е налице известна непълнота на мотивите, но доколкото третата предпоставка препятства преминаване на обекта в собственост на общината, дори и при наличие на другите две, то съдът правилно е преценил, че липсата на отрицателната предпоставка е достатъчна за отхвърляне на иска. Следва да се посочи, че решаващото значение на тази предпоставка е потвърдено и в новата практика на ВКС по чл. 290 ГПК, създадена по дела между същите страни относно правото на собственост върху други трафопостове – Решение № 202/1.12.2014 г. по гр.д. № 1384/2014 г., ВКС, І г.о. и Решение № 162 от 17.12.2014г. по гр.д. № 4090/2014г. на ІІг.о.
Предвид изложеното не може да се допусне касационно обжалване по поставения процесуален въпрос по приложението на чл. 235, ал.2 ГПК.
На следващо място в изложението касаторът сочи правни въпроси, по които съдът не е формирал изрични мотиви, но от крайния извод за отхвърляне на иска е видно, че се е произнесъл по тях в противоречие с практиката на ВКС. Това са въпросите:
1/При наличието на положителните и съответно липсата на отрицателните предпоставки, визирани в нормите на § 7, ал.1 и ал.2 ПЗР З., обектът на спора – трафопост преминал ли е в общинска собственост към момента на влизане в сила на този закон – 17.09.1991г.
2/ Ако енергийният обект /трафопост/ обслужва само обекти на територията на една община, представлява ли той част от общинската инфраструктура по смисъла на § 7, ал.1, т.7 ПЗР З., дори и да е част от националната електроразпределителна мрежа.
3/ приложима ли е разпоредбата на §7, ал.1,т.7 ПЗР З. по отношение на енергиен обект – трафопост, който е част от енергийната система на страната, но обслужва единствено територията на общината;
4/ обоснован ли е изводът на съда, че трафопостът обслужва не само потребители на територията на общината, след като от доказателствата е видно обратното.
Както сам сочи касатора тези въпроси не са обсъждани в обжалвания акт. Поради това те не могат да послужат като основание за достъп до касационен контрол. Съгласно разясненията в т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му, т.е. несъмнено е, че съдът следва да е изразил своето становище по този въпрос.
По-нататък в изложението касаторът формулира т.нар. свързани правни въпроси. Те са: а/ допустимо ли е съдът да приеме, че енергийният обект трафопост е предоставен за стопанисване и управление по презумпция по силата на Закона за енергетиката /отм., след като самият закон не съдържа такава презумпция; б/след преминаване дейността по електроразпределението от държавното предприятие в търговското дружество [фирма] преминал ли е и трафопостът в патримониума на дружеството след като не е бил записан в баланса на държавното предприятие към момента на влизане в сила на З..
Тези два въпроса са посочени от касатора като „свързани”, защото касаят начина на доказване и доказателствените средства, с които се установява включването в баланса, т.е. предоставянето на държавен имот за стопанисване и управление. По тях общо се поддържа противоречие с две решения на Върховния касационен съд – Решение № 64 от 10.02.2010 г. по гр.д.№ 2612 от 2008 г. на ІІІ г.о. и Решение № 987 от 06.01.2010 г. по гр.д.№ 3373 от 2008 г. на І г.о. Първото решение също се отнася за трафопост и приема, че за да премине собствеността върху образуваното търговско дружество с държавно имущество е необходимо трафопостът да се води по баланса на предприятието към момента на преобразуването му. Второто решение разглежда предпоставките на чл.17а З./отм./ и приема, че записването на имот като актив в баланса на държавното предприятие е доказателство, че този имот е бил предоставен на това държавно предприятие за стопанисване и управление.
По настоящето дело съдът не е приел факта на предоставянето на трафопоста за стопанисване и управление по презумпция по силата на закона, а е обсъдил доказателствата, датиращи към момента на построяване на трафопоста и въвеждането му в експлоатация, които сочат, че оттогава трафопостът се води в активите на електроразпределителното предприятие в [населено място], както и данните от инвентарните книги и отразеното в акта за държавна собственост. По тези въпроси въззивното решение съответства на практиката на ВКС по чл.290 ГПК, че предоставянето на имот за стопанисване и управление може да бъде доказано и с непреки доказателства като различни счетоводни и други записвания, в които е отбелязано това предоставяне; че при преобразуване на държавно предприятие в търговско дружество в капитала на това дружество се включват всички обекти, които са били предоставени за стопанисване и управление, като собствеността в този случай се придобива по силата на самия акт за преобразуване, освен ако в него не е посочено друго. Това съответства както на закона – ПМС № 201 от 25.10.1993г. и чл.17а от ЗППДОбП /отм./, така и на задължителната практика на ВКС – Решение № 31 от 21.06.2013 г. по гр.д.№ 310 от 2012 г. на ВКС, Първо г.о., Решение № 406 от 25.11.2010 г. по гр.д.№ 614 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о. и др., постановени по реда на чл.290 от ГПК и касаещи допустимите доказателствени средства и решение № 250 от 13.07.2010 г. по гр.д.№ 2955 от 2008 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 200 от 29.06.2010 г. по гр.д.№ 5293 от 2008 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 225 от 19.10.2012 г. по гр.д.№ 380 от 2012 г. на ВКС, Второ г.о. и др., постановени по реда на чл.290 от ГПК и касаещи придобиването на право на собственост при преобразуване на държавно предприятие в търговско дружество.
Друг процесуален въпрос, поставен от касатора, е: може ли решаващият съд да изгради изводите си само на избрана от него част от доказателствата и да не изложи мотиви защо не възприема констатациите на експертите по делото; съдебното решение, мотивирано по този начин, постановено ли е при съвкупна преценка на доказателствата. Поддържа се противоречие с множество решения на ВКС : Решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на І г.о, Решение № 7 от 08.02.2012г. по гр.д. № 510/2011г. на ІІ г.о., Решение № 10 от 01.02.2012г. по гр.д. № 130/2011г. на І г.о., Решение № 589 от 29.06.2010г. по гр.д. № 1359/2009г. на І г.о., които най-общо изискват въззивният съд като съд по съществото на спора да направи свои фактически и правни изводи, като обсъди всички относими и допустими доказателства в тяхната съвкупност. Въпросът се припокрива с първия, обсъден по-горе, правен въпрос.
Следващите два правни въпроса също са посочени като „свързани”. Те са: а/ Каква е доказателствената стойност на счетоводните записвания и длъжна ли е страната, която се позовава на тях, при условията на пълно и главно доказване да установи, че са редовно водени и б/ Длъжен ли е съдът да укаже на страната, която се позовава на счетоводни записвания, че е нейна доказателствената тежест да установи редовността на тези записвания.
Въпросите са неотносими към решаващите изводи на съда, в които липсва обсъждане на доводите на жалбоподателя, свързани с доказателствената сила на счетоводните записвания. Поради това касационно обжалване по посочените въпроси не може да бъде допуснато.
На последно място е формулиран правния въпрос: Допустимо ли е ВКС в решение по чл.290 от ГПК /решение № 244 от 25.02.2010 г. по гр.д.№ 99 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о./ по пътя на тълкуването да придава обратно действие на материалноправна норма и в частност на §7, ал.2 ПЗР З., след като законодателят не й е придал такова действие. Този конкретен въпрос не представлява правен въпрос по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като решаващият съд не е разсъждавал за правомощията на ВКС в решение по чл. 290 ГПК, а е споделил изводите в това решение относно прилагането на предпоставката на §7, ал.2 ПЗР З.. Всъщност релевантният правен въпрос, който може да се изведе е: дали §7, ал.2 ПЗР З., приет с изменение на закона от 1995г., има действие от момента на влизане в сила на закона през 1991г. По този въпрос касаторът изтъква противоречие между Решение № 1253 от 30.12.2008 г. по гр.д.№ 3541/2007г. на ВКС, Трето г.о., постановено по реда на ГПК-отм., съгласно което нормата на ал.2 на § 7 ПЗР З., приета през 1995г., е от материалноправно естество, няма обратно действие и не засяга минали правоотношения и Решение № 244 от 25.02.2010г. по гр.д.№ 99/2009 г. на ВКС, Първо г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, според което ал.2 на § 7 ПЗР З. поражда действие едновременно с ал.1 на същата норма. Същото разбиране – че нормата на § 7, ал.2 ПЗР З. има тълкувателен характер и като такава има обратно действие е прието и в други решения по чл.290 ГПК – решение № 96 от 11.02.2010 г. по гр.д.№ 3122/2008 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 200 от 29.06.2010 г. по гр.д.№ 5293/2008 г. на ВКС, Второ г.о. Поради това, при наличие на практика по чл. 290 ГПК, която е непротиворечива и на която обжалваното решение съответства, не може да се допусне касационно обжалване.
Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК не е обосновано от касатора, а и при наличието на съдебна практика по повдигнатите въпроси, е изключено приложението на това основание за достъп до касационен контрол.
В обобщение не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал.1 ГПК и касационно обжалване не може да бъде допуснато.
В полза на ответника по жалбата [фирма] следва да се присъдят направените разноски в касационното производство в размер на 240 лв. съгласно приложения списък по чл. 80 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 213 от 08.04.2014г. по гр.д. №169/2014г. на Пернишки окръжен съд по касационната жалба на [община].
ОСЪЖДА [община] да заплати на „Ч. Разпределение България” АД сумата 240 /двеста и четиридесет/ лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: