О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№164
гр. София, 27.03.2018 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети януари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 2410 по описа за 2017 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № ІІІ-12 от 27.02.2017г. по гр.д. №1126/2016г. на Бургаски окръжен съд, поправено с решение от 14.03.2017г., с което след отмяна на решение № 90 от 13.05.2013г. по гр.д. № 1188/2011г. на Несебърски районен съд е допусната съдебна делба на бизнес сграда с партер за търговски цели, офиси, стаи за обслужващ персонал и басейн с идентификатор 51500.506.628.1, построена в поземлен имот с идентификатор 51500.506.628 по кадастралната карта на курортен комплекс „Слънчев бряг” между С. П. З., Т. П. Г., Д. Я. Ц., З. Я. Д., Р. С. Х., О. Х. С. и Р. Х. С. и [фирма] ЕИК[ЕИК], при квоти: по 61/500ид.ч. за първите пет физически лица, по 30,5/500 ид.ч. за О. Х. С. и Р. Х. С. и 134/500 ид.ч. за дружеството.
Касационната жалба е подадена от [фирма], представлявано от А. К. А. и от А. К. А., лично, чрез пълномощниците адв. Т. и адв. Б.. Поддържа се, че решението е неправилно, тъй като при разрешаване на основния спорен въпрос кога сградата е била изградена в груб строеж съдът не е обсъдил всички свидетелски показания и всички писмени доказателства, при което е допуснал нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване като разрешени в противоречие с практиката на ВКС са посочени въпросите: 1/ при заявено общо оспорване истинността на официален свидетелстващ документ следва ли да се приеме, че се оспорва и автентичността и верността му, или е необходимо да се заяви в какво точно се изразява оспорването; при конкретно оспорване на части от официален документ, съдът следва ли да се ограничи само в рамките на оспорването; 3/ страната, която оспорва официален удостоверителен документ, следва ли да проведе пълно и главно доказване на оспорването или е достатъчно да установи само вероятност по заявеното оспорване; 4/ при преценката на материалната доказателствена сила на оспорения официален свидетелстващ документ, съдът при формиране на убеждението си може ли да излезе извън предмета на оспорването; 5/ акт № 200 от 25.06.2001г. на РДНСК представлява ли официален свидетелстващ документ с произтичащата от него материална доказателствена сила и процесуален ред за опровергаването му; 6/ за задълженията на въззивния съд да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото и възраженията на страните ; 7/ каква е дължимата от съда преценка на доказателствата и как следва да се осъществява същата; 8/ при произнасянето по наведеното възражение за придобиване по давност и оборване на презумпцията по чл. 92 ЗС дължи ли съда посочване кога точно е възникнала като годен обект процесната сграда и съответно откога би могъл да тече срока за придобиване по давност; 9/ в хипотеза на ново разглеждане след отмяна на влязло в сила решение по допускане на съдебна делба, дължи ли съдът обсъждане и на доказателствата, събрани по време на втората фаза на делбата, преди отмяната по чл. 303 и сл. ГПК. Спрямо последния въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК.
Ответникът Р. Х. е представил писмен отговор, в който изразява становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Ответницата С. П. З. също счита, че изложените от касаторите основания за допустимост на касационно обжалване не отговарят на изискванията на чл. 280, ал.1 ГПК.
Останалите ответници не са представили писмени отговори.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба, подадена от [фирма] е постъпила в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Касационната жалба, подадена от А. К. А., е недопустима. Искът за делба, предявен против нея, е отхвърлен с първоинстанционното решение на Несебърски районен съд по гр.д. № 1188/2011г. по съображения, че тя не притежава права в съсобствеността. Решението е потвърдено с въззивното решение на Бургаски окръжен съд по гр.д. № 529/2014г. Тази част от решението на окръжния съд не е била обект на отмяната по чл. 303 и сл. ГПК и съответно е извън обхвата на новото разглеждане по гр.д. № 1126/2016г. на Бургаски окръжен съд. Поради това А. А., в личното си качество, не се явява страна по спора и не разполага с право да обжалва решението. Предвид изложеното касационната жалба на А. А. следва да се остави без разглеждане.
Производството е по иск за съдебна делба във фазата по допускане. Обжалваното решение е постановено в производство по чл. 308 ГПК след отмяна по реда на чл.303 и сл. ГПК на предходно влязло в сила решение за допускане на делбата. С оглед пределите на отменителното решение спорът е висящ само относно делбата на „Бизнес сграда с партер за търговски цели, офиси, стаи за обслужващ персонал и басейн” с идентификатор 51500.506.628.1 по кадастралната карта на курортен комплект „Слънчев бряг” между съделителите С. П. З., Т. П. Г., М. Я. С. /починала и заместена от наследниците си О. Х. С. и Р. Х. С./, Д. Я. Ц., З. Я. Д., Р. С. Х. и [фирма]. Решението за делбата на поземления имот е влязло в сила. Спорът е съсредоточен върху приложението на чл. 92 ЗС доколкото от страна на ищците се твърди, че сградата е съсобствена по силата на приращението предвид съсобствеността върху терена. От страна на ответника [фирма] е наведено възражение за придобиване на сградата по давност, считано от изграждането й в груб строеж през 2000г. Именно фактическото обстоятелство кога е приключил грубия строеж на сградата и съответно от кой момент е било възможно да тече давностния срок за придобиването й по давност, е решаващо за изхода на спора. Доколкото исковата молба е предявена на 03.11.2011г., то от значение е дали десет години по-рано – 03.11.2001г. сградата е била завършена до степен на груб строеж.
За да разреши този спор въззивният съд е извършил преценка на събраните писмени, гласни доказателства и експертизи, като накрая се е концентрирал върху значението на новите доказателства, послужили за отмяна на предходното влязло в сила решение.
Безспорно е, че строителството на сградата, представляваща бизнесцентър, е извършено незаконно – без никакви строителни книжа, а узаконяване е извършено през 2004г. на името на А. А.. При обсъждане на свидетелските показания съдът е намерил, че те са диаметрално противоречиви, а и двете групи свидетели не са безпристрастни. Свидетелите Г. и З. сочат, че в имота имало изкоп през април – октомври 2001г. и едва през 2002г. са отливани плочи. Свидетелите К. и П. сочат, че сградата е строена 1999г. и се експлоатира от 2000г. Приетата техническа експертиза е дала отговор за минимално необходимия срок за извършване на строителството, но той е условен, а не точен.
По-нататък съдът е пристъпил към обсъждане на новите доказателства. На 25.06.2001г. е съставен констативен акт № 234 на РДНСК Б. за установяване на извършеното строителство и незаконния му характер; актът е основание за започване на административно производство по чл. 224, ал.2 ЗУТ за спиране на строежа. На същата дата е съставен и акт № 200 за установяване на административно нарушение; на 29.06.2001г. е издадено наказателно постановление, с което на А. К. А. е наложено административно наказание – глоба. В констативния акт № 234, в раздел ІV, т.1 е установено: „строителство на двуетажна сграда с размери 22/11 м.”, а в т.2 в бланковия текст „строежът е /не е/ завършен до” е зачертано „не е” и е попълнено „м.VІ-2001г.”. Свидетелката Д., участвала при съставянето на акта, заявява, че не помни нищо за проверката, не е участвала лично в попълването на документите, тъй като информацията се попълва от конкретния инспектор. Свидетелката К., и тя участвала при съставянето на акта, също не помни как е изглеждал строежа към момента на проверката, но заявява, че щом е записано, че сградата е завършена, значи е било така; свидетелката признава, че страница втора от акта е попълнена от нея; потвърждава, че е попълнила описанието на сградата и в раздел ІV, т.2 е зачертала израза в скобите „не е”. Двете свидетелки разказват, че обичайно актовете се подготвят предварително, като част от съдържанието се вписва преди посещението на обекта, а на мястото на проверката се дописват само конкретните констатации.
Същевременно, приетата графологична експертиза установява, че в посочения раздел ІV, т.2 от констативен акт № 234/25.06.2001г., ръкописният текст: „м.VІ.2001г.“ и щрихът, с който е зачертан изразът „не е“ вероятно са извършени с писец с различна дебелина на пишещото средство, т.е. с различни пишещи средства. Експертизата е извършена по копие от документа, тъй като оригиналът е унищожен поради изтичане на срока за съхранението му. Тук следва да се отбележи, че констативният акт № 234 е бил представен по делото при първоначалното разглеждане, но без стр.2, съдържаща спорните констатации за завършеността /л. 282 от том ІІ на първоинстанционното дело/.
При преценка на тези доказателства съдът е достигнал до извод, че установеният механизъм на изготвяне на акта не гарантира, че описването на завършеността на сградата е извършено от едно и също лице в момента на огледа. При установеното, че зачертаването на изразът „не е”/отнасящ се до степента на завършеност на сградата/ е направено с различно пишещо средство, то материалната доказателствена сила на констативния акт №234 от 25.06.2001г. е накърнена и този документ не е достатъчно убедително доказателство за завършеността на грубия строеж на сградата. Що се отнася до акт № 200/25.06.2001г. на РДНСК Б. и наказателно постановление № 117/29.06.2001г. на РДНСК Б., където е отразено извършеното нарушение – строително-монтажни работи по масивна двуетажна сграда, съдът е приел, че вписаното в тях е изцяло се базира на констативния акт № 234/25.06.2001г., поради което също не установяват по безспорен начин завършеността на сградата /в тези актове изобщо не се съдържат констатации относно етапа и състоянието на строежа/.
По-нататък съдът е съпоставил данните от преписката за узаконяване на бизнес-сградата. Изтъкнал е, че според проектните материали сградата се разглежда като триетажна /от партер и два етажа/, със застроена площ 322 кв.м., Р. 856 кв.м., а само третия етаж е с площ 204кв.м., което не съответства на описанието в констативния акт № 234 от 25.06.2001г. /При сграда с размери 22/11м., както е посочено в акт № 234, то застроената площ е 242 кв.м./. В заключение съдът е намерил за недоказано, че към посочената дата когато е съставен констативния акт, сградата е била годен обект за гражданския оборот и е могла да бъде обект на владение, което да доведе до придобиване на собствеността върху нея по давност.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
Първите пет въпроса се отнасят до оспорването на официален свидетелстващ документ /в случая се визира констативния акт № 234 от 25.06.2001г./ и по-конкретно касаят доказателствената тежест и правомощията на съда при преценка на материалната доказателствена сила на оспорения документ.
Не може да се приеме, че решаващият съд е действал в разрез със сочената практика на Върховния касационен съд. След съвкупна преценка на свидетелските показания, на графологичната експертиза и на писмените доказателства, съдът е счел, че акт № 234, в оспорената част досежно констатираната завършеност на строежа към месец юни 2001г., не се ползва с материална доказателствена сила, като е изложил подробни съображения за това. Поставените въпроси не съставляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК; те имат отношение към формираното вътрешно убеждение на съда по преценка на доказателствата и са израз на несъгласието на касатора с изводите на съда. Констативният акт № 234 принципно съставлява официален свидетелстващ документ, но неговата материална доказателствена сила може да бъде опровергана и според решаващия съд това е сторено успешно. След като е ясно, че участвалите в съставянето на акта длъжностни лица нямат спомен за състоянието на сградата, а самият акт е попълван на части от няколко лица, както и че според графологичната експертиза задраскването на „не е” не е извършено от подписалата акта свидетелка К./извършено е с друго пишещо средство/, то напълно резонно решаващият съд е счел удостовереното по този начин завършване на сградата за недостоверно и е пристъпил към преценка и на другите доказателства по делото, имащи значение за установяване на спорния факт. Не е без значение и фактът, че актът е съставен на основание чл. 224 ЗУТ за констатиране от длъжностно лице, че се извършва строителство и дали то е законно. Актът няма за цел да установява степен на завършеност – надлежният ред за това е по чл. 183 ЗУТ.
Вярно е, че производство оспорване е открито само за констативен акт № 234, но не и за акт № 200, който е за установяване на административно нарушение. Вторият акт обаче, както бе посочено по-горе, не съдържа никакви констатации за завършеността на строежа, а само за етажността и размерите на сградата, които съвпадат с описаните в акт № 234. Така че, този акт /№200/ не разполага с отделна материална доказателствена сила досежно правно релевантния факт била ли е завършена сградата в груб вид при съставяне на акта. Затова и интерес от неговото оспорване не е имало. А и акт № 200 е бил представен още при първоинстанционното разглеждане на делото и е обсъждан от инстанциите по същество.
Предвид изложените от въззивния съд последователни съображения, по основния спорен въпрос, следва да се приеме, че липсва основание за достъп до касационно обжалване по шести и седми въпрос за задължението на съда да обсъди доказателствата, да ги прецени и да отговори на възраженията на страните.
Осмият въпрос е: дали при произнасяне по наведеното възражение за придобивна давност съдът е длъжен да посочи откога би могъл да тече срока за придобиване по давност, а случая кога точно е възникнала като годен обект процесната сграда. Въпросът не е определящ за изхода на спора. В случая е несъмнено, че най-късният момент, в който би могъл да започне давностния срок е 10 години преди завеждане на делото – т.е. 03.11.2001г. Вярно е, че в мотивите на съда изрично е прието, че сградата не е била завършен в груб строеж към датата на констативния акт 25.06.2001г. и няма изрични мотиви за няколкото месеца от тогава до 03.11.2001г. Тук следва да се вземе предвид, че решението е постановено в производство по чл. 308 ГПК, в което основното задължение на съда е да обсъди доколко новите доказателства, послужили като основание за отмяна на влязлото в сила решение, водят до изводи, различни от тези в отменения акт. Именно затова преценката на решаващия съд е била концентрирана върху доказателственото значение на тези „нови” доказателства.
Същите съображения важат и за деветия въпрос: дали при ново разглеждане след отмяна на влязло в сила решение по допускане на съдебна делба, съдът следва да обсъжда и доказателствата, събрани по време на развилата се втора фаза на делбата, преди отмяната по чл. 303 и сл. ГПК. Преди началото на производството по чл. 303 ГПК първоинстанционният съд е започнал разглеждането на делбата във втората фаза и е събрал доказателства във връзка с претенциите по сметки, заявени от съделителите. Въпросът за цененето на тези доказателства не е повдиган пред въззивния съд, никоя от страните не е отправяла искане за вземането им предвид, нито в касационната жалба са изложени конкретни съображения за конкретни доказателства. Ето защо този въпрос не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.
В обобщение, следва да се откаже достъп до касационен контрол по жалбата на [фирма].
При този изход ответниците имат право на разноски. Р. Х. е направил разноски за адвокатско възнаграждение 3600лв. и те следва да се присъдят. С. З. също претендира разноски, но липсват доказателства за направени такива в касационното производство. Посочените в отговора като приложения договор за правна помощ и списък на разноските не се намират по делото.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на А. К. А. против решение № ІІІ-12 от 27.02.2017г., поправено с решение от 14.03.2017г., по гр.д. №1126/2016г. на Бургаски окръжен съд.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на горепосоченото решение по касационната жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК].
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК] да заплати на Р. С. Х. сумата 3600/три хиляди и шестстотин/ лева разноски по делото.
В частта, с която касационната жалба се оставя без разглеждане, определението подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщението пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд. В останалата част определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: