О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№378
София, 14.08.2017 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 5366 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Д. Г. чрез пълномощника й адвокат Я. М. против решение № 233 от 21.07.2016 г., постановено по гр.д. № 1184 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Стара Загора, с което е потвърдено решение № 171 от 5.04.2016 г. по гр.д. № 2034/2014 г. на Районен съд-Казанлък за отхвърляне на предявения от Г. Д. Г. против Ж. Б. иск по чл.23, ал.1 СК за признаване за установено, че Г. Д. Г. е изключителен собственик на Ѕ ид.ч. от дворно място, цялото с площ 812 кв.м., находящо се в [населено място], представляващо УПИ VI-133 в кв.61 по плана на града и Ѕ ид.ч. от построените в него масивна жилищна сграда, жилищна сграда, гараж и навес с оградни стени.
Ж. Б. е подал чрез пълномощника си адвокат С. А. писмен отговор по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:
Ищцата е основала иска на следните твърдения: процесната Ѕ ид.част от УПИ VI-133, заедно с построена в това място жилищна сграда, гараж, навес, била формално в режим на СИО, поради изключителният й паричен принос за заплащането й, в последствие и за извършените преустройства и ремонт на жилищната сграда; притежавала по наследство 50% от целия имот, а след сключването на брака с ответника закупила от сестра си останалите 50% по следния начин: с кредит от [фирма]-5300 лв., за получаването на който ответникът депозирал като залог собствени средства-валута; кредитът изплащала лично тя със собствени средства от дейността на фирма [фирма], която наследила след смъртта на баща си; ответникът взел депозита, даден като обезпечение на кредита и се разпоредил с парите като собствени; докато изплащала кредита се грижела за къщата и децата, а той изчезвал с дни, връщал се, вдигал скандал и отново тръгвал на някъде. През целия период на брака им, почти не оставял пари за издръжка на домакинството, децата или това което се извършвало като ремонт и обзавеждане на жилището и поддръжка на двора; изплащала лично кредита за закупуване на 1/2 от процесния имот, а и се наложило да изтегли допълнително потребителски банков кредит от 01.06.2005 г. в размер на 20000 лв., като за пет години върнала на [фирма] повече от 28000лв.; по-късно взела още два кредита от „Ц. Кооперативна Банка“ и „Р.“, които средства ползвала и вложила в надстрояването на къщата и извършения в нея ремонт; сключила договор със строителите и им заплатила с лични средства от дейността на фирмата си, сама закупила с лични средства обзавеждането на къщата, подмяна на дограми и прозорци; извършила преустройство и ремонта на жилищната страда чрез надстройка върху съществуваща жилищна страда и склад към гаража.
В отговора на искова молба ответникът е оспорил фактическите твърдения на ищцата, а съответно и иска.
Въззивният съд е приел за установено, че страните са бивши съпрузи, като бракът им е сключен на 6.07.1999 г. и е прекратен с развод по гр.д.№1785/2013г. по описа на РС-Казанлък по взаимно съгласие и с утвърдено между тях споразумение. Ищцата е придобила Ѕ ид.ч. от имота преди брака, а по време на брака е изкупила другата Ѕ ид.ч. от сестра си срещу сумата 5500 лв. Доказано е отпускането на банковите кредити, както и поемане след смъртта на бащата на ищцата на дружеството с ограничена отговорност, а движенията по банковите сметки са установени от съдебно-икономическа експертиза.
Въз основа на възприетата фактическа обстановка съдът е изложил съображения, че съгласно чл.21, ал.1 и 3 СК, съпружеска имуществена общност са вещните права, придобити през време на брака в резултат на съвместен принос, независимо на чие име са придобити, като съвместният принос се предполага до доказване на противното /чл.21, ал.1 и ал.3 от СК/. Ако през време на брака единият съпруг е придобил вещно право на собственост върху вещ, без това да е на абсолютно лично придобивно основание /дарение, наследяване/ единственият начин, по който е възможно да се установи, че този имот не е съпружеска имуществена общност, е да се обори презумпцията за съвместен принос по съдебен ред. При доказана липса на съвместен принос на другия съпруг, придобитите по време на брака вещни права са лични. Счел е, че придобитата по време на брака Ѕ ид.ч. от имота е на възмезно основание, а обстоятелството, че ищцата е платила цената на продавача, не може да обоснове придобиване правото на собственост на лично основание, доколкото по делото не се доказа страните да са били в трайна фактическа раздяла към този момент. Към момента на сключване на възмездната сделка, страните са живели в имота, който е бил тяхно семейно жилище и всеки от тях е участвал в грижите за семейството. Ищцата не спори, че процесната Ѕ ид.част от имота е закупена със средства от отпуснат банков кредит в размер на 5300 лв., който е предоставен на ответника като кредитополучател. Отчитането на приноса на всеки от съпрузите в придобиването на един имот, следва да става към момента на придобиването му, когато настъпва вещното прехвърлителното действие на съответния придобивен способ. Безспорно е, че средствата, получени по договор за заем лично от единия съпруг не са лични, тъй като задължението за връщане на заемните средства е солидарно на двамата съпрузи по силата на закона – чл.32, ал. 2 от СК. Тъй като придобиването на процесната Ѕ ид.част от недвижимия имот е със средства, получени от заем от „Р. /България/“ ЕАД, то съгласно разпоредбата на чл.32, ал.2 от СК е възникнало солидарно задължение към кредитната институция, което е в тежест на двете страни и придобитото от тях право на собственост върху ид.част от процесната вещ представлява съпружеската имуществена общност. Последващото изплащане на кредита от страна на съпруга, съответно влагането на допълнителни средства от кредити и заеми в разноски и подобрения в процесния имот, който е бил семейно жилище, би могло да бъде предмет на облигационни претенции между бившите съпрузи, но не и да обуслови наличие на личен принос в придобиването на собствеността върху вещта.
Г. Д. Г. поддържа, че въззивното решение е постановено в с практиката по решение № 355 от 9.01.2012 г. по гр.д. № 430/2011 г., II г.о. на ВКС, като твърди, че според това решение всяко възражение за трансформация по чл.21, ал.1 и ал.2 СК 1985 г. г.-отм. /съответна на чл.23, ал.1 и ал.2 от новия СК от 2009 г./ по същество не е оспорване на „съвместния принос“, а опровергаване на презумпцията за съвместен принос, поради което и доказателстванат тежест не е за този, който поддържа, че следва да се приложи разпоредбата на чл.19, ал.3 СК от 1985 г.-отм. /аналогична на чл.21, ал.3 СК от 2009 г./, а за този, който поддържайки влагането на лични средства следва да изключи приложението на презумпцията, установявайки пълно и пряко влагането на извънсемейни – лични средства в придобиването на конкретна вещ или вещно право, каквото е сторила ищцата. Само доказаното при условията на пълно и пряко доказване, влагане на суми, които имат личен характер могат да обусловят извод, че презумпцията за съвместен принос е оборена и не може да намери приложение в конкретната хипотеза, изключвайки вещно-правния ефект на придобивното основание изцяло или отчасти спрямо неучаствалия по сделката съпруг.
Подобно тълкуване в посоченото решение липсва. В него е отговорено на въпросите: 1./ за доказателствата и доказателствените средства за установяване на дарение / дарствен мотив/ по см. на чл. 20 ал.1 СК от 1985 г./ отм./ , в хипотезите когато сумите за закупуване на недвижим имот/ по време на брака на страните по спор за делба на прекратена съпружеска имуществена общност / са внесени по банков път от трето лице; чия е доказателствената тежест в процеса за доказване на фактите и 2./ за приложение презумпцията на чл. 19 ал.3 СК от 1985 г. / отм./ , при недоказаност на твърдения на ищеца за съвместен принос на съпрузите и допустимостта от разширително тълкуване на разпоредбата, в смисъл на преценка на невъведени основания/ твърдения на ищеца/ по исковата молба в контекста на чл. 127 ал.2 ГПК, чл. 143 ал.2 ГПК и преклузията на чл. 143 ал.3 ГПК. Относим към настоящия спор е само отговора на втория въпрос, а именно: За да се признае личен дял , на основание чл. 21 ал.1 или ал.2 СК от 1985 год. / отм./ на някой от бившите съпрузи по отношение на придобита по време на брака на страните недвижима вещ в режим на съпружеска имуществена общност, законът с цитираните разпоредби на СК от 1985 г./ отм./ предполага влагане изцяло или отчасти на лични средства по см. на чл.20 ал.1 СК от 1985 г. / отм./ на някой от съпрузите в придобиването на общата вещ като „влагането” на личните средства следва да е налице към момента на придобиване на правото на собственост според конкретния придобивен способ. Когато конкретният придобивен способ е покупко-продажба, уредена с нормите на чл. 183 и сл. ЗЗД , то преценката за вещният ефект на облигационната връзка следва правилата на този двустранен договор. Договорът за покупко-продажба е консенсуален договор, поради с обективраните в нотариален акт насрещни волеизвления на страните досежно основните елементи на договора,последният се счита сключен. Правата и задълженията по договора за покупко-продажба възникват за участниците/ контагентите/ по сделката. Доколкото само единият съпруг е страна по сделката, то нейните вещно-правните последици настъпват само и единствено в неговата правна сфера. Съгласно презумпцията на чл. 19 ал.1 СК от 1985 г./ отм./, ако по силата на възмездния договор се придобиват вещи или вещните права по време на брака, в резултат на съвместен принос, който се предполага до доказване на противното, то вещно-правният ефект се разпростира и в патримониума на неучастващия по сделката съпруг по силата на законовата презумпция и приложимия законовия режим на съпружеската имуществена общност при действието на СК от 1985 г. / отм./. Презумпцията на закона по чл. 19 ал.3 СК от 1985 г. / отм./., макар и оборима, променя тежестта на доказване в хипотезите на предявени искове по чл. 21 ал.1 или ал.2 СК от 1985 г. отм./.
Изводите на въззивния съд са изцяло съобразени с тази практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и с цел преценка неговата валидност и допустимост. Твърдението на касатора, че решението е нищожно е обосновано с тезата, че съдът не се е произнесъл по претенцията за правилна правна квалификация и претенцията по чл.23, ал.4 СК не е обсъдена и разгледана, т.е. съдът не се е произнесъл по всички основания на иска. В правната теория и съдебната практика се приема, че искът съставлява единство на основание и петитум. Въвеждането на ново основание означава предявяване на нов иск. Ако в исковата молба са заявени няколко основания с един петитум, то е налице обективно съединяване на искове. Ако съдът не се произнесе по някой от съединените искове страната има възможност да иска допълване на съдебното решение на основание чл.250 ГПК. След като в случая не е поискано допълване на решението на първоинстанционния съд, то въззивния съд не е можел да разгледа иск с правно основание чл.23, ал.4 СК /при който се установява не произхода на средствата за придобиването на определено вещно право, а липсата на всякакъв принос на другия съпруг по смисъла на чл.21, ал.2 СК – със средства, труд, грижи за децата и работа в домакинството/, макар в случая в исковата молба да са били изложени твърдения, съставляващи основание на този иск. Непроизнасянето по някой от обективно съединените искове обаче не води до нищожност или недопустимост на решението, постановено по друг от съединените искове.
С оглед изхода на настоящото производство Г. Д. Г. следва да възстанови на Ж. Б. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 1240.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат С. А..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 233 от 21.07.2016 г., постановено по гр.д. № 1184 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Стара Загора.
ОСЪЖДА Г. Д. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] да заплати на Ж. Б., ЕГН [ЕГН], съдебен адрес: [населено място], [улица], офис 6, адвокат С. А. разноски за касационното производство в размер на 1240.00 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: