О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№442
Гр. С., 08.12.2014год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на четвърти ноември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Красимир Влахов гр. д. № 6280 по описа на ВКС за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Б. А. и Е. Б. Д. е срещу Решение № 654/29.04.2014 г. по в.гр.д. № 608/2014 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 5025/12.11.2013 г. по гр.д.№ 18034/2010 г. на Варненския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касаторите против И. Г. Р., Р. Д. И., Д. Д. С., Д. Р. И. и И. Р. И. положителен установителен иск за собственост с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК – за установяване правото на собственост на ищците по силата на оригинерния придобивен способ- давностно владение, върху недвижим имот, представляващ ПИ 1822 по ПНИ на селищно образувание „Прибой”, одобрен със Заповед № РД-1-7706/412 от 25.11.2003 г. на областния управител на област с административен център – [населено място], целият с площ от 1 201 кв. м., при граници: гора-скат, гора и ПИ 1823. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради необоснованост, нарушаване на съдопроизводствените правила и нарушаване на материалния закон, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковата претенция за собственост бъде уважена със законните последици.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани един процесуалноправен и два материалноправни въпроса, които според касаторите са обуславящи за правилността на обжалваното въззивно решение и по отношение на които твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Тези въпроси, уточнени и конкретизирани от касационния съд съобразно задължителните постановки на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г., ОСГТК на ВКС, са следните:
1. Длъжен ли е съдът да осигури равна възможност за двете страни по делото да изложат всички свои аргументи и възражения по всички въпроси, които са от ключово значение за изхода на спора. Така формулираният процесуалноправен въпрос е поставен с оглед оплакването на касаторите, че при постановяване на решението си въззивният съд е формулирал правен извод, че процесният имот е бил държавна собственост, поради което същият не е могъл да бъде придобит по давност, съгласно императивната норма на чл. 86 ЗС и последващата забрана на П..1 от ПЗР на ЗС /ДВ, бр.46/2006 г., в сила от 01.06.2006 г./, без обаче подобно твърдение за неоснователност на иска да е било въвеждано от насрещната страна в първоинстанционното или въззивното производство. Поддържа се, че по този начин въззивниците- касатори в настоящото производство са били лишени от възможността да изложат доводи по въпрос, който е от значение за изхода на делото и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд.
2. Дали решенията на органите на поземлената собственост, с които се възстановяват в стари реални граници земи в терени по пар.4 ПЗР на ЗСПЗЗ, имат конститутивно действие, ако са постановени преди изменението на чл. 14, ал. 1, т. 3 от ЗСПЗЗ / ДВ, бр. 68/1999 г./. Въпросът е зададен в контекста на наведените от касаторите оплаквания, според които въззивният съд не е отчел конститутивното действие на постановеното преди изменението на чл. 14, ал. 1, т. 3 от ЗСПЗЗ /ДВ, бр. 68/1999 г./ решение на поземлената комисия, с което са възстановени в стари реални граници земи в терени по пар.4 ПЗР на ЗСПЗЗ, като поради това погрешно е приел, че началото на давностния срок тече от момента на приключване на административната процедура по възстановяване на собствеността върху самостоятелен обособен обект на собственост, а именно от издаване на заповед № Г-ПР-74 от 28.03.2011 г., основана на разпоредбата на П.. 4к, ал. 7 ЗСПЗЗ.
3. Кога следва да се смята, че веднъж установено владение е изгубено, с какви действия и на кои лица и какви действия следва да извършва владелецът, за да се приеме, че осъществява непрекъсната фактическа власт върху един имот. Въпросът е поставен с оглед оплакването на касаторите, че по делото не е установено осъществяване от страна на ответниците или трети лица на такова действие, което явно и категорично да е препятствало възможността ищците да упражняват фактическа власт върху имота, респ. да е ги е отстранило от същия, а същевременно въззивният съд е приел, че ищците сами са се отказали от фактическата си власт върху имота, в резултат на което са изгубили владението съгласно чл. 81 ЗС.
Ответниците по касация- И. Г. Р., Р. Д. И., Д. Д. С. и Д. Р. И. са депозирали по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор, с който молят касационното обжалване да не бъде допускано предвид липсата на предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания за това.
Ответникът по касация- И. Р. И. не е депозирал отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че искането на касаторите за допускане на касационното обжалване е неоснователно, тъй като не са налице предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания за ангажиране на правораздавателната компетентност на настоящата касационна инстанция по спора. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Варненския окръжен съд на релевираното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е обусловено от формиране на положителен извод, според който посочените правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК са от обуславящо значение за изхода на конкретното дело, като при това въпросите следва да са разрешени в отклонение от задължителната практика на ВС или ВКС. Така предвиденото в процесуалния закон изискване за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не е налице.
Първият от формулираните от касаторите правни въпроси- относно задължението на съда да осигури равна възможност за двете страни по делото да изложат всички свои аргументи и възражения по всички въпроси, които са от ключово значение за изхода на спора, в конкретният случай не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, а е изцяло съобразен с постановките на т.1 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК. При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Законовата забрана за придобиване по давност на държавно и общинско имущество, съгласно чл. 86 ЗС в редакциите му от 1951 г. до изменението му през 1996 г., и последващата забрана на П..1 от ПЗР на ЗС /ДВ, бр.105/06 г./, безспорно е от императивен порядък. Следователно изцяло в съответствие със задължителните постановки на т.1 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК, въззивният съд в мотивите на обжалваното решение е формирал правен извод, че за периода от 26.10.1987 г. до 01.06.1996 г. при този статут на имота, предмет на иска, оригинерният придобивен способ –давностно владение е неприложим, поради законовата забрана на чл. 86 от ЗС, без да е налице релевирано възражение в този смисъл от насрещната страна по делото.
По втория посочен от касатора правен въпрос, а именно дали решенията на поземлените комисии, с които се възстановяват в стари реални граници земи в терени по пар.4 ПЗР на ЗСПЗЗ, имат конститутивно действие ако са постановени преди изменението на чл. 14, ал. 1, т. 3 от ЗСПЗЗ, ДВ, бр. 68/1999 г., произнасянето на въззивния съд е изцяло съобразено с константната практика на ВКС, формирана по чл. 290 ГПК и обективирана и в посоченото и представено от касаторите Решение № 809/14.01.2011 г. по гр. д. № 1889/2009 г. на І ГО. В цитираното решение е посочено, че решенията на поземлените комисии за възстановяване на земи, намиращи се в терени по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, издадени преди изменението на чл. 14, ал. 1 от ЗСПЗЗ с ДВ бр. 68/1999 г., имат конститутивно действие и вещноправен ефект. За да се прояви това действие, възстановеният имот следва обаче да бъде индивидуализиран в акта за възстановяване на собствеността. Когато същият не е индивидуализиран в решението и не може да бъде установено по отношение на кой имот е заявена воля за възстановяване, актът няма конститутивно действие и по същество представлява решение, с което само се признава правото на възстановяване на собствеността, като в тези случаи процедурата по възстановяването следва да приключи със заповед по П.. 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Именно поради липсата на индивидуализация на процесния имот в решението на поземлената комисия от 07.12.2008 г., въззивният съд, съобразявайки константната практика на ВКС по въпроса, се е произнесъл, че същото няма конститутивно действие, а имотът е възстановен едва със заповед № Г-ПР-74 от 28.03.2011 г., от който момент и тече придобивната давност спрямо ответниците.
Не е налице твърдяното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и по отношение на третия поставен от касаторите въпрос, отнасящ се до начина на изгубване на установено владение. Произнасянето на въззивния съд по него не е от обуславящо значение за изхода на конкретното дело, а представлява само съпътстващ мотив, формулиран „за пълнота на изложението”. Това е така още повече като се има предвид, че не е налице произнасяне на въззивния съд по поставения въпрос в противоречие с посоченото решение № 330/28.11.2011 г. по гр. д. № 1519/2010 г., ІІ ГО. В цитираното решение е разгледан случай, при който установеното владение върху процесния недвижим имот е изгубено, поради отнемането му от трето лице, докато в съпътстващите мотиви на обжалваното въззивно решение съдът е формирал правен извод за изгубване на владението върху процесния имот по смисъла на чл. 81 ЗС, с оглед изоставянето му от ищците-касатори в настоящото съдебно производство.
С оглед гореизложените съображения, предвидените в процесуалния закон предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд не са налице.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 654/ 29.04.2014 г. по в.гр.д.№ 608/2014 г. на Варненския окръжен съд, по касационната жалба на А. Б. А. и Е. Б. Д..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: