О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№356
[населено място], 23.10.2015 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 4215 по описа за 2015 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 576 от 31.03.2015г. по гр.д. №3276/2014г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2983 от 11.07.2014г. по гр.д. № 14855/2013г. на Пловдивски районен съд за отхвърляне на предявения от С. К. М. против [фирма], ЕИК[ЕИК], иск за заплащане на сумата 5040 евро, представляваща получени добиви/наеми/ за периода 18.09.2008г. – 25.03.2009г. от недвижим имот – сграда с търговско предназначение кафе-аперитив, с площ 126 кв.м., в североизточната част на дворно място от 400 кв.м. на [улица] [населено място].
Касационна жалба е подадена от ищеца С. К. М. чрез пълномощника адв. Т.. Поддържа се неправилност на решението. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК по въпросите: 1/ владелецът има ли право на добивите от вещта; 2/ след като владелецът защити владението си по реда на чл. 75 ЗС има ли право да получи добивите от вещта за периода на неползването й.
Ответникът по жалбата [фирма] чрез пълномощника си адв. М. взема становище за недопускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Ищецът С. М. поддържа, че е носител на право на ползване върху процесната постройка, като от 1992г. до 2006г. е владял сградата кафе-аперитив като собственик и я е придобил по давност, а на 10.11.2006г. дарил имота на дъщеря си, но запазил за себе си правото на ползване. При проведена публична продан през 2008г. дворното място УПИ ІV-36 и едноетажната жилищна сграда със сутерен са възложени на купувача Г. Б. и е извършен въвод във владение. При въвода незаконосъобразно е предадено владението и върху търговския обект кафе-аперитив, ползван от ищеца. С влязло в сила решение по гр.д. № 2260/2008г. на Пловдивски районен съд Г. Б. е осъден на основание чл. 75 ЗС за предаде на ищеца владението върху търговския обект. За периода от 18.09.2008г. до 25.03.2009г. наемателят [фирма] е заплащал наем на ответното дружество [фирма], чийто представител е Г. Б.. С оглед на изложеното ищецът твърди, че дружеството се е обогатило неоснователно с месечния наем от 840 евро или общо 5040 евро за периода.
Установено е, че при извършване на дарението през 2006г. ищецът се е легитимирал като собственик на дворното място с договор за продажба от 1989г., който обаче е бил унищожен с влязло в сила съдебно решение по гр.д. № 4151/1992г. на Пловдивски окръжен съд, като ищецът е осъден да предаде владението върху имота. Сградата е построена от ищеца през 1992г. и за нея е издаден акт за узаконяване, който впоследствие е отменен с влязло в сила решение по гр.д. № 4158/1996г. на Пловдивски окръжен съд. В периода 1996-2010г. е разглеждан правен спор по искова молба на ищеца С. М. против съсобствениците на дворното място с правно основание чл.74 ЗС за заплащане на подобрения, изразяващи се в изграждане на процесната сграда, като искът е отхвърлен. В резултат на извършена съдебна делба между съсобствениците дворното място и жилищната сграда са изнесени на публична продан и са възложени на Г. И. Б..
Първоинстанционният съд в доклада си е квалифицирал иска по чл. 59, ал.1 ЗЗД. Приел е, че ищецът не се легитимира като притежател на вещно право на ползване. Той не е бил собственик на сградата по давност и съответно не е могъл да я дари на дъщеря си и да запази право на ползване за себе си.
Пловдивски окръжен съд не се е произнесъл изрично относно правната квалификация на претенцията; също е приел, че М. не е бил собственик на обекта, нито на основание договора за покупко-продажба, който е унищожен, нито по давност, тъй като владението му е било смущавано – наред с иска за унищожаване на договора за покупко-продажба срещу него е уважен и иск по чл. 108 ЗС за предаване на владението върху дворното място и жилищната сграда. Няма данни той да е установил отново владение след 1993г. Това обосновава извод, че към 2006г. не е притежавал в патримониума си правото на собственост, вкл. и правото на ползване по чл. 56 ЗС. Според съда получената защита по реда на чл. 75 ЗС не обосновава правото на ищеца да претендира получените от ответника добиви от вещта, тъй като по гр.д.№ 2260/2008г. е защитено владението като фактическо състояние, но не и вещното право на ползване.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
Първият поставен правен въпрос е за правото на владелеца да получи добивите от вещта с позоваване на решение № 622 от 13.05.2009г. по гр.д. № 358/2009г. на Варненски окръжен съд, влязло в сила. Според него добросъвестният владелец се ползва от вещта и получава добивите от нея докато продължава добросъвестното владение, а с предявяване на иска за ревандикация на вещта добросъвестният владелец става недобросъвестен. Изводите в този акт са неотносими към настоящия спор. В случая съдът е отрекъл на касатора качеството на владелец, още по-малко добросъвестен такъв.
На второ място се сочи въпроса: след като владелецът защити владението си по реда на чл. 75 ЗС има ли право да получи добивите от вещта за периода на неползването й, като спрямо него се поддържа допълнителното основание на чл. 280, ал.1,т.3 ГПК – значение на въпроса за точното прилагане на закона и развитието на правото. От една страна, в изложението не се обосновано нито едно от проявленията на това основание, както те са разяснени в Тълкувателно решение от 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т.4. От друга страна, предявената претенция от ищеца претенция за добиви от вещта е обоснована с притежаваното от него вещно право на ползване, а не с качеството му на владелец. Съдът е приел, че той не е носител на такова право и затова е отхвърлил иска. Така че, този въпрос не е определящ за изхода на спора и не може да обуслови достъп до касационен контрол.
В обобщение, след като липсват предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК касационното обжалване не може да бъде допуснато.
В полза на ответника по жалбата следва да бъдат присъдени направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 576 от 31.03.2015г. по гр.д. №3276/2014г. на Пловдивски окръжен съд по касационната жалба на С. К. М. от [населено място].
ОСЪЖДА С. К. М. от [населено място], ул. „4-ти януари” № 36, ет.4, ап.6 да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], сумата 800 /осемстотин/ лева разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: