О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№481
София, 28.11.2017 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 1861 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. И. Ц. чрез пълномощника й адвокат С. Б. против решение № 16 от 18.01.2017 г., постановено по гр.д. № 318 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Габрово в частта, с която е потвърдено решение № 266 от 9.08.2016 г. по гр.д. № 2663/2014 г. на Районен съд-Габрово за уважаване на Ппредявения от И. С. Ч. против Н. И. Ц. ревандикационен иск по отношение на апартамент № 3 в [населено място], [улица], ет.11, телевизор „С.“ и мобилен телефон „С. галаски блу“, като е отхвърлено възражението на Н. И. Ц. за задържане на апартамента на основание чл.72, ал.3 ЗС и е отхвърлен предявения от Н. И. Ц. против И. С. Ч. иск за заплащане обезщетение за извършени в апартамента подобрения за разликата между сумата 6 763.50 лв. до сумата 13 527 лв.
И. С. Ч. не е подала писмен отговор по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
Разглеждайки въззивните жалби и на двете страни против различни части от първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, за неоснователни доводите на Н. Ц. за нередовност на исковата молба поради невнасяне на държавна такса. Изложил е съображения, че от данните по делото се установява,че още в исковата молба ищцата И. Ч. е направила искане за освобождаване от държавна такса на основание чл.83 ГПК, като е заявила и обстоятелствата, относими в хипотезата на чл.83, ал.2 ГПК в самата искова молба – посочила е имуществото, което притежава; доходите, които получава и че за здравословното й състояние има решение на ТЕЛК, приложено на л.10 от делото. Преценявайки тези обстоятелства, с разпореждане от 18.12.2014 г. първоинстанционният съд е освободил ищцата от държавна такса за производството по делото, като постановеното разпореждане не подлежи на съдебен контрол. Същото е от категорията съдебни актове, които могат да бъдат изменяни или отменяни от съда, който ги е постановил в хипотезата на чл.253 ГПК. В случая установените в последствие факти относно извършените две тегления на суми от ищцата, заявени в с.з. на 26.05.2015 г., не са приети от съда като основание за отмяна на разпореждането по чл.83, ал.2 ГПК от 18.12.2014 г. и оставяне на исковата молба без движение за внасяне на държавна такса. При тези данни, с оглед постановеното и неотменено в хода на първоинстанционното производство разпореждане от 18.12.2014 г. на ГРС, с което е била уважена молбата на ищцата Ч. по чл.83, ал.2 ГПК, няма основание да се приеме, че първоинстанционният съд се е произнесъл по нередовна искова молба.
За неоснователен е приет и довода на Н. Ц., че предявеният иск по чл.108 ЗС е уважен при неправилна преценка на събраните по делото доказателства и че неоснователно е отказано да й се признае право на задържане върху процесния апартамент. Въззивният съд е счел за безспорно установено, че ищцата И. Ч. е единствен законен наследник на С. Ч., починал на 06.07.2014 г., като приживе същият е живял на съпружески начала с ответницата Н. Ц. в жилище, с прилежащо избено помещение, закупено от наследодателя Ч. с договор от 17.08.1989 г., което ответницата е продължила да обитава и след неговата смърт, като нито се твърди, нито има доказателства да го е освободила към настоящия момент. Не е доказано и правно основание, на което процесния недвижим имот се ползва от ответницата Ц. след смъртта на собственика С. Ч., поради което чл.108 ЗС относно процесния апартамент № 3, с прилежащото му избено помещение № 17 се явява основателен.
По отношение на движимите вещи – телевизор „S.“ и мобилен телефон „С. галакси блу“, съдът е констатирал, че в отговора на исковата молба ответницата Ц. не е навела възражения относно правото на собственост на мобилен телефон „С. галакси блу“ и това, че не се намира в жилището. Не е било предмет на оспорване и придобиването им от наследодателя на ищцата С. Ч., като това се установява и от приложените на л.119 от делото писмени доказателства. От неоспорено заключение на вещото лице се установява ,че процесният телевизор и мобилен телефон се намират в апартамента, собственост на наследодателя на ищцата Ч.. Ответницата Ц. не е твърдяла и не е доказала основание, на което да владее процесните две вещи, поради което искът по чл.108 ЗС за тях е основателен.
По отношение на заявеното от Н. Ц. възражение за право на задържане по чл.72,ал.3 ЗС във вр. с чл.74,ал.2 ЗС до заплащане на претендираните от нея подобрения, извършени в процесния апартамент №3, съдът е приел за безпорно установено, че след придобиване собствеността върху жилището от С. Ч., той и ответницата са се установили да живеят в него, при фактическо съжителство на съпружески начала. Претендираните от ответницата Ц. подобрения са извършвани със знанието и съгласието на собственика на жилището.Ответницата обаче не е заявила факти, които да обосновават качеството й на владелец на процесния апартамент, при безспорно установения факт, че е живяла в този апартамент на съпружески начала със собственика на имота и е била допусната с негово знание и съгласие в този имот, което изключва упражнявани от нея владелчески действия по отношение на тази вещ, или качеството й на държател на договорно основание по време на съвместното им съжителство, включително и през периода, когато са извършени процесните подобрения, предмет на насрещния иск. Налице е хипотезата на „търпими действия”, т.е. фактическо състояние, при което се извършват действия спрямо вещ, но които не произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие като търпими, тъй като почиват на близки приятелски или други лични отношения и не представляват упражняване на фактическа власт върху вещ (corpus), т.е. не представляват владение или държане, а съответно няма основание да се приеме, че Н. Ц. има качеството на владелец по отношение на процесния апартамент и се ползва с правата по чл.72, ал.3 ЗС.
За неоснователни са счетени и доводите на Н. Ц., че предявеният от нея насрещен иск за извършени в процесния апартамент подобрения през 2010 г., следва да бъде уважен изцяло за сумата от 13 527лв., а не само до размер на 1/2 от нея. Въз основа на експертно заключение е прието, че заявените в насрещната искова молба подобрения, са били извършени в процесния апартамент, но от гласните доказателства не се установява същите да са били заплатени изцяло с нейни средства. Нито един от свидетелите не твърди по време на съвместното съжителство на С. Ч. с Н. Ц. да е имало разделност в средствата, които са влагали в поддържане на домакинството и за извършените в апартамента подобрения – всеки от двамата да е разполагал единствено с личните си средства и да са спазвали определена разделност на разходите, които всеки е следвало да поеме при съвместното им съжителство и да ги покрива със свои лични средства, включително по времето ,когато е извършен ремонта в жилището. От показанията на св.Г., Ч. и Г., които имат непосредствени впечатления от установеното съжителство между Н. Ц. и С. Ч. и взаимоотношенията помежду им, се установява, че решенията за ремонта са вземани съвместно, с изричното знание и съгласие на С. Ч., като той е предоставил осъществяването им на Н. Ц., която пряко е била ангажирана да организира ремонта с майстори, закупуване на материали и извършвала плащанията. Прието е, че фактът, че плащанията за извършвани от Н. Ц. в случая не доказва, че са били само с нейни средства, предвид събраните по делото доказателства. Самата ищца по насрещния иск за част от процесните подобрения твърди, че са извършвани с общи средства – посочените в т.2 от НИ.. Нито един от разпитаните по делото свидетели, включително и тези, които са взели участие в някой от ремонтните дейности, не твърди вложените в ремонта на апартамента средства да са били само лични на ищцата Ц. или на наследодателя С. Ч.. Установеният размер на доходите на всеки от двамата също не обосновава такъв извод. Удостовереното от писмените доказателства, че този на С. Ч. над три пъти е надвишавал този на Н. Ц., не изключва участието й в подобренията, предвид установеното съвместно съжителство и поддържано общо домакинство в продължение над 20 години ,при лисата на доказателства за установена разделност в имуществените отношения през този период и факта, че след смъртта си С. Ч. е оставил спестявания над 20 000 лв. съгласно данните по делото. Приносът на наследодателя С. Ч. в извършване на процесните подобрения не може да бъде изключен само от обстоятелството, че плащанията на майсторите и за закупуването на материалите са извършвани от Н. Ц., тъй като от събраните гласни доказателства се установява, че тези правомощия са й били предоставени лично от наследодателя С. Ч., който пряко не се е ангажирал с тези дейности. В случая имуществените отношения между С. Ч. и Н. Ц. не се уреждат по правилата на СК, тъй като те са приложими само за съпрузи, сключили граждански брак. При установената форма на фактическо съжителство на съпружески начала и вложени през периода на това съжителство средства за подобрения в имот, който е собственост само на един от тях, при прекратяване на това фактическо съжителство, в случая със смъртта на С. Ч., отношенията между Н. Ц. и наследника И. Ч. следва да се уредят по правилата на чл.59 ЗЗД за извършените в процесния имот подобрения,които са били извършени със знанието и съгласието на собственика С. Ч.. При липсата на доказана разделност в средствата, които са били вложени в ремонта на апартамента или че са принадлежали само на Н. Ц., следва да се приеме, че имат равен принос и заявената претенция по насрещния иск за процесните подобрения следва да бъде уважена до размер на 1/2 от доказания размер или сумата 6763.50 лв., а за разликата над тази сума искът е неоснователен.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът Н. Ц. поставя въпросите:
1) до къде се простира служебното начало при разпределение на доказателствената тежест, допускане на доказателства и даване на указания от съда при въззивното разглеждане на делото;
2) при констатиране на пропуск или недостатък в доклада на първостепенния съд следва ли въззивния да даде указания за ангажиране на доказателства;
3) следва ли основание за отхвърляне на иска да е недоказване на факти, които не са включени в предмета на доказване с доклада по делото;
4) може ли въззивният съд да променя подлежащите на доказване факти и ако го прави следва ли да даде изрични указания във връзка с доказателствената тежест;
5) може ли въззивният съд да приема за недоказани факти от решаващо значение по делото, които първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещи от доказване, без да изготви нов доклад;
6) представлява ли основание за оставяне на исковата молба като нередовна поради неплащане на държавна такса, в случай че към исковата молба липсва представена декларация по чл.83, ал.2, т.2 ГПК;
7) в правомощие на въззивната инстанция ли е при констатирана нередовност да остави исковата молба без движение, макар и при наличие на разпореждане от първоинстанционният съд, с което освобождава ищеца от държавна такса за производството по делото и подлежи ли това разпореждане на съдебен контрол.
Първите пет въпроса са обосновани с тезата, че в доклада по делото не е указано на Н. Ц. какво следва да доказва по направеното възражение за задържане. Посочената теза не отговаря на данните по делото. В насрещната искова молба Н. Ц. е твърдяла, че в началото на връзката със С. Ч. живеели в жилище под наем, а през януари 1990 г. се нанесли в процесния апартамент, в който извършили няколко ремонта, а причините тя да извърши редица подобрения са свързани с факта, че с нейния спътник в живота С. Ч. се обичали много, имали прекрасни отношения и всяко нещо, което е заплащала и закупувала за подобряване на интериора, комфорта и топлоизолацията на жилището е било извършвано от нея със съзнанието, че прави подобрения в собствен имот, като С. Ч. приемал с радост и въодушевление всичщи нейни стремежи и желания за извършва подобрения в техния дом. Първоинстанционният съд е включил в доклада, че обстоятелства от значение за спора са владението на ответната страна върху претендирания имот и движими вещи, както и извършените от ответната страна като добросъвестен владелец подобрения с лични средства. Указано й е, че следва да докаже извършването на подобренията като добросъвестен владелец с лични средства. След като изводът, че Н. Ц. е извършвала търпими действия и няма качеството владелец, следва от твърденията на самата страна в насрещната искова молба и не е обусловен от липса на указания за подлежащите на доказване факти в доклада по делото, то поставените в тази връзка въпроси се явяват неотносими и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.
По шестия и седмия въпрос се поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Настоящият съдебен състав приема, че липсва основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка допустимостта на въззивното решение. Нормата на чл.274, ал.1 ГПК определя, че на инстанционен контрол подлежат преграждащи определения и тези, за които изрично е посочено в закона, че подлежат на обжалване. В практиката на ВКС е прието, че преграждащ характер има само разпореждането, с което се отказва освобождаване от държавна такса, а това с което искането се уважава, не прегражда хода на делото и не подлежи на инстанционен конкрол, като изводите на въззивния съд са съобразени с това тълкуване.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 16 от 18.01.2017 г., постановено по гр.д. № 318 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Габрово.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: