4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 453
София, 07.12. 2016 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на първи ноември през двехиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 2971 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. С. И. чрез пълномощника му адвокат М. С. против решение от 5.02.2016 г., постановено по гр.д. № 164 по описа за 2015 г. на Софийски градски съд , III-В състав, с което е отменено решение от 29.09.2014 г. по гр.д. № 3416/2012 г. на Софийски районен съд, 53-ти състав и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявените от Л. С. И. против Ю. С. И. иск с правно основание чл.26, ал.2, предл.5 ЗЗД за прогласяване нищожност на съдебна спогодба по гр.д. № 151/87 г. на СРС като привидна и за допускане на съдебна делба на апартамент № 11 и апартамент № 12, находящи се на втори надпартерен етаж в жилищната сграда, построена в УПИ ..,.. от кв… по плана на [населено място],[жк], както и на подземен гараж № 8 в сутеренния етаж и надземен гараж № 8 и склад в партерния етаж на същата сграда.
Ю. С. И. е подал отговор по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че одобрената по гр. д. № 151/1987 г. по описа на СРС, 1 състав съдебна спогодба за делба между Л. С. И. и Ю. С. И. е произвела действие по ликвидиране на съсобствеността между страните. Основното съображение на въззивният съд е било, че основанието за сключването на този договор, с който един от съделителите получава в дял недвижимия имот, не е дарствено намерение на останалите съсобственици, а изрично уговорено намерение да се прекрати един съществуващ или да се избегне един възможен правен спор чрез взаимни отстъпки. Съдът е счел, че по делото не е налице начало на писмено доказателство, че волята за спогодба за делба чрез взаимни отстъпки е симулативна и вътрешната воля на страните е била да не се породят правните последици, които съответстват на извършените от тях външни изявления за прекратяване на съществуващата съсобственост върху недвижимия имот. Решаващ е изводът, че когато отношенията между съсобствениците са уредени с договор за делба, независимо дали всеки от тях получава реален дял или броят на съсобствениците се намалява, сделката не е симулативна дори и да не включва уговорки за заплащане на суми за уравнение на дяловете, тъй като изявлението на съделителите, че всички отношения са уредени във връзка с имота отговаря на действителната воля на страните – прекратяване на съсобствеността. За този извод съдът се е позовал на практиката на ВКС по решение № 172 от 02.03.2010 г. по гр. д. № 62/2009 г., IV г.о.
В представената жалба касаторът по настоящото производство релевира оплаквания за неправилност на обжалваното решение и иска отмяната му. Твърди, че по делото нямало нито едно доказателство, подкрепящо основния извод на въззивният съд, че волята на страните била насочена към прекратяване на съсобствеността. Правят се оплаквания за нарушение на съдопроизводствените правила. Съдът игнорирал изцяло събраните по делото гласни доказателства във връзка с представеното по делото писмено доказателство, представляващо Протокол от съдебно заседание, проведено по гр. д. № 151/1987 г. на СРС, I състав. Касаторът счита, че от изслушаните по делото свидетелски показания били доказани по безспорен начин истинските договорки между страните, които ответникът Ю. С. И. сам без никаква принуда е огласил на много хора, което в случая представлявало признание за сключване на привидна сделка за делба на съсобствения имот. Наред с това нищожността на сключената съдебна спогодба се обосновава и с обстоятелството, че липсва каквото и да е уравняване на дяловете между страните. В случая не можело да става дума и за дарение от страна на ищеца в полза на брат му Ю. С. И., тъй като дарението е акт, който се извършва в предвидената от закона нотариална форма и извършената съдебна спогодба не представлява акт, който да узаконява такова дарение.
В изпълнение изискванията на чл.284, ал.1, т.3 ГПК жалбоподателят е приложил изложение на основанията за допускане до касационен контрол, в което са изведени следните правни въпроси:
1) Действителен ли е договорът за доброволна делба на съсобствен недвижим имот, след като по него не е предвидено никакво възмездяване на единия съделител, а другия съделител е получил в изключителен дял недвижимия имот? Твърди се, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 73 от 14.02.2011 г., постановено по гр. д. № 1936/2009 г. на ВКС, I ГО, както и в противоречие с решение № 196 от 02.06.2003 г. по гр. д. № 145/2003 г. на ВКС, 5 – членен състав и решение № 762 от 28.11.2002 г. по гр. д. № 339/2002 г. на ВКС, I ГО.
2) Представлява ли нарушение на логическите и опитните правила приетото от единствено вметната фраза че отношенията между страните са уредени че с договора не бил извършен дарствен акт, защото нямало дарствено намерение?. По този въпрос се твърди противоречие с ТР № 1 от 17.07.2001 г. по т. д. 1/2001 г. на ОСГК на ВКС.
3) Сключеният между страните договор за доброволна делба, след като не съдържа клауза за поето задължение за издръжка и гледане, в какъвто смисъл се е произнесъл ВКС, ОСГК с ТР № 3 от 19.12.2013 г. по т. д. № 3/2013 г., и след като уравнение на дяловете не е извършено с пари или в натура, „доколкото това е възможно“, следва ли да се разглежда на правно основание чл.17 ЗЗД, без да има искане и въведени основания от ищеца за това и без да има съображения, за които страната – ищец не се е подготвила и не е изразила становище?
По първият въпрос не е налице основанието по чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК. Тълкуването по решение № 73 от 14.02.2011 г., постановено по гр. д. № 1936/2009 г. на ВКС, I ГО е дадено въз основа на различна фактическа обстановка – относно делбена спогодба, при която двама от съделителите са получили отделни имоти, в които са концентрирани идеалните им част, придобити по дарение, а наследствените части са концентрирани в третия имот, който е останал неподелен, а с решение № 762 от 28.11.2002 г. по гр. д. № 339/2002 г. на ВКС, I ГО е разрешен спор относно спогодба, в която е уговорено, че съделителите нямат претенции за уравнение на дяловете си. Решение № 196 от 02.06.2003 г. по гр. д. № 145/2003 г. е неотносимо като постановено в производство по отмяна по чл.233, ал.2 ГПК-отм. и преценката е дали молителят има качеството трето лице, което е обвързано от силата на пресъдено нещо.
Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по формулираните втори и трети въпрос. В практиката на ВКС по решение № 40/4.03.2014 г. рог р.д. № 5600/2013 г., I г.о. е дадено тълкуване, че, за да се приеме, че е налице уравнение на дяловете е достатъчно изявлението, че страните са уредили отношенията си по повод поделянето на имота, вкл. и преди сключването на договора. Въззивният съд е съобразил изводите си с тази практика, поради което липсва основание да се преценява дали е налице нарушение на логическите и опитните правила или пък произнасяне извън въведените от ищеца искания и основания.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 5.02.2016 г., постановено по гр.д. № 164 по описа за 2015 г. на Софийски градски съд, III-В състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: