О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 417
София, 26.20.2017 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 1329 по описа за 2017 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 1586 от 02.12.2016г. по гр.д. № 1527/2016г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отменено решение № 4076 от 04.12.2015г. по гр.д. № 13768/2015г. на Пловдивски районен съд и вместо това е постановено отхвърляне на предявения от П. А. Б. против Л. И. Б., К. И. Б., Й. М. Б., А. П. К. и К. П. Б.-Г. иск за делба на дворно място от 870 кв.м., съставляващо УПИ VІ-1767 в кв.66 по плана на [населено място] с построената в него масивна жилищна сграда и други второстепенни постройки.
Касационната жалба е подадена от ищеца П. А. Б. чрез адв. А.. Според жалбоподателя решението е изцяло незаконосъобразно -противоречи на закона и на съдебната практика и е необосновано. Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1,т.1 и 2 ГПК по въпроси, касаещи придобивната давност: 1/ ако е налице обща фактическа власт от няколко сънаследника, то какво е качеството на всеки от тях – държател или владелец; 2/ какви са способите за завладяване на цялата вещ от съсобственик за себе си и трябва ли той да манифестира тази промяна пред останалите; 3/ декларирането на сънаследствената част в данъчната служба има ли значение при преценката на субективното намерение на наследника към имота. Приложена е съдебна практика, в отклонение на която се твърди, че е постановено решението.
В представения от ответниците писмен отговор се поддържа, че не са налице сочените основания за достъп до касационен контрол.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по иск за съдебна делба във фазата по допускането. Безспорно е, че имотът е бил собственост на наследодателя Й. И. Б., починал 1996г. Наследници на Й. Б. са тримата му сина П., И. и А.. Ишецът П. Б. е наследник на сина А.. Ответниците Л. Б. и К. Б. са наследници на сина И., а ответниците Й. Б., А. К. и К. Б.-Г. са наследници на починалия в хода на делото син П.. През 1975г. наследодателят Й. Б. е дарил на сина си П. празно дворно място от 395 кв.м., представляващо част от имот пл. № 876, включен в парцел І-жилищен комплекс в кв.66 по плана на [населено място]. Приетата експертиза установява, че дарените 395 кв.м. понастоящем се намират в парцел VІ-1767 по действащия план и не са регулационно обособени.
Спорът е съсредоточен върху разрешаването на въпроса дали между страните съществува съсобственост предвид наведеното от ответниците Й. Б., А. К. и К. Б.-Г. възражение, че те са собственици на основание направеното дарение и давностно владение в периода от 1975г. до настоящия момент. Правото им на собственост се признава от останалите ответници – Л. и К. Б.. Възражението е намерено от съда за основателно. На първо място съдът е приел, че дарението от 1975г. за 395 кв.м. не произвежда действие, защото по това време е в сила забраната на чл.59 З. /отм./, според която реални части от дворищнорегулационни парцели не могат да се придобиват чрез сделки или по давност. На второ място, преценявайки гласните доказателства, съдът е намерил за установено, че от 1978г. в къщата е живял наследодателя и семейството на П. и Й. Б.. Последните двама са се грижили за дворното място и са направили редица подобрения – дворна тоалетна, преустройства в къщата – бутане на стени, направа на баня и тоалетна. Наследодателят е изгонил сина си А., но след намесата на П. А. се върнал да живее в лятната кухня. Синът И. не е живял в имота до смъртта на съпругата си, а след това поради влошеното му здравословно състояние и по молба на сина му Л. е приет от семейството на П. да живее в къщата. Според свидетелите двамата братя И. и А. са приемали къщата като такава на брат им П., а и наследодателят заявил приживе, че предава къщата с двора на П. да се разпорежда както намери за добре. По отношение на представените доказателства за плащане на данъци за имота съдът е посочил, че те нямат пряко отношение към упражняването на фактическа власт върху имота и към манифестираното субективно намерение за своене на имота и непротивопоставянето на останалите сънаследници. По тези съображения съдът е отхвърлил иска за делба.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
Първият правен въпрос касае хипотеза на осъществявана фактическа власт върху наследствения имот от няколко от сънаследниците. В случая съдът е приел, че фактическата власт под формата на владение е осъществявана само от Й. и П. Б., а братята на П. – И. и А. са били допускани да живеят за определен период с изрично съгласие на владелците.
На второ място се поставя въпроса за способите за завладяване на цялата вещ от съсобственик и необходимостта той да манифестира тази промяна в намерението си пред останалите. Тълкувателно решение №1/2012г. на ОСГК изисква съсобственикът, който се позовава на придобивна давност, да докаже, че е обективирал пред останалите съсобственици намерението си да владее техните идеални части за себе си. Обжалваното решение не е постановено в разрез с тази постановка. Съдът е приел, че П. Б. е останал в имота по волята на баща си и другите двама си на наследодателя – И. и А. са възприели това, не са се противопоставили на неговото владение и са пребивавали в имота не като в свой собствен. В същия смисъл е Решение № 3 от 25.01.2016г. по гр.д. № 3973/2015г. на І г.о. Приложеното Решение № 159 от 14.06.2013г. по гр.д. № 1492/2013г. на ІІг.о. разглежда отношения между собственик и държател, на когото е обещано бъдещо прехвърляне на собствеността, така че хипотезата е неотносима към настоящето дело. Представената незадължителна практика – решения на Върховния касационен съд от 2005 и 2006г. е по въпросите, които са обобщени с Тълкувателно решение № 1/2012г., така че тя не може да обуслови допускане на касационно обжалване.
По въпроса за значението на данъчното деклариране на имота при преценката на предпоставките на придобивната давност и по-конкретно на намерението за своене, касаторът не се е позовал на конкретна съдебна практика. Независимо от това може да се посочи, че решението съответства на на съществуващата съдебна практика, която приема, че фактът на деклариране на имота като собствен на един от сънаследниците или декларирането на притежаваните части от всеки от сънаследниците са обстоятелства, които имат значение при съвкупната преценка на всички данни по делото за установяване намерението за своене. В случая такава преценка е извършена от въззивния съд. Установено е, че към 1998г. имотът е деклариран като съсобствен на тримата братя, но единствено този факт, не е в състояние да промени произтичащия от другите доказателства извод, че П. и Й. Б. са владяли имота изцяло и именно те са дали разрешение И. и А. да живеят в къщата в определени периоди от време.
Поради изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване. Ответниците имат право на направените разноски за водене на делото, които са в размер на 500 лв. за адвокатско възнаграждение. Според представения договор за правна помощ разноските са направени само от ответницата Й. Б., затова сумата следва да се присъди в нейна полза.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1586 от 02.12.2016г. по гр.д. № 1527/2016г. на Пловдивски окръжен съд по касационната жалба на.
ОСЪЖДА П. А. Б., ЕГН [ЕГН], да заплати на Й. М. Б., ЕГН [ЕГН], сумата 500 /петстотин/ лева разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: