О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№441
С., 03.12.2015 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 5270 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. И. И. чрез пълномощника му адвокат К. М. против решение № 101 от 19.06.2015 г., постановено по гр.д. № 163 по описа за 2015 г. на Апелативен съд-В., с което е потвърдено решение № 417 от 7.03.2013 г. по гр.д. № 475/2012 г. на Окръжен съд-Варна за признаване за установено в отношенията между С. Г. Г. и Г. И. И., че Г. И. И. не е собственик на място с площ от 1052 кв.м., находящо се в землището на [населено място], в местността „Св.Н.“ /“В.“/, съставляващо ПИ № 1128 по ПНИ на СО“Св.Н.“, бивш имот с пл.№605 от КП от 1977 г. на м.“Св.Н.“, при посочени граници.
С. Г. Г. е подал писмен отговор по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съдът съобрази следното:
Атакувайки първоинстанционното решение Г. И. И. е навел доводи, касаещи изводите на съда относно валидността на решението на ОСЗГ В. от 24.11.2004 г., свързани с твърдението му за липса на компетентност на административния орган, тъй като окръжната служба по земеделие и гори се е произнесла за имот, който е нямал и няма характер на земеделска земя по смисъла на чл. 2 от ЗСПЗЗ и който от 1937 г. се намира в регулацията на [населено място] – в зона за вилен отдих, представляваща урбанизирана територия, без данни тази регулация да е била отменена, а и няма доказателства, че имотът е бил обобществен и включен в ТКЗС, ДЗС или друга селскостопанска организация, за да се приеме, че подлежи на реституция по реда на ЗСПЗЗ, като липсва и идентичност на процесния имот и имотите, които наследодателят на ищцата е декларирал, че притежава при възникване на членството му в ТКЗС, както и изводите относно възражението му, че е собственик въз основа на възмездно придобивно основание – договор за покупко-продажба с нот.акт № 77/1999 г. от неговия баща, чиито права са признати по обстоятелствена проверка през 1967 г., а в условия на евентуалност – на придобивна давност, изтекла в негова полза за период от 01.06.1999 г. до деня на предявяване на иска – 28.11.2011 г. с присъединяване на владението, упражнявано от неговия баща през периода 21.11.1997 до 01.06.1999 г.
В. съд е приел за установено, че с решение № 1168/24.11.2004 г. на ОСЗГ [населено място] на ищцата, като наследница на Г. Т. Б. е признато правото за възстановяване на собствеността върху лозе с площ от 3.353 дка в местността „В.” в землището на [населено място], обхващащо имоти с пл.№ 13401, 13414 и процесният имот с пл.№ 13413 по кадастралния план от 1956 г. Имотът попада в обхвата на кадастралния план на „Курортно предградие „Лозята” от 1936 г., за което има одобрен със заповед № 1681/02.06.1937 г. план за улична регулация и със заповед № 1680/02.06.1937 г. – план за дворищна регулация, като по делото няма данни тази регулация да е била приложена. Съгласно общия градоустройствен план на [населено място], одобрен със заповед № РД-0302/46/от 31.12.1982 г. територията, на която се намира процесният имот е предвидена като такава извън строителните граници на [населено място]. Към 1991 г., преди влизане в сила на ЗСПЗЗ имотът се е намирал в зона за земеделско ползване, а след това – в зона по §4 от закона. Към 30.05.2000 г. с решение на ОбС [населено място] територията е обявена за селищно образувание. В кадастралния план от 1956 г. този имот е бил нанесен като собствен на Г. Т. Б., а по кадастралния план на местност „Св.Н.”, изготвен през 1977 г. имотът представлява пл.№ 605 и е записан на И. Г. И. и Р. Г. К.. Съгласно плана за новообразуваните имоти, одобрен със Заповед № РД-7-7706/203/ от 08.08.2007 г. на Областния управител на Област В., имотът попада и е част от имот пл.№ 13413 по кадастралния план от 1956 г. и е записан под № 1128 като собствен на И. Г. И. и Р. Г. К.. Наследодателят на ответника – И. Г. И. се снабдил с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка № 140/1967 г. за собственост на лозе с площ един декар в местността „В.” в землището на [населено място], който според заключението на съдебно-техническата експертиза, е идентичен с процесния. С договор за покупко-продажба, сключен под формата на нот.акт № 77/1999 г. имотът бил придобит от ответника.
При горните факти съдът е приел, че процесният имот не е представлявал и не представлява урбанизирана територия, не е включен в строителните граници на [населено място] и поради това има характер на терен за земеделско ползване. Издадените през 1937 г. заповеди за улична и дворищна регулация не са били приложени на практика. Още тогава имотът е бил включен в курортно предградие „Лозята”, а с общия градоустройствен план от 1982 г. е предвиден като зона за вилен отдих. Местността е определена като територия по § 4 ЗСПЗЗ със заповед № РД-7-7706/203/2007 г., с която е одобрен планът за новообразуваните имоти на селищно образувание „Св.Н.”. Направил е извод, че общинската служба по земеделие и гори е действала в рамките на своята компетентност постановявайки своето решение, с което на ищцата е признато правото за възстановяване на собствеността върху прицесния имот, поради което същото не е нищожно.
За неоснователно е прието и възражението на ответника за придобиване на имота въз основа на давностно владение. Изложени са съображения, че придобиването по давност на имот, намиращ се в терен по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, какъвто без съмнение е настоящият, е изключено до приключване на административната процедура по възстановяване на собствеността. Разпоредбата на чл. 5 ал.2 от ЗВСОНИ брани лицата, които са заявили претенциите си за възстановяване на собствеността и до приключване на реституционното производство не съществува възможност тези права да бъдат отречени посредством възражение за придобивна давност. Административната процедура по възстановяване на собствеността на лицата, за които е признато право на възстановяване на земеделска земя приключва с издаване на окончателен индивидуален административен акт – заповедта по § 4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, установяваща местоположението, границите, както и ограниченията на собствеността и основанията за тях. До този момент тези лица не разполагат с възможност да отблъснат владението на трети лица по исков ред, поради което и срещу тях не тече придобивна давност. Тя ще започне едва от влизане в сила на окончателната заповед по № 4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Дори третите лица да са установили своето владение преди влизане в сила на ЗСПЗЗ, както е в настоящия случай, съгласно разпоредбата на чл.5 ал.2 от ЗВСОНИ изтеклата до този момент давност не се зачита.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване Г. И. И. е развил тезата, че изводите на съда, че процесния имот е имал характер на терен за земеделско ползване по смисъла на чл.2 ЗСПЗЗ, т.е. по въпроса кога земята има земеделски характер противоречи на практиката на ВКС; както и по въпросите за характера на констативния нотариален акт и неговата материална доказателствена сила и подлежи ли на реституция по ЗСПЗЗ имот, за който няма категорични доказателства да е бил коопериран.
Въпросът за характера на констативния нотариален акт и неговата материална доказателствена сила е неотносим, доколкото по него въззивния съд не се е произнесъл, тъй като не е отрекъл осъществяваното владение, въз основа на което са констатирани правата на праводателя на ответника, а се е произнесъл въз основа на установени по делото факти, които не са били засвидетелствани в нотариалния акт.
Въпросът има ли характер процесния имот на земеделска земя по смисъла на чл.2 ЗСПЗЗ е обоснован с установеното от експертното заключение обстоятелство, че за местността към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ е действала регулацията от 1937 г., като приложената от касатора практика на ВКС дава тълкуване, че когато имотът е включен в регулационен план, не е изключван от регулация, нито е бил включен в блок на ТКЗС, то същия няма характер на земеделска земя, поради което и не може собствеността да бъде възстановена по ЗСПЗЗ. Тезата на касатора обаче не е съобразена с останалите установени по делото факти – че наследодателят на ищцата е бил от учредителите на ТКЗС /протокол № 1 от 8.03.1958 г./, както и че процесният имот е бил получен от праводателите на ответника от ТКЗС /показанията на ангажираните от него свидетели Т. П. и К. Ж./, а именно въз основа на тях, както и на градоустройствения план от 1982 г., а впоследствие и определянето на местността като територия по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ е формиран извода на съда, че регулацията от 1937 г. не е била приложена и процесния имот е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. В този смисъл настоящото решение е постановено при факти, различни от тези по практиката на ВКС и съдебната практика, на която се позовава касаторът и не й противоречи.
По същите съображения неотносим в случая е въпросът за доказателствата, с които би могло да бъде проведено доказване на факта на внасянето на един имот в ТКЗС, тъй като изводът в тази насока не е формиран, както поддържа касаторът, само въз основа на справка-декларация от Г.Б. от 1948 г. а притежавани от него непокрити земи.
Н. се явява и въпроса относно способите за отмяна на влязла в сила улична регулация. Недвижимите имоти се урегулират и съответно придобиват селищен характер по силата на дворищна регулация и наличието на улична регулация е без значение при преценка характера на имота като земеделски или селищен.
К. поставя и въпросът: какви са предпоставките за придобиване по давност на процесния имот, в това число следва ли в конкретния случай да е приключила административната процедура по възстановяване на имота, за да бъде поставено начало на придобивна давност, като поддържа противоречие с практиката на ВКС, според която може да бъде владян и придобит по давност имот, който не е бил коопериран и е бил частна собственост, запазил е своята индивидуализация в реални граници и ако в съответния период на владение не е съществувала нормативна забрана за придобиване по давност, като този способ е приложим ако имотът е имал селищен характер и не са били налице ограниченията по З. /отм./, по чл.29 З., а впоследствие и по чл.5, ал.2 ЗВСОНИ. С. противоречие не е налице, тъй като въззивният съд е приел, че процесният имот е земеделска земя, бившия собственик е бил член-кооператор и имотът подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ.
Липсва противоречие на въззивното решение със сочената от касатора практика на ВКС по въпроса: относно правомощията на въззивната инстанция да обсъди всички доказателства и възражения на страните. Въпросът е обоснован с тезата на касатора, че съдът не се е произнесъл мотивирано по възраженията му, че липсват доказателства за включване на имота в ТКЗС, както и за материалната законосъобразност на решението на ОСЗ – относно доказателствата за собственост на Г.Б. и относно идентичността между имота, който евентуално е притежавал и процесния имот. По делото посочените възражения са били недопустими, доколкото ответникът не заявява собствени права към момента на обобществяване на земята в какъвто смисъл е постоянната практика на ВКС, а следователно съдът не е дължал произнасяне по тях.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 101 от 19.06.2015 г., постановено по гр.д. № 163 по описа за 2015 г. на Апелативен съд-В..
Определението е окончателно
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: