О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№47
Гр.София, 09.02.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов т. д. № 60189 по описа на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК] срещу Решение № 898/ 04.05.2016 г. по в.т.д.№ 1279/15 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 1879/ 06.12.2014 г. по т.д.№ 495/13 г. на Софийския градски съд, с което е уважен предявеният от „П. Б. (БЪЛГАРИЯ)” ЕАД, [населено място], ЕИК[ЕИК] против касатора иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК- за признаване за установено в отношенията между страните съществуването на вземанията на ищеца – кредитор по издадената в негова полза заповед за незабавно изпълнение от 24.10.2012 г. по ч.гр.д. № 48697/2012 г. на Софийския районен съд и издадения въз основа на нея изпълнителен лист от 24.10.2012 г., а именно: за установяване на изискуемо парично вземане в размер на 77 635,78 евро- дължима и неплатена главница по Договор за банков кредит № 010Р 01469/31.10.2005 г. и Анекси към него и Договор за заместване в дълг от 14.07.2010 г. и Анекс към него; сума в размер на 3 225,44 евро, представляваща наказателна лихва върху просрочена главница за периода от 04.09.2012 г. до 10.10.2012 г., включително; сума в размер на 585,32 евро, представляваща просрочена лихва за периода от 20.06.2012 г. до 20.06.2012 г., включително, сума в размер на 12 евро за обслужване на банкови сметки по силата на Общи условия към договора, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.10.2012 г. до окончателното изплащане на сумата и разноски по делото. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение поради нарушаване на материалния закон и необоснованост, с оглед на което се моли за неговото отменяване и решаване на спора по същество чрез отхвърляне на предявения от „П. Б. (БЪЛГАРИЯ)” ЕАД, [населено място] иск със законните последици.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване е посочено, че в решението си въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси от обуславящо значение за изхода на спора, като по отношение на същите се поддържа наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване, предвидено в чл.280, ал.1, т. 1 ГПК, а именно, че произнасянето на въззивния съд по тях е в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в т.18 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите са следните:
1. Може ли да се приеме, че писмо изх. № О-2372/09.10.2012 г. представлява уведомление по смисъла на чл. 60 ЗКИ и съгласно т.18 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС за настъпила предсрочна изискуемост на кредита при положение, че не е връчено на адрес на управление на дружеството, не изхожда от длъжника и няма доказателства да му е предадено;
2. Може ли да се приеме, че в писмо изх. № О-2372/09.10.2012 г., връчено на адрес различен от адреса на управление на дружеството, се съдържат данни и основания за настъпила предсрочна изискуемост, като в него не са посочени броя на просрочените вноски нито изискуемото по размер задължение;
3. Може ли да се приеме, че има основание за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, при положение, че към посочените дати, длъжникът не е изпаднал в забава и това е удостоверено с изготвената Съдебно-счетоводна експертиза.
Ответникът по касационната жалба- „П. Б. (БЪЛГАРИЯ)” ЕАД е депозирал по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор, с който моли касационната обжалване да не бъде допускано поради липсата на предвидените за това предпоставки в чл.280, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:
За да формира извода си за основателност на предявения установителен иск по чл. 422 ГПК, въззивният съд е приел, че процесното вземане произтича от сключен между страните договор за заместване в дълг по договор за банков кредит и анексите към тях, което вземане може да бъде обявено от банката за предсрочно изискуемо в случаите на неплащане, на която и да е погасителна вноска, съгласно чл. 25, раздел V от Общите условия за кредитиране. Позовал се е на разрешението, дадено в т.18 на ТР № 4 от 18.06.14г. по т. д. № 4/13г. на ОСГТК на ВКС, според което в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 от ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорката, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост, като получаването на това волеизявление от длъжника следва да предхожда по време подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение съгласно чл.418, ал.3 от ГПК и да е удостоверено с документ, установяващ, че волеизявлението на кредитора за предсрочната изискуемост на кредита е получено от длъжника. В тази връзка въззивният съд е приел, че с писмо изх. № 0- 2372/09.10.2012г., получено на 09.10.2012г. от съдружника М. М., касаторът е уведомен за предсрочната изискуемост на кредита, което обстоятелство не е оспорено от ответното дружество. Изложил е съображения, че едва пред въззивната инстанция са направени възражения, че цитираното писмо по съществото си не може да бъде прието като волеизявление за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, както и че същото не е достигнало до длъжника, поради което тези възражения се явяват преклудирани. Прието е за установено, че до 20.05.2012 г. ответното дружество е погасявало в договорения срок – до 20 число на месеца, дължимите вноски, съгласно погасителния план, като дължимата на 20.06.12 г. месечна вноска, е внесена на 21.06.2012 г., т.е. 1 ден след падежа. Формиран е решаващ правен извод, че е настъпило предвиденото в р. V от Общите условия за кредитиране обстоятелство за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като нарочната клауза на чл. 25, р. V от същите освобождава развалящия както от нуждата да дава допълнителен срок за изпълнение, така и да доказва значимостта на неизпълнението.
При така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни мотиви, формулираните от касатора правни въпроси не са в състояние да обусловят исканото допускане на касационното обжалване. Първите два въпроса, отнасящи се до това, дали банката-ищец е довела до знанието на ответника обявената предсрочна изискуемост на кредита, поначало не отговарят на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото са свързани с преценката на правното значение за спора на конкретни доказателствени факти, и в този смисъл тези въпроси имат отношение към правилността на въззивното решение, която се съобразява не във фазата на допускане на касационното обжалване, а едва при разглеждане на касационната жалба по същество в случай, че касацията е допусната. Освен това, тези въпроси са и ирелевантни за спора, доколкото, както правилно е съобразил и въззивния съд, отговорът на исковата молба не обективира възражение на ответника, че не е бил уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита поради ненадлежно връчване на описаното в исковата молба уведомително писмо изх.№ О-2372/ 09.10.2012 г. Според задължителните указания на т.4 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/ 2013 г. на ОСГТК, с изтичане на срока за отговор се преклудират възраженията, които ответникът е имал на свое разположение към този момент- т.е. възраженията, основани на съществуващи и известни на ответника факти. В конкретния случай това означава, че не по-късно от срока за отговор по чл.131, ал.1 ГПК ответникът е следвало да възрази относно получаването на уведомлението за предсрочната изискуемост на задължението му по договора за кредит, и последващото заявяване на това фактическо възражение за първи път пред въззивния съд е недопустимо. На това основание въззивната инстанция не е дължала произнасяне по така преклудираното възражение и следователно произтичащите от него въпроси, поставени в изложението към касационната жалба, се явяват неотносими за спора. Колкото до третия въпрос, свързан с преценката за основателност на иска при положение, че според изслушаната по делото експертиза ответникът не е изпаднал в забава, същият очевидно не отговаря на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото на практика се отнася до материално-правната легитимация на страните по спора, т.е. изходът му по същество, което се съобразява при разглеждане на касационната жалба в случай на допускане на касационното обжалване, а не в настоящата фаза на производството. По смисъла на т.1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/ 09 г. на ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода на делото трябва да е определен и включен в предмета на спора, но не и да съвпада с цялостната преценка за неговия резултат.
Предвид гореизложените съображения, не са налице предпоставките на процесуалния закон за допускане до касационно обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд.
Н. от изхода на производството, ответникът по касация няма право на разноски предвид липсата на доказателства за извършени такива.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 898/ 04.05.2016 г. по в.т.д.№ 1279/15 г. на Софийския апелативен съд, по касационната жалба на на [фирма]- [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: