О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№495
София, 01.12.2017 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 2141 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. И. А. чрез пълномощника му адвокат Б. Х. против решение № 214 от 12.01.2017 г., постановено по гр.д. № 790 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Благоевград с което е обезсилено решение № 4623 от 21.07.2016 г. по гр.д. № 1196/2012 г. на Районен съд-Разлог и е прекратено производството по предявената от К. И. А. против М. А. М. и ТД на НАП-С., офис Б., приемник на И.-Б. на РД на АДВ-С. искова молба за отмяна на акта, постановен в охранително производство, а именно вписване на Постановление за възлагане на недвижим имот № 4289/2004/00210 от 19.11.2008 г. по изп. дело № 4289/2004 г. на ТД на НАП-Б..
М. А. М. и ТД на НАП-С. не са подали отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
За да постанови решението си въззивният съд е приел за установено, че срещу К. А. е образувано изп.д.№4289/04 г. пред публичния изпълнител с оглед събиране на подробно описаните публични държавни вземания, като изпълнението е насочено върху недвижим имот /гарсониера/ на ищеца, която в резултат на публична продан е продадена и съответно възложена с постановление за възлагане на недвижим имот № 4289/2004/00210/19.11.08 г на ответника М. и на 25.11.08 г. постановлението за възлагане е вписано с дв.вх.рег.№ 3733 при СВ при РС-Гоце Делчев, а на 12.12.08 г. – обнародвано в ДВ,бр.106/12.12.08 г. К. А. е атакувал различни действия и актове на публичния изпълнител пред административните съдилища, като с влязло в сила решение №3635/10.07.11 г. на АССГ по адм.д.№595/11 г. е обявена нищожността на разпореждане на публичния изпълнител за присъединяване от 20.11.06 г. на кредитора Районен съд – Гоце Делчев. Понастоящем искането за прогласяване нищожността на възлагателното постановление (което искане е разделено от настоящото производство с определение 01334/10.04.13 г. на Районен съд-Разлог) е отхвърлено от АССГ с влязло в сила решение № 3803 от 09.06.2014 г., постановено по адм. дело №12460/2013 г.
Съдът е приел, че правната квалификация на иска е по чл.537, ал.2 ГПК /погрешно посочен като чл.532, ал.2 ГПК/, вр. с чл.88 и чл.90 ЗКИР.Чрез нормата на чл.88 ЗКИР законодателя е предвидил възможността за оспорване по реда на чл.537, ал.2 ГПК на всяко вписване в имотния регистър, а с оглед разпоредбата на чл.74, ал.1 ЗКИР също и вписванията по Правилника за вписване. Заличаването на оспорените вписвания по арг. на чл.90 ЗКИР се извършва в три хипотези, като последица от уважаване на иск, компетентността за което принадлежи на съдията по вписване. Касае се за установителен иск, чийто предмет е само вписването, който се свежда до законосъобразността на вписване правата на ответника М., т.е. дали са спазени действалите към този момент правила по ПВ и ЗКИР. В разглеждания случай обаче атакуваното вписване е ирелевантно за ищеца, понеже правото му на собственост е преминало у М. не в резултат на вписването, а вследствие постановлението за възлагане – чл.239, ал.2 ДОПК, според която купувачът става собственик на продадения имот на оригинерно основание (за разлика от възлагането по чл.496, ал.2 ГПК), ако до изтичането на една година от обнародването в „Държавен вестник“ на постановлението за възлагане не е предявен иск за собственост. След като цитираната норма не предвижда вписване, то последното не е част от фактическия състав на придобиването на правото на собственост от публичната продан. Предвиждащото се в чл.246, ал.11 ДОПК вписване не е условие за настъпване на вещно-правния ефект, а има оповестително действие. Въззивният съд е направил извод, че за ищеца липсва правен интерес от предявения иск – щом като имота е прехвърлен в патримониума на ответника М. с постановлението за възлагане от 19.11.08 г., евентуалното заличаване на последвалото му вписване на 25.11.08 г. в СВ при РС-Гоце Делчев, без да са отречени със сила на пресъдено нещо правата на М. по предвидения за това ред, не води до отпадане правата на последния, респ.възстановяване собствеността на жалбоподателя. Отхвърлянето на иска на К. А. за нищожност на постановлението за възлагане с влязъл в сила съдебен акт на административния съд и данните за прехвърляне на имот от М. на трето лице, допълнително обосновават липсата на правен интерес от настоящия иск.
Съдът е изложил съображения, че правен интерес от заявения иск липсва и срещу втория ответник. Само обстоятелството, че принудителното изпълнение е водено от публичен изпълнител не е достатъчно да обоснове съществуването в полза на длъжника правото на горния иск срещу този ответник.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът К. А. поставя въпросите:
1) оригинерно или деривативно основание за придобиване на собственост е публичната продан по реда на ДОПК, когато длъжникът е собственик на недвижимия имот и лишен ли е в това си качество от правото на иск да ревандикира вещта и да иска отмяна на постановлението за възлагане по чл.253 ДОПК след проведена публична продан и оповестяването й по чл.246, ал.1 ДОПК, когато има основание за това без значение дали е бездействал или се е противопоставял на публичната продан;
2) как следва да се преценява вещнотранслативния ефект на постанолението за възлагане на имот по ДОПК, когато е проведен материалнонезаконосъобразен изпълнителен процес, установен с влязло в сила решение на административен съд и какъв контрол се осъществява от гражданския съд върху административните актове по ДОПК с вещно правно действие – по чл.17, ал.2 ГПК или чл.177, ал.1 АПК и чл.297 ГПК и следва ли съдът да зачете произнасянето на административния съд по недопустим иск;
3) произвежда ли правно действие решението на административния съд, с което е прогласена нищожност на актовете на публичния изпълнител по присъединяването на взискател по реда на ДОПК в полза на когото са извършени публична продан и възлагане на имота, в каква степен и по отношение на кои актове е това действие и чрез кои способи се реализира;
4) длъжен ли е съдът да се произнася свръх петитум по заявения иск, чието основание и правна квалификация се извеждат от обстоятелственото изложение в исковата молба и от представените доказателства.
Първият въпрос е насочен към извода на въззивния съд, че публичната продан по ДОПК е оригинерно придобивно основание, но е неотносим към изхода на спора, тъй като е безспорно, че изнесения на публична продан имот е бил собственост на длъжника, поради което би бил придобит от купувача по проданта независимо от това дали характерът на това придобивно основание е оригинерно или деривативно.
Вторият въпрос е обоснован с практиката на ВКС, че чл.17, ал.2 ГПК се прилага към административни актове и съдебни решения на административните съдилища, чиято незаконосъобразност може да се проверява по довод на лице, което не е страна в административното производство и липсата на практика в случай, когато страната е била привлечена в недопустимо административно производство /в случая ищецът не е бил страна в производството по издаване на постановлението за възлагане, тъй като в него длъжникът не може да участва и провеждането на административно и съдебно производство по обжалването му, а съответно решението на административен съд за отхвърляне на иск за нищожност на постановлението за възлагане не може да бъде основание, което обосновава липсата на правен интерес на страната, която не е участвала в административното производство по издаването на акта/. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като нормата на чл.302 ГПК ясно урежда задължението на гражданския съд да се съобрази с административното решение по въпроса за валидността и законосъобразността на административния акт, а в случая К. А. е инициирал административното производство, в което е направена преценката дали постановлението за възлагане е нищожно и е обвързан от влязлото в сила административното съдебно решение.
Третият въпрос е обоснован с твърдението, че решенията за обявяването на нищожност на административни актове в производството по принудително изпълнение обвързват и неучастващите страни, а в ДОПК липсват правни норми за издаване на обратен изпълнителен лист и за извършване на действия в защита на длъжника. Твърди се и наличие на противоречива практика, тъй като с решение № 90/1972 г. на ОСГК на ВС е прието, че института на отмяната е допустим спрямо постановлението за възлагане, независимо, че не се ползва със СПН, доколкото засяга незащитими материални интереси по друг ред, а според определение № 200/24.02.2015 г. по д. № 6405/2014 г. /касаторът погрешно е посочил дело № 64505/ на ВКС, III г.о. при отпадане на някоя от материалните или процесуалните предпоставки за законосъобразност на изпълнителния процес, законодателят не е предвидил изричен иск за прогласяването на нищожност на публичната продан и на постановлението за възлагане и такъв би се явил недопустим.
Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по този въпрос. От една страна релевантно към изхода на спора е дали постановлението за възлагане е нищожен акт /за което е налице влязло в сила решение на администаративния съд, обвързващо касатора/, а не дали е налице нищожност на някое предхождащо публичната продан действие на публичния изпълнител. От друга страна не е удостоверена и противоречива съдебна практика по този въпрос, тъй като определение № 200/24.02.2015 г. по д. № 6405/2014 г. е постановено в производство по чл.288 ГПК и не съставлява съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Четвъртият въпрос е свързан с твърдението на касатора, че е недопустимо правната квалификация на иска да се извежда от хипотезите на правните норми на закон /ЗКИР, който е извън предмета на търсената защита по чл.537, ал.2 вр. чл.302 ГПК/. Въпросът е свързан с дадената от съда правна квалификация на иска, за която според касаторът първоинстанционният съд е изложил доводи в противна насока. Въпросът не може да обоснове допускане на касационно обжалване с цел преценка допустимостта на въззивното решение. Дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска е чл.537, ал.2 ГПК вр. чл.9 вр. чл.4 ПВ, изхождайки от липса на заповед за въвеждане на имотен регистър. Въззивният съд е приел, че правната квалификация на иска е по чл.537, ал.2 ГПК, вр. с чл.88, и чл.90 ЗКИР и същият е евентуален на подсъдния на административните съдилища иск за установяване нищожност на постановлението за възлагане. По въпроса как се квалифицира иск за заличаване на вписване при липса на въведен имотен регистър, е налице съдебна практика, която приема, че незаконосъобразност – нищожност, или недопустимост на вписване може да иска независимо от това дали вписването се извършва по реалната, или по персоналната система. Законодателят е съобразил, че вписването пази права и с нормата на чл. 88 и чл. 90 ЗКИР е предвидил защита от вписване, което само формално /привидно/ създава права, а е недопустимо, или нищожно, като аналогичен текст има и в Закона за търговския регистър и затова оплакването за недопустимост на въззивното решение, постановено по иск по чл.88 ЗКИР във вр. чл.537, ал.2 ГПК е неоснователно /произнасянето по същество по решение № 75 от 12.05.2016 г. по гр.д. № 6307/2015 г. на ВКС, I г.о./.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 214 от 12.01.2017 г., постановено по гр.д. № 790 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Благоевград.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: